ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1147
гр. София, 08.12.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осми ноември през две хиляди и седемнадесета година и в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 1732 по описа на Върховния касационен съд за 2017 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 867/13.02.2017 г. на [фирма] – [населено място] против въззивно решение № 306/23.12.2016 г., постановено по възз.т.д. № 341/2016 г. по описа на Апелативен съд – Варна в частта му, с която е отменено решение № 173/15.03.2016 г. по т.д. № 884/2014г. на Окръжен съд – Варна и на основание чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД, поради противоречие с добрите нрави, е прогласена нищожността на договор за продажба на недвижим имот, сключен с нотариален акт № ***, т. *, рег. № **** по н.д. № 107 от 12.07.2013г. на нотариус Л. Г., с рег. № ***, до размера на по 1/6 идеална част за всеки от ищците.
В представеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в атакуваната му част по следните, обобщени от състава на съда, въпроси: 1/ следва ли съдът да посочи критериите, въз основа на които формира извода си за нееквивалентност на престациите, с оглед преценката за противоречие на договора с добрите нрави; 2/ единствено еквивалентността на насрещните престации по договора ли е релевантна за недействителността му, поради противоречие с добрите нрави или следва да се тълкува действителната воля на страните, насочена към постигане на позволен от закона резултат; 3/ за задължението на въззивната инстанция да подложи на анализ и оценка събраните по делото доказателства и обсъди всички доводи и възражения на страните. По първия въпрос се твърди, че е налице противоречие на въззивното решение с постановените по реда на чл. 290 ГПК – решение № 24/09.02.2016 г. по гр.д. № 2419/2015 г., III г.о., по втория въпрос с решение № 24/09.02.2016 г. по гр.д. № 2419/2015 г., III г.о.; решение № 277/26.01.2015 г. по гр.д. № 1962/2014 г., III г.о.; решение № 288/29.12.2015 г. по гр.д. № 2293/2015 г., III г.о., а по третия – с решение № 234/28.01.2010 г. по гр.д. № 4744/2008 г., I г.о.; решение № 422/03.06.2010 г. по гр.д. № 805/2009 г., I г.о., решение № 149/03.07.2012 г. по гр.д. № 1084/2011 г., III г.о.; решение № 324/22.04.2010 г. по гр.д. № 1413/2009 г., IV г.о.; решение № 66/12.03.2015 г. по гр.д. № 5839/2014 г., IV г.о. на ВКС.
В писмения си отговор ответните страни по жалбата М. Е. Х. – М. и М. Е. Д., поддържат становище за липса на предпоставки за допускане на касационния контрол на въззивното решение и за неоснователност на касационната жалба.
Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен акт.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира следното:
Производството по делото е образувано по спор за действителността на упълномощителна сделка от 10.07.2013 г. с нотариална заверка, с която Е. Г. е упълномощил съпругата си А. Г., да го представлява и от негово име да продаде на ответното дружество, чийто собственик и управител е тя, собствените му части от застроени недвижими имоти в [населено място], придобити в режим на семейна имуществена общност, като му се запази правото да ползва, живее и обитава имотите безвъзмездно до края на живота му, за сумата 10 000 лева /посочена, че е усвоена от продавача поетапно през 2010 г., 2011 г. и 2012 г./; както и на договора за продажба, сключен от пълномощника, съобразно описаните условия.
Приетите за разглеждане обективно съединени искове за прогласяване нищожността или унищожаемостта на упълномощителната сделка, както и обусловените от пороците на пълномощното искове за недействителност на продажбената сделка са отхвърлени от съда като неоснователни и в тази част решението не е предмет на обжалване.
С въззивното решение в обжалваната му част е уважен иска на М. Е. Х. – М. и М. Е. Д. /наследници по закон на прехвърлителя Е. Г. / с правно основание чл.26, ал.1, предл. 3-то ЗЗД и е прогласена нищожността на договора за продажба, като сключен в противоречие с добрите нрави, до размера на 1/6 ид.част за всяка от ищците. За да уважи този иск, обсъждайки поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на страните, въззивният съд е приел, че преследваната от наследодателя на ищците цел е била да се разпореди с притежаваните от него имоти в полза на съпругата си А.Г. по начин, изключващ възможността наследниците – дъщери от предишен брак да оспорват сделката, поради накърняване на запазената им част, като цялото имущество на прехвърлителя след смъртта му да се получи само от съпругата, чрез търговското дружество, на което тя е едноличен собственик и управител. В тази връзка е посочено, че е налице нееквивалентност на престациите по прехвърлителната сделка – договорената продажна цена от 10 000 лв. е в пъти по-ниска от установената пазарна стойност на имотите според приетите заключения на съдебно-оценителните експертизи. На следващо място е прието, че доколкото продавачът е декларирал, че сумата от 10 000 лв. е получена от него поетапно през 2010 г., 2011 г. и 2012 г., доказателствата по делото – писмени, гласни и експертното заключение – обсъдени в съвкупност не установяват реално плащане на продажната цена. За трите разходни касови ордери съдът е посочил, че документите са осчетоводени от ответното дружество на 01.04.2014 г. – непосредствено преди завеждането на исковата молба; че същите са създадени нарочно за използването им при евентуален процес и с цел да удостоверят фиктивни плащания в полза на наследодателя на ищците. Обсъдени са показанията на разпитаните свидетели, според които Е. Г. е споделял, че иска да остави всичко на съпругата си, тъй като бил разочарован от дъщерите си, с които не поддържал отношения. На следващо място е посочено, че наследодателят на ищците на два пъти с общо пълномощно от 2003 г. и с изрично пълномощно от 2013 г. е упълномощавал съпругата си да се разпореди с неговата квота от семейните недвижими имоти в своя полза, в т.ч. като ги прехвърли на собственото си търговско дружество, а отделно със саморъчно завещание от 25.10.2005 г. той й е завещал цялото си имущество. Направен е извод, че събраните по делото доказателства ясно установяват намерението на прехвърлителя Е.Г. съпругата му да получи цялото му имущество и то безвъзмездно, като същевременно се лишат от наследство дъщерите му от предходен брак. Сключената след завещанието разпоредителна сделка, предмет на оспорване с предявения иск по чл.26, ал.1, предл. 3-то ЗЗД, осъществява целта, преследвана от бащата на ищците, доколкото предмет на оспорване поради накърняване на запазената част на наследниците могат да са дарения и завещания, а не възмездни разпореждания като продажбата. Предвид изложеното, в заключение е направен извод, че атакуваният договор за продажба е нищожен като противоречащ на добрите нрави.
При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационния контрол.
Първият и вторият, изведени в изложението на касатора правни въпроси, обуславят крайното решение, но същите не са разрешени от въззивната инстанция в отклонение с константната практика на ВКС /включително и тази, посочена от страната/.
Безпротиворечиво в съдебната практика се приема, че основанието по чл.26, ал.1, предл.3-то ЗЗД – нищожност поради противоречие с добрите нрави е налице, когато сделката противоречи на общо установените нравствено етични правила на поведение. Значителната липса на еквивалентност в насрещните престации при двустранните договори може да се приеме за противоречие с добрите нрави, доколкото те са опредени като граница на свободата на договаряне, предвидена в чл.9 от ЗЗД. Свободата на договарянето пък е рамкирана и от императивните разпоредби на закона. Така, при преценка действителността на двустранните възмездни договори относно това, дали са накърнени добрите нрави, съдът следва да преценява волята на страните, защото нормата на чл.20 от ЗЗД го задължава при тълкуването на договорите да установява действителната им обща воля, формирана от всичките им уговорки, да се отчита тяхната взаимна връзка и целта на договора. Доколкото възмездните сделки и в частност продажбата е каузална сделка, то следва да се съобразява при преценката на действителността й целта, а тя най-често е свързана с удовлетворяване на допустим от закона интерес за страните. Преценката дали нееквивалентността на разменените престации е значителна следва да се извършва при съобразяване на преследваната от страните цел, т.е. да ли е за удовлетворяване на допустим от закона интерес.
В постановените по реда на чл.290 ГПК решение № 452/ 25.06.2010 г. по гр. д. № 4277/2008 г., I г. о., решение № 615/15.10. 2010 г. по гр. д. № 1208/2009 г., III г.о., решение № 119 от 22.03.2011 г. по гр. д. № 485/2010 г., I г. о. и др., е прието, че прокламираната в чл.9 ЗЗД свобода на договарянето позволява на страните по сделката да направят конкретна преценка за необходимостта от насрещни престации и тяхната взаимна еквивалентност. Последната е ограничена от добрите нрави и от императивните правила, които при продажбата определят, че държавната такса се заплаща въз основа на данъчната оценка, дори ако договорена цена е по-ниска от нея. Това означава, че законодателят допуска продажната цена на един недвижим имот да бъде по-ниска от данъчната оценка по волята на страните. Същевременно понятието „добри нрави” предполага известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност на сделката. Разяснено е още, че тази неравностойност би следвало да е такава, че практически да е сведена до липса на престация, като отклонението на договорената продажна цена от обичайната пазарна стойност на имота, респ. заплащането на цена по данъчната оценка, не може сам по себе си във всички случаи да обуслови извод за нееквивалентност на престациите, която да съставлява нарушение на добрите нрави и да води до нищожност на сделката в хипотезата на чл. 26, ал.1, предл. 3-то ЗЗД.
В случая въззивният съд, тълкувайки договора за продажба, изследвайки действителната обща воля на страните, сравнявайки разменените престации и анализирайки целта на сделката е приел, че тя е сключена в противоречие с добрите нрави, предвид установената значителна нееквивалентност на насрещните престации / договорената продажна цена, освен че е в пъти по-ниска от обичайната пазарна стойност на имота, освен това е счетено за недоказано реалното й заплащане на продавача, т.е. на практика престацията на купувача е нулева/ и целта на договора – цялото имущество на прехвърлителя да се получи от съпругата му, без наследниците да могат да оспорват разпореждането за размера на запазените си части. Така приетото от съда не противоречи на разрешенията на въпросите по приложението на нормата на чл.26, ал.1, предл. 3-то ЗЗД, дадени в практиката на ВКС. Извършеният анализ на доказателствата и обосноваността на изводите на въззивния съд, в какъвто смисъл е част от аргументацията на касатора в изложението му, не са предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК.
По третия правен въпрос, касаещ процесуалните задължения на въззивната инстанция като съд по съществото на правния спор, също е създадена задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС, на която въззивното решение не противоречи. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/ 2013г. на ОСГТК и т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд има задължение да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход, може да потвърди, или да отмени решението на първата инстанция. След обсъждане на правнорелевантните факти, на доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно оставя в сила, отменя или изменя първоинстанционното решение. В случая въззивният съд не се е отклонил от задължението си да обсъди всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, доводите и възраженията на страните, както и всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, в рамките на правомощията си по чл.269 ГПК. Несъгласието на касатора с направения анализ на доказателствата и фактите по делото е ирелевантно за проверката, която касационната инстанция извършва във фазата по селектирането на касационните жалби, доколкото жалбоподателят визира евентуално допуснати от въззивната инстанция процесуални нарушения при постановяване на решението й, които се проверяват в производството по чл.290 и сл. ГПК.
При този изход на делото, основателно е искането на ответните страни за присъждане на разноските за тази инстанция, които възлизат на сумата 800 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение от М. Х. М. и сумата 1000 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение от М. Д..
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 306 от 23.12.2016 г., постановено по възз.гр.д. № 341/2016 г. по описа на Апелативен съд – Варна в обжалваната му част.
ОСЪЖДА [фирма], с Е.[ЕИК], седалище и адрес на управление – [населено място], на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на М. Е. Х.-М., с Е. – [ЕГН], от [населено място],[жк], [жилищен адрес] разноски в размер на сумата 800 лева; а на М. Е. Д., с Е. – [ЕГН], от [населено място],[жк], разноски в размер на сумата 1 000 лева.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.