О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 142
София, 28.11.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 142/09 година по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 381 от 07.07.2008 г. по в.гр.д. № 1278/06 г. на Благоевградския окръжен съд е отменено решение № 3961 от 11.09.2006 г. по гр.д. № 563/04 г. на Благоевградския районен съд и вместо него е постановено друго, с което е прието за установено по отношение на [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място], че имот пл.№ 9050 в кв.І по кадастралния план на промишлената зона на [населено място], с площ 6 400 кв.м, при граници: П.- Д. и от две страни път – собственост на [община], който е част от имот пл.№ 9220 с площ 79 553 кв.м, е държавна собственост, предоставен за стопанисване и управление на НК “Ж.” и ответникът е осъден да предаде на НК ”Ж.” владението върху този имот, като е отменен нотариален акт за собственост на недвижим имот № 134, т.ІІ, дело № 317/03 г. на нотариус К. Д..
В срока по чл. 283 ГПК против въззивното решение е подадена касационна жалба от адв. Г. С. в качеството на пълномощник на [фирма]. В жалбата подробно са изложени доводи за неправилност на въззивното решение като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон. Жалбоподателят поддържа, че изводите на въззивния съд относно статута на процесния недвижим имот са в противоречие със събраните по делото доказателства. Съдът не е дал убедителен отговор на какво основание държавата е придобила правото на собственост върху целия имот пл.№ 9220, неправилно е приел, че целият имот е публична държавна собственост, като се е позовал на несъществуваща към момента на съставянето на А. № 81/95 г. норма на § 1 от ДР на ЗБДЖ.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се сочи, че са налице основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и 3 ГПК. Жалбоподателят поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпроса за предпоставките за уважаване на иск с правно основание чл. 108 ЗС, тъй като вместо да изследва правата на ищеца, е обсъждал въпроса дали ответникът е собственик на процесния имот. На следващо място счита, че въпросът може ли съдът при разрешаване на правния спор да се позовава на материалноправната норма на § 1 ДР на Закона за Б., приета по- късно от съставения акт за държавна собственост, е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът по касация НК “Ж.” в писмено възражение оспорва касационната жалба по същество и относно наличието на основанията по чл. 280, ал.1 ГПК за допускането й до разглеждане по същество.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе по допускане на въззивното решение до касационно обжалване, взе предвид следното:
От фактическа страна въззивният съд е приел за установено по делото, че с акт за държавна собственост № 81 от 22.05.1995 г. е актуван като държавен терен с площ 471 183 кв.м от сервитута на жп линията София- Кулата в района на спирка Б. поле – жп гара Б. –спирка С. до [населено място]. Като основание за актуването му е посочено отчуждаване на имоти за жп линията София- Кулата в района на Б., съгласно Указ № 10 от 27.11.1924 г. на Ц. Б. ІІІ и оценителни протоколи за периода 1930-1933 г. През 2001 г. било одобрено попълване на кадастралния план на промишлена зона Б. с имот пл.№ 9220 с площ 73 153 кв.м., записан на НК ”Ж.”. С помощта на съдебно – технически експертизи по делото е установено, че по проект за изграждането на жп линията София- Кулата са били предвидени 76 646 кв.м. Отчуждени са били 29 345 кв.м. По първия план на [населено място] от 1955 г. на жп район са били записани имоти пл.№ 2832, 2830 и 2824 в кв. 186 . През 1965 г. е бил изготвен нов план на [населено място], по който няма промяна в границите и номерата на имотите. Теренът на жп районът е бил с площ 86 672 кв.м. Въз основа на така установените факти въззивният съд е приел, че държавата е придобила право на собственост върху имот пл.№ 9220 по силата на извършеното отчуждаване още през 1932-1933 г., а за разликата до цялата площ на имота – по силата на предвижданията на плановете от 1955 и 1965 г.
През 2003 г. било одобрено попълването на кадастралния план с нов имот пл.№ 9050 с площ 6 400 кв.м. в границите на имот пл.№ 9220, записан на името на ответното дружество, което е правоприемник на ПК ”К. – Н. В.”. Установено е, че с писмо от 1973 г. генералният директор на Д. “Б.” е дал съгласие за безвъзмездно отстъпване на терен с площ 6 400 кв.м. на ПК ”К.” за построяване на товарище между коловоза, изграден от ПК ”К.”, промишлен път и П. шосе. Това писмо е ценено от въззивния съд като разрешение за построяване на посоченото съоръжение, но не и като акт за предоставяне на имота за стопанисване и управление от Д. ”Б.” на ПК “К.”, като е прието, че то не изхожда от оправомощен според чл. 15, т.4 П. ръководител на ведомство. Като допълнителен аргумент в подкрепа на този извод съдът е посочил и това, че не е бил съставен протокол за предаване и приемане на имота, както и че същия не е бил заведен по баланса на ПК ”Инертни материали” към момента на преобразуването му в държавна фирма “Б.” и в капитала на държавната фирма към момента на преобразуването й в търговско дружество с държавно имущество. Освен това към момента на съставяне на А. № 81/95 г. имотът е представлявал обект на железопътната инфраструктура по смисъла на § 1 от ДР на Закона за Б. и на основание чл. 3, ал.1 от Закона за железопътния транспорт станал публична държавна собственост, поради което не е било възможно да се придобие в собственост от ответното дружество.
В изложението към касационната жалба касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл. 188 ГПК/ отм./ и относно предпоставките за уважаване на ревандикационен иск по чл. 108 ЗС. Сочат се решение № 2419 от 13.10.1960 г. по гр.д. № 3461860 г. на І г.о., решение № 1048 от 03.10.2006 г. по гр.д. № 1062/05 г. на ІV – Б г.о., решение № 921 от 28.05. 2002 . по гр.д. № 1575/01 г. на V г.о, свързани с въпроса за приложението на чл. 108 ЗС, които не съставляват задължителна съдебна практика, поради което следва да се приеме, че по този въпрос касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал.1, т.2 ГПК- наличие на противоречиво разрешаван от съдилищата правен въпрос.
В решение № 2419 от 13.10.1960 г. по гр.д. № 3461/60 г. на І г.о. на ВС е прието, че “при иск по чл. 108 ЗС е необходимо да се докаже, че ищецът е собственик на вещта, предмет на иска, че вещта се намира във владение на ответника и че ответникът владее или държи вещта без основание. Ако не е налице която и да е от тези три предпоставки, искът не може да бъде уважен”. Това принципно положение е трайно прието в съдебната практика, израз на която са и останалите представени от касатора решения. Произнасянето на въззивния съд не е в противоречие с тази практика, тъй като съдът е приел, че са налице предпоставките за уважаване на предявения ревандикационен иск – ищецът е собственик на имота, ответникът владее този имот и това владение е без основание, което може да бъде противопоставено на ищеца. Дали са налице кумулативно трите предпоставки за уважаване на ревандикационния иск е въпрос, който следва от доказателствата по всяко конкретно дело. Не могат да се обсъждат в тази фаза на касационното производство наведените от касатора доводи за неправилна интерпретация на събраните по делото доказателства, тъй като те касаят проверка на правилността на направените от въззивния съд фактически и правни изводи по спора и по естеството си представляват основания за касиране на въззивното решение по смисъла на чл. 281 ГПК, но не се обхващат от критериите за достъп до касационно обжалване.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и по въпроса за приложението на чл. 188 ГПК/ отм./. В т.19 от ТР № 1 от 04.01.2001 г./ а не ТР № 1/17.07.2001 г., както сочи касаторът/ е прието, че във въззивното производство съдът извършва самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал и прави свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора. В случая въззивният съд е процедирал по указания начин. Обстоятелството, че в резултат на тази дейност е достигнал до други фактически и правни изводи, въз основа на които е отменил първоинстанционното решение и е постановил друго по същество на спора, не сочи на противоречие с цитираната задължителна съдебна практика на ВКС.
Не са налице и предпоставките на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед тълкуването и прилагането на разпоредбата на § 1 от ДР на ЗБДЖ. Въпросът дали процесният имот към момента на съставяне на А. № 81/95 г. е имал характеристиките на “железопътна инфраструктура” при липса на легална дефиниция на това понятие към този момент, не е решаващ за изхода на настоящия спор и въззивният съд не му придал такова значение. И двете страни по делото са юридически лица, едното от които със статут на държавно предприятие по чл. 62, ал.2 ТЗ, а другото търговско дружество, създадено с държавно имущество и спорът се е свеждал до това дали правото на собственост на държавата върху имота е прекратено поради включването му в активите на държавното предприятие, чийто правоприемник е ответникът. При отрицателен отговор на този въпрос въззивният съд е приел, че процесният имот е държавна собственост. При това положение и с оглед разпоредбата на чл. 9, ал.4 от Закона за железопътния транспорт, съгласно която Националната компания „Ж.“ стопанисва и
управлява предоставеното й имущество – публична и частна държавна
собственост, коя от тези две форми на държавна собственост е налице, е без значение за изхода на ревандикационния иск.
По изложените съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 381 от 07.07.2008 г. по в.гр.д. № 1278/06 г. на Благоевградския окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: