ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1147
София, 21.10.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на дванадесети октомври две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 4646 по описа за 2015г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на прокурор С. като процесуален представител на П. на РБ /П./ срещу въззивното решение на Софийския апелативен съд /САС/ от 09.VІІ.2015г. по в.гр.д. № 1006/2015г.
Ответникът по касационната жалба М. Р. Р. със съдебен адрес в София в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез адвокат Б. е заел становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок и от страна, имаща право и интерес от обжалването.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С решението си от 09.VІІ.2015г. САС по въззивни жалби и на двете страни е потвърдил решението на СГС от 10.ХІ.2014г. по гр.д № 7364/2013г., с което П. е осъдена да заплати на М. Р.Р. 20000лв. обезщетение за неимуществени вреди на основание чл.2 ЗОДОВ и претенцията е отхвърлена за разликата до пълния предявен размер.
За да постанови решението в осъдителната му част, въззивният съд е приел за установено наличието на предвидените в чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ предпоставки за основателност на претенцията на ищеца за присъждане на неимуществени вреди вследствие незаконното му обвинение за престъпление по чл.206 ал.3 НК за това, че през м.април 2011г. противозаконно присвоил чужда движима вещ, която владее и пази – предадения му като управител на [фирма] от лизингополучателя по договор за финансов лизинг от 2007г. [фирма] чрез управителя З.М. лек автомобил „М.”, на стойност около 81806лв., досъдебното производство по което, образувано на 20.VІІ.2010г., е прекратено като недоказано с постановление на РП С. от 17.VІІ.2012г., влязло в сила на 08.Х.2012г. Събраните доказателства, включително и чрез съдебно-медицинска експертиза, обосновават несъмнен извод, че ищецът е претърпял неимуществени вреди, пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение. Констатираното посттравматично стресово разстройство е настъпило след привличането му като обвиняем през м.декември 2011г. и по време на престоя му в следствения арест, психичното му здраве рязко се е влошило в пряка причинна връзка с наказателното преследване – от преживените негативни емоции и страдания при задържането му под стража /след екстрадирането му от Испания въз основа на европейска заповед за арест/ и престоя в ареста повече от 8 месеца и от воденото досъдебно производство около една година, вредите се изразяват и в постоянен стрес, нервно напрежение, депресираност, безпокойство, подтиснатост и ограничаване на социалните контакти. При определяне размера на обезщетението съдът е взел предвид продължителността на наказателното производство – 10 месеца и 23 дни, която е в рамките на разумния срок, обстоятелството, че на ищеца е било повдигнато едно обвинение за извършено престъпление и тежестта му, че спрямо него е взета най-тежката мярка на неотклонение „задържане под стража” повече от осем месеца, възрастта на ищеца /33 години/ и обстоятелството, че с поведението си не е станал причина за забавяне на наказателното производство. Съобразени са и обстоятелствата, че докато е траело наказателното производство за процесното престъпление, ищецът в споразумение с П. се е признал за виновен в извършването на престъпление по чл.206 НК, както и че е бил в затвор в Испания, приемайки, че негативните му изживявания, стресът и напрежението, чувството му на подтиснатост, се дължат до известна степен на броя на водените срещу него наказателни дела в процесния период, и е направен извод, че негативните изживявания, свързани с процесното обвинение, са се отразили на ищеца в относително по-малка степен в сравнение с лице, което никога не е било регистрирано за извършено престъпление и никога не е било обект на наказателно преследване.
В изложението на касатора по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи, че правният въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, е за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на чл.52 ЗЗД /в касационната жалба като неотчетени се сочат обстоятелството, че не е настъпило влошаване на физическото здраве на ищеца в резултат на наказателното производство и задържането под стража, както и обществено-икономическите условия и стандарта на живот в страната в периода на увреждането и общественото и социално положение на ищеца/, който бил разрешен в противоречие с т.ІІ от ППВС № 4/1968г., с т.3 и т.11 от ТР № 3/2005г. на ОСГК, и с решения на състави на ВКС, конкретно посочени, защото част от твърдените от ищеца неимуществени вреди, без конкретизирането им, не били пряка и непосредствена последица от увреждането, както и с т.19 от ТР № 1/2001г. на ОСГК поради липсата на мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и вредите. Сочи се и основанието по чл.280 ал.1 т.2 ГПК по въпроса за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и как се прилага общественият критерий за справедливост /сочи се практика на ВКС и на П., като за решението на последния няма данни да е влязло в сила/.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
По първия поставен от касатора правен въпрос за определяне на неимуществените вреди след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливост въззивният съд не се е произнесъл, а не е бил и длъжен по силата на чл.269 изр.2 ГПК да преценява при определяне размера на обезщетението налице или не е влошаване на физическото здраве на ищеца вследствие незаконното му обвинение, общественото и социалното му положение, както и стандартът на живот в страната, тъй като оплаквания в тази насока не са били въведени с въззивната жалба на касатора. От друга страна, действително във въззивното решение няма изрична преценка на обществено-икономическите условия на живот в страната по оплакването във въззивната жалба за несъответствие с тях на обезщетението. Обаче както в оплакването, така и в поставения пред касационната инстанция въпрос не се съдържат конкретни обстоятелства от тези условия на живот, които не са взети предвид. Това определя оплакването и въпроса като бланкетни, което е пречка за преценка за значението на последния за изхода на спора по делото, респективно дали той обосновава наличие на предпоставките за допускане на касационно обжалване.
Няма произнасяне от въззивния съд и по въпроса за липса на мотиви. Това е така, тъй като съдът е изложил пространни съображения за извода си, че ищецът е претърпял неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение.
Въпросът по приложението на чл.52 ЗЗД, тъй като част от твърдяните вреди не били пряка и непосредствена последица от увреждането, е бланкетен, тъй като в него /а и в касационната жалба/ не се сочат конкретните вреди, за които обезщетение е присъдено, въпреки че не са такава последица. С оглед на това е невъзможна преценката дали и този въпрос е от значение за изхода на спора по делото.
По въпроса за начина на прилагането на обществения критерий за справедливост с представената практика /такава не представлява решението на Пловдивския апелативен съд от 23.V.2013г. по в.гр.д. № 407/2013г. поради липсата на данни да е влязло в сила/ касаторът не обосновава твърдението си за наличие на основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК, тъй като при сравнително сходни случаи обезщетенията били определени при големи различия. При съпоставка с решенията на ВКС по гр.д № 593/2010г. ІV ГО и по гр.д. № 5367/2007г. І ГО такова сходство не се констатира. Напротив, налице са съществени разлики в приетите за установени по тях фактически обстоятелства, представляващи основания на заявените претенции. Следва да се посочи, че приложението на чл.52 от ЗЗД при обезщетяване на неимуществени вреди се определя от обстоятелства, които са различни по вид и тежест във всеки конкретен случай, което обуславя различие в увреждането и в размерите на обезщетенията. Това обуславя невъзможността да се определят единни количествени критерии, приложими при всеки разглеждан случай.
На основание чл.78 ал.1 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени 500лв. разноски – адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 08.2015г.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд, ГК, 4 състав, № 1524 от 09.VІІ.2015г. по гр.д № 1006/2015г.
ОСЪЖДА П. НА РБ да заплати на М. Р. Р. от София 500лв. разноски.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: