ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1148
София, 12.09.2011г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и девети юли две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 1563 по описа за 2010г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат Г. като процесуален представител на Р. П. Г. от София срещу въззивното решение на СГС от 06.І.2010г. по в.гр.д. № 6415/2009г.
Ответникът по касационната жалба [фирма] София не е дал отговор по реда на чл.287 ал.1 от ГПК.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение СГС е потвърдил решението на СРС от 14.V.2009г. по гр.д. № 22299/2008г., с което е отхвърлен предявеният от Р. П.Г. срещу [фирма] иск с правно основание чл..213 ал.2 от КТ за присъждане на обезщетение в размер на 4800лв. за недопускане до работа през периода 01.ІІ. – 07.VІІ.2008г., и е обезсилил първоинстанционното решение и прекратил производството по иска за присъждане на 600лв. – над претендираното обезщетение за недопускане на работа.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че не са налице в случая предпоставките по чл.213 ал.2 от КТ за исканото обезщетение – наличие на валидно трудово правоотношение и незаконно недопускане на работа. Няма данни по делото, нито твърдения, след 30.І.2008г., когато не упражняващият работодателската власт – управителят на дружеството, а управителят на ресторанта, където ищцата работела като готвач, й заявил, че е освободена от работа, тя да е правила опит да се яви на работното си място, да е опитвала да изпълнява трудовите си функции или да е направила нужните усилия, за да полага труд по трудовото правоотношение, което не е било прекратено, тя не се е явила и след получаването на покана от страна на управителя на дружеството на 03.ІV.2008г., няма данни и работодателя или други длъжностни лица да са я възпрепятствали по някакъв начин за това.
В изложението на Р. П.Г. по чл.284 ал3 т.1 от ГПК се сочи, че въззивният съд се произнесъл по въпроса какъв е фактическия състав на основанието за присъждане на обезщетение за незаконно недопускане на работа. В част от съдебните решения се приемало, че фактическия състав включва единствено валиден и действащ трудов договор и незаконно недопускане до работното място, в друга част се приемало, че фактическия състав включва три елемента – трудов договор, незаконно недопускане до работа и установяване в процеса от ищеца, че е положил необходими и достатъчни усилия за престирането на работната си сила, като най-малкото установи, че се е явявал на работа. Съдът се произнесъл и по въпроса от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, към кой момент следва да е положена дължимата грижа за полагане на труд – към момента на осъществяване на незаконното недопускане или ежедневно до преустановяване на недопускането. Релевиран е и въпросът от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото в тежест на ищеца ли е установяване наличието на положена дължима грижа за престиране на труд или е в тежест на ответника, че такава не е била налице. К. счита, че наличието на положена грижа е законова презумпция, а в тежест на ответната страна е установяването на поведение, несъответстващо на дължимото по закон.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължитнелно, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на ВКС или на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай по първия поставен от касаторката въпрос въззивният съд се е произнесъл не в противоречие, а в пълно съответствие с посочената и представена практика, обективирана в решение на САС от 19.ХІІ.2007г. по к.гр.д. № 817/2007г. и решение на ВКС ІІІ ГО № 149/08.ІІ.2002г. /съдът не взема предвид в случая решение № 232/11.І.2006г. по гр..д. № 227/2005г. на РС Девин, тъй като няма данни то да е влязло в сила, само каквито решения съставляват съдебна практика по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК/.
По втория поставен от касаторката въпрос – ежедневно ли работникът /служителят/ следва да се явява на работа, за да се осъществи фактическият състав на чл.213 ал.2 от КТ – въззивният съд не се е произнесъл. Решаващият извод на съда е, че ищцата нито веднъж след 30.І.2008г. не се е явила, за да осъществява труд по непрекратеното трудово правоотношение с ответника.
По третия процесуалноправен въпрос не е налице твърдяната предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Въпросът е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, в какъвто смисъл се е произнесло ОСГТК на ВКС с т.4 от ТР № 1/2009г. Нито една от посочените хипотези в случая не се твърди и не е налице. В тази връзка за пълнота следва да се отбележи, че в закона не е предвидено, че явяването на работника/служителя, за да осъществява задълженията си по съществуващо трудово правоотношение, като предпоставка за отговорността по чл.213 ал.2 от КТ, се презумира. Тъй като това е факт, на който ищецът в тези случаи основава претенцията си, по силата на чл.154 ал.1 от ГПК негова е и тежестта да го установи в гражданския процес, в какъвто смисъл е произнасянето на въззивния съд.
По изложените съображения касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на СГС от 06.І.2010г. по гр.д. № 6415/2009г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: