О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1145
София, 21.10.2009 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.№1018 по описа за 2009г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
С решение №152 от 18.03.09г. по гр.д. №713/08г. на Плевенския окръжен съд е обезсилено на основание чл.209, ал.1 от ГПК /отм./ решение №84 от 30.07.08г. по гр.д. №35/08г. на Районен съд К. и е прекратено производството по предявения иск с правно основание чл.13, ал.2 от ЗВСГЗГФ.
Въззивният съд е приел, че искът е процесуално недопустим, тъй като за процесния имот, представляващ гора от 10,800 дка в землището на гр. И., местността “черната М. ”, има постановен отказ за възстановяване на собствеността – решение №1-2И от 13.09.04г. на ПК гр. И., мотивиран с това, че имотът е възстановен по ЗСПЗЗ. Прието е, че ищцата е могла да обжалва този отказ, а не да предявява иск по чл.13, ал.2 от ЗВСГЗГФ, който би бил допустим само ако е пропуснат срокът по чл.13, ал.1 от ЗВСГЗГФ за подаване на заявление за възстановяване на собствеността. Въззивният съд е обсъдил и признанието на пълномощника на ищцата, че процесният имот е бил заявен като ливада през 1991г. /лист 71 от делото на РС/.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищцата Т. А. Н.. В нея се съдържат оплаквания, че в нарушение на процесуалния закон въззивният съд е основал решението си на писмени доказателства, които не са представени в оригинал или в заверено копие /преписката за възстановяване на собствеността/, въпреки изричното искане на ищцата по чл.101 от ГПК /отм./; които са оспорени и по оспорването е открито производство по чл.154 от ГПК /отм./, както и че съдът не е обсъдил удостоверението на ПК гр.”И”, че процесната земя не е заявена за възстановяване по реда на ЗВСГЗГФ, освен това нямало доказателства, че земята е възстановено по реда на ЗСПЗЗ. В изложението към жалбата се поддържа, че съдът се е произнесъл по въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото: дали в производство по чл.13, ал.2 от ЗВСГЗГФ следва да се установява идентичност между процесните имоти и тези, по които има произнасяне с решението на поземлената комисия /сега – ОС “З”/; как трябва да се тълкува признанието на ответника, направено в изрично удостоверение, че процесните гори не са заявени за възстановяване по ЗВСГЗГФ; длъжен ли е съдът да изключи от доказателствата по делото тези, за които не е изпълнено изискването на чл.101 от ГПК /отм./ да се представят в оригинал или в заверено копие; длъжен ли е съдът да извършва косвен съдебен контрол върху решението на ОС “З”; допустими ли са всички доказателства в настоящото производство; трябва ли да има обосновка защо не възприема част от доказателствата, а други – да; трябва ли да се обсъдят всички доказателства в тяхната съвкупност.
Ответникът в производството – ОСЗ гр. И. не взема становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение приема, че не е налице соченото основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Поставените от жалбоподателката въпроси или не обуславят изхода по конкретния правен спор, или не са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, ето защо по тях не следва да се допуска касационно обжалване.
Въпросът за идентичността между имотите, предмет на иск по чл.13, ал.2 от ЗВСГЗГФ и тези, за които има постановено решение на ОС “З” е част от проверката, която се прави във връзка с допустимостта на предявения иск. В случай, че горите, предмет на иск по чл.13, ал.2 са идентични с гори, за които има постановено решение на административния орган /независимо дали то е за възстановяване на собствеността или за отказ/, искът по чл.13, ал.2 би бил недопустим, тъй като постановеното решение на ОС “З” сочи наличието на административна процедура по възстановяване на собствеността, която изключва възможността за предявяване на иск по чл.13, ал.2 за установяване на правото на възстановяване на същите земи. Този въпрос не създава затруднения в практиката и затова разглеждането на конкретното дело от ВКС с нищо няма да допринесе за точното прилагане на закона и развитието на правото, още повече че в случая не възниква съмнение за идентичността между процесната гора от 10,800 дка в местн.”Ч” – нот.акт №140 от 07.12.42г. и описаната по същия начин гора в решение №1-2И от 13.09.2004г. на ОСЗ гр. И..
По въпроса за значението на удостоверението на ОС “З”, че процесните гори не са заявявани за възстановяване – то е само едно от доказателствата, които се преценяват във връзка с допустимостта на предявения иск по чл.13, ал.2 от ЗВСГЗГФ. В случай, че по делото се представят и други доказателства, които влизат в противоречие с този документ /например самата преписка по възстановяване на собствеността, от която се установява, че процесната гора е била заявена пред административния орган в срока по чл.13, ал.1 от ЗВСГЗГФ/, съдът извършва преценка на тези доказателства по общите правила. Въпросът е процесуалноправен, свързан е с преценката на доказателствата по делото и по него също не е налице основание за допускане на касационно обжалване, тъй като има формирана трайна съдебна практика на ВКС, с която въззивният съд се е съобразил. Съдът е обсъдил както въпросното удостоверение на ОСЗ гр. И., че гората не е заявявана за възстановяване, така и постановеното решение №1-2И от 13.09.04г. на ОСЗ, с което е постановен отказ за възстановяване на същата гора. Преценката за недопустимост на иска е направена на база на решението, тъй като то съдържа както удостоверителна част /че гората е заявена със заявление вх. №1045и от 10.10.98г./, така и диспозитив за отказ да се възстанови същата гора. В производството по чл.13, ал.2 от ЗВСГЗГФ не може да се извършва косвен съдебен контрол върху решението, с което е постановен отказ за възстановяване на собствеността, тъй като от една страна има специален ред за обжалването му, а от друга страна това решение е предмет на ограничена преценка в исковото производство – само доколкото от него може да се прецени дали процесните гори са заявявани в срока по чл.13, ал.1 от ЗВСГЗГФ.
По въпросите за прилагането на чл.101 от ГПК /отм./ и за изискването да се обсъдят в съвкупност всички относими доказателства по делото също има формирана трайна съдебна практика на ВКС, с която въззивният съд се е съобразил. Въпреки че не е изключил изрично от доказателствения материал незаверените документи по преписката за възстановяване на собствеността, съдът не е основал решението си на тях, а единствено на завереното решение №1-2И от 13.09.04г.
Въпросът какви доказателства са допустими в производството по чл.13, ал.2 от ЗВСГЗГФ не е сред обуславящите изхода на конкретното дело, тъй като въззивният съд не се е занимавал със съществото на правния спор, след като е приел, че предявеният иск е процесуално недопустим. Ето защо и по този въпрос не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на І ГО,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №152 от 18.03.09г. по гр.д. №713/08г. на Плевенския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: