7
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1148
С., 1.12. 2015 г.
Върховният касационен съд, трето гражданско отделение в закрито заседание на 11 ноември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Юстиниянова
ЧЛЕНОВЕ: Л. Богданова
С. Димитрова
като разгледа докладваното от съдията Капка Юстиниянова
гр. д. № 4194/2015 година, за да се произнесе взе пред вид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ю. Й. Б. чрез пълномощник адв. П. А. Софийска адвокатска колегия против въззивно решение № 2756 от 24.04.2015г. по в. гр. дело № 18638/2014г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № ІІ-119-139 от 21.08.2014г. по гр. дело № 30606/2013г. на Софийски районен съд, с което е отхвърлен иска на Ю. Й. Б. против [фирма] [населено място] с правно основание чл. 331, ал. 2 КТ за сумата 72 000 лв., представляваща неплатена част от обезщетение при прекратяване на трудовия договор по реда на чл. 331 КТ.
В изложение за допускане на касационно обжалване жалбоподателката поставя правните въпроси – следва ли въззивната инстанция да допусне и събере доказателства, които са своевременно поискани с въззивната жалба, били са необходими и допустими, и които първоинстанционният съд не е събрал поради допуснати процесуални нарушения или не даване на указания; следва ли в съответствие с чл. 272 във вр. с чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК въззивният съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства по делото по отделно и във връзка едно с друго, както и доводите на страните, за да формира доказателствените си изводи, или може избирателно да обсъди едни без да обсъди други и изложи мотиви защо не ги кредитира; допустимо ли е въззивният съд при обосноваване на изводите си, че годишната премия няма предвидим и сигурен характер и не представлява допълнително трудово възнаграждение с постоянен характер да не тълкува изцяло програмата за премиално стимулиране на ключови мениджъри, имаща характера на вътрешни правила за работната заплата, които са част от съдържанието на трудовото правоотношение, а само тези части от нея, които обслужват избраната от него теза; установява ли нормата на чл. 15, ал. 3 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата (Н.) видове допълнителни възнаграждения с постоянен характер и такива ли са само тези свързани единствено с отработеното време и начина на тяхното изплащане. Кога едно допълнително трудово възнаграждение е с постоянен характер, съответно кога са налице критериите предвидимост и сигурност за неговото получаване, за да бъде квалифицирано то като такова. Жалбоподателката се позовава на съдебна практика на ВКС със задължителен характер, чрез която обосновава приложно поле за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поддържа се и приложението на т. 3-та на чл. 280, ал. 1 ГПК по последния материалноправен въпрос поради липсата на теоретични разработки и необходимост от тълкуване на правната норма.
Ответникът [фирма], чрез пълномощник адв. Е. А., оспорва наличие на основание за допускане на касационно обжалване по съображения подробно изложени в писмен отговор. Прави искане за присъждане на съдебни разноски за касационното производство.
Върховният касационен съд, състав на трето г. о., като взе предвид, че решението е въззивно, с което е потвърдено първоинстанционно решение по разгледан иск по чл. 331 КТ намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
По процесуалноправните въпроси.
Жалбоподателката се позовава на допуснати от въззивната инстанция процесуални нарушения свързани с приложението на чл. 266, ал. 3 ГПК, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК във връзка с чл. 272 ГПК.
Поставените процесуалноправни въпроси с обжалваното решение са разрешени в съответствие със задължителната съдебна практика на ВКС, включително представената от жалбоподателката, което изключва приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като основание за допускане на касационно обжалване.
Установената съдебна практика по приложението на чл. 266 ГПК приема, че при действието на ограничения въззив, във въззивното производство страните могат да сочат и представят само доказателства за новооткрити и новонастъпили факти след приключване на съдебното дирене в първата инстанция и доказателства, които са съществували, но страната не е могла да узнае, посочи и представи до приключване на съдебното дирене в първата инстанция, като причините за тази невъзможност трябва да бъдат не само посочени, но и доказани.
Същевременно законът предоставя възможност на страните да попълнят делото с доказателства, които не са били допуснати от първоинстанционния съд, поради процесуални нарушения – чл. 266, ал. 3 ГПК. Такива са не само доказателствата, които страната е поискала, но не са били събрани в нарушение на съдопроизводствените правила, но и доказателствата, които страната не е представила поради пропуск на съда при изпълняване на служебните си задължения по чл. 146 ГПК да разпредели доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти и да укаже на страните, за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства. В този случай въззивният съд е длъжен да допусне доказателствата на основание чл. 266, ал. 3 ГПК, когато със въззивната жалба, съответно с отговора или насрещна въззивна жалба, страната е поискала събирането им – чл. 260, т. 6 ГПК. В този смисъл решения по гр. дело № 1884/2009г., четвърто г. о., ВКС; гр. дело № 1295/2009г., четвърто г. о., ВКС и гр. дело № 1245/2009г., трето г. о., ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК и представените от жалбоподателката постановени по същия ред решения по гр. дело № 1906/2013г., четвърто г. о., ВКС; гр. дело № 805/2012г., четвърто г. по., ВКС; гр. дело № 5488/2013г., четвърто г. о., ВКС.
С обжалваното решение въззивният съд не се е отклонил от посочената съдебна практика. Отказът на съда да допусне поисканите от жалбоподателката с въззивната й жалба гласни доказателства и допълване задачата на допусната и изслушана в първата инстанция съдебно – счетоводна експертиза е мотивиран с разпоредбата на чл. 266, ал. 3 ГПК. Съдът изрично е посочил, че тези искания са били правени от страната пред първоинстанционния съд и тяхното недопускане не нарушава процесуални норми. Видно от изготвения доклад по чл. 146 ГПК, първоинстанционният съд е изложил обстоятелствата, от които произтича спорното материално право и е поставил правната квалификация, отделили е безспорното от спорното между страните, уточнил е кои обстоятелства не се нуждаят от доказване, и за кои от твърдените факти страните не сочат доказателства като е разпределил доказателствената тежест между страните за подлежащите на доказване факти, при спазване на принципа, че всяка страна носи доказателствената тежест относно фактите, от които извлича изгодни за себе си правни последици. В доклада са обсъдени и преценени като неоснователни доказателствените искания на ищцата за допускане на гласни доказателства, с оглед сочените за установяване обстоятелства, както и искането за изслушване на съдебно -счетоводна експертиза за част от посочените задачи, които се явяват неотносими, с оглед предмета на спора по делото.
По приложението на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, вр. чл. 272 ГПК съдебната практика приема, че въззивният съд е длъжен да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора, като извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото и съобрази доводите и възраженията на страните, които имат значение за решаване на делото. Когато съдът е възприел мотивите на първата инстанция, поради пълно съвпадане на фактическите и правни изводи, той прави тази констатация в мотивите си, която намира израз в диспозитива с потвърждаване на решението. Разпоредбата на чл. 272 ГПК дава възможност в този случай, въззивният съд да препрати към мотивите на решението на първоинстанционния съд, без това да го освобождава от задължението да мотивира своето решение. В този смисъл решение по гр. дело № 1100/2012г., четвърто г. о. ВКС, както и представените от жалбоподателката решения на ВКС по гр. дело № 795/2014г., четвърто г. о.; гр. дело № 1285/2012г., трето г. о.; т.д. № 805/2011г., второ т. о.; т.д. № 1106/2010г., второ т. о., постановени по реда на чл. 290 ГПК.
Обжалваното решение е съобразено с посочената съдебна практика. Решението е мотивирано – въззивният съд е разгледал спора по същество, извършил е самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, отговорил е на наведените във въззивната жалба доводи и възражения относно приложението на материалния и процесуален закона, извел е собствени доказателствени и правни изводи мотивирайки неоснователността на исковата претенция, при което е констатирал пълно съвпадение с тези на първата инстанция, намерило отражение в диспозитива на решението с потвърждаване на първоинстанционното решение.
Предвид изложеното по поставените процесуалноправни въпроси не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
По материалноправните въпроси.
Поставените материалноправни въпроси имат отношение към предмета на делото и решаващите изводи на съда за неоснователността на исковата претенция и по конкретно към прието, че годишният бонус по Програма за премиално стимулиране на локални мениджъри („премия МИП”), получен от ищцата в месеца предхождащ прекратяване на трудовото и правоотношение, не отговоря на изискванията за предвидим и сигурен доход, за да бъде квалифициран като допълнително възнаграждение с постоянен характер, поради което не е дължимо от работодателя като част от обезщетението по чл. 331, ал. 2 КТ.
Въпросите не обуславят основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
За да отхвърли иска за сумата 72 000 лв., като неплатена част от обезщетение при прекратяване на трудовия договор по реда на чл. 331 КТ, съдът е изложил подробни съображения: приел е, че в брутното трудово възнаграждение, като основа за обезщетението по чл. 331 КТ, се включват основното трудово възнаграждение и допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер – предвидими и сигурни, определени в колективен трудов договор и/или във вътрешните правила за работната заплата в предприятието и в индивидуалния трудов договор; „премията МИП” е годишен бонус, поради което няма характер на месечно възнаграждение, възмездяващо трудова дейност вложена в рамките на един месец, в процесния случай – месеца предхождащ прекратяване на правоотношението; премията не отговоря й на изискването да бъде предвидима и сигурна – същата се определя съобразно приетото в Програма за премиално стимулиране на локални мениджъри, за постигнати годишни резултати на мениджърите, като се изследват три показателя за резултатите от постигнатите цели, които се комбинират с индивидуалното целево стимулиране, за да се получи размерът на крайния бонус. Според записаното в Програмата, бонусът не води до възникване на договорни или други права или бъдещи бонуси, т. е. програмата не е резултат от преговаряне между страните в правоотношението, а приета от работодателя, и преценката дали определен служител има принос в изпълнение на целите и дали ще получи бонус принадлежи единствено на работодателя, който едностранно определя и размера на бонуса. В допълнение съдът е посочил, че „премията МИП” като допълнително възнаграждение не е предвидено в индивидуалния или в колективния трудов договор като дължимо възнаграждение, възнаграждението е регламентирано в акт имащ характер на вътрешни правила установени от работодателя, в които изрично се сочи, че не представлява право на служителя, респ. не е скрепено със задължение от страна на работодателя за плащането му, нито пък еднократното плащане на бонуса води до задължение за плащане на бъдещи боноси. В заключение съдът е приел, че „премия МИП” не е дължимо за месеца възнаграждение, същото възмездява труд положен през едногодишния период, в случая за 2012г. и няма постоянен характер – доходът не е сигурен, тъй като плащането му се определя едностранно от работодателя, поради което изплатеното на ищцата обезщетение при прекратяване на трудовото и правоотношение от 46 748,48лв. е в пълния дължим размер, в нейна полза не е възникнало вземане за претендираната сума от 72 000 лв., представляваща осемкратния размер на платения през м. февруари 2013г. годишен бонус от 9000 лв. по Програмата за премиално стимулиране на локални мениджъри.
Даденият отговор на поставените материалноправни въпроси не влиза в противоречие със задължителната съдебна практика установена с решение по гр. дело № 4256/2013г., четвърто г. о., ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, с което е прието, че допълнителното възнаграждение, което не е в зависимост единствено от отработеното време, а се изплаща по преценка на работодателя, според качеството на положение труд, не е с постоянен характер по смисъла на чл. 15, ал. 2 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, както и на цитираната с обжалваното решение съдебна практика установена с решение по гр. дело № 895/2009г., четвърто г. о., ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК. Наличието на установена задължителна съдебна практика по последния материалноправен въпрос изключва приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК като основание за допускане на касационно обжалване.
Предвид изложеното по поставените правни въпрос не се установява приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
С оглед изхода на делото на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК, жалбоподателката ще следва да заплати на другата страна съдебни разноски за настоящето производство в размер на 3500 лв. адвокатско възнаграждение по представен списък на разноски по чл. 80 ГПК, поискани с писмения отговор и установени с договор за правна защита, фактура и извлечение от сметка.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на трето г. о.
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2756 от 24.04.2015г. по в. гр. дело № 18638/2014г. на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА Ю. Й. Б. да заплати на [фирма] съдебни разноски за настоящето производство в размер на 3500 лв. адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
ЧЛЕНОВЕ