О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1150
София, 21.10.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми септември през две хиляди и петнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 3355 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на В. В. В. от [населено място], чрез процесуалните му представители адв. Й. Г. и адв. В. М., против решение № 563 от 26 януари 2015 г., постановено по гр.д. № 7932 по описа на Софийския градски съд за 2013 г., с което е отменено решение № 2685 от 8 март 2013 г., постановено по гр.д. № 9510 по описа на районния съд в гр. София за 2011 г. за отхвърляне на частичен иск по чл. 59 ЗЗД на В. против Л. Д. Д. от [населено място] за заплащане на сумата 13900 лева недължимо платени, при пълен заявен размер на иска от 150285,73 лева и вместо това е отхвърлен искът на В. срещу Д. с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. трето ЗЗД за сумата 13900 лева, претендирана като дадена на отпаднало основание по договор за поръчка от 20 март 2006 г. и представляваща предоставени средства за изпълнение на поръчката в периода 20 март – 22 декември 2006 г.
В касационната жалба се поддържа неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Твърди се, че при правилно разпределена доказателствена тежест, ответникът не успял да докаже ползващите го обстоятелства. Оспорва се изводът на съда, че е налице противоречие в твърденията на касатора относно основанието на заявената претенция, както и за нейната основателност. Поддържа се, че неправилно съдът е игнорирал неформалния договор за поръчка между страните по спора, съдържащ елементи на договор в полза на трето лице, и не е разгледал всички събрани по делото доказателства в тяхната взаимовръзка. Като неправилно е посочено виждането на съда, че след като предявената като частичен иск претенция обхваща суми, теглени през определен период от време, то искът не е частичен, а за суми, теглени през определен период. Твърди се, че договорът е двустранен и подлежи на разваляне, за което са представени доказателства, както и че с пълномощното на касатора към ответника и с пълномощното на съпругата на касатора към ответника последният е поел задължения и така е налице договор за поръчка и по второто пълномощно, а с оглед доказателствата е установено пълно неизпълнение на ответника и по двата договора. Сочи се, че основанието за договора за поръчка, въз основа на който е следвало да се теглят суми от сметката на ищеца, се намира именно в пълномощното, дадено на ответника от съпругата на ищеца, и поради ненадлежното изпълнение на поетите задължения с пълномощното от съпругата на ищеца, последиците от ненадлежното изпълнение са основание за претенцията на касатора.
Ответникът Л. Д. Д. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. Е. Н., в отговор на касационната жалба счита, че поставените правни въпроси са твърде общи и не обосновават основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, а касационната жалба намира за неоснователна. Третото лице – помагач С. Б.–Д. от [населено място] намира касационната жалба за неоснователна.
Въззивният съд приема за правилна квалификацията на предявената претенция като такава по чл. 55, ал. 1, пр. трето ЗЗД – твърди се, че задължението за връщане на процесната сума е възникнало като последица от развалянето, респективно – оттеглянето на поръчката поради неизпълнението й от довереника, както и че искът не е частичен, защото се претендира не част от общо предоставена на доверителя сума за целия период – 9 януари 2006 г. – 28 септември 2007 г., а суми, изтеглени в периода 20 март-22 декември 2006 г. Предвид липсата на уговорено възнаграждение за довереника, прекратяването на облигационната връзка между страните става не по реда на чл. 87 ЗЗД, а чрез оттегляне на поръчката. Приема се, че между страните е сключен неформален договор за поръчка, по силата на който ответникът е поел задължението да тегли суми от сметката на ищеца (за което последният го е упълномощил), като с изтеглените средства извършва разплащания във връзка с проектирането и строителството на сграда в собствен на съпругата на ищеца имот, поръчката е оттеглена с покана от 2010 г., с която поканил ответника да върне изтеглените суми от сметката му за определен период. За недоказани са счетени твърденията, че договорът за поръчка между ищеца и ответника пораждал задължения за ответника спрямо ищеца съобразно пълномощно, дадено от съпругата на ищеца К. В., включително да изработи инвестиционни и архитектурни проекти, да ги внесе за одобряване, да се снабди със строително разрешение и пр. Искът е счетен за неоснователен, защото представените по делото доказателства установяват, че ответникът е извършил плащания над съответния размер във връзка с поръчката. За неотносимо за поетите от ответника задължения по договора за поръчка е счетено обстоятелството, че построената част от сградата е премахната по разпореждане на РДНСК, тъй като то би могло да има значение за договорните отношения между ответника и съпругата на ищеца, но те не са предмет на спора.
К. съд намира, че не следва да допусне касационното обжалване по поставените от касатора въпроси, тъй като нито един от тях не е обуславящ изхода на спора.
Първият въпрос – следва ли да се приеме, че не се касае за частичен иск, след като сумата, която се претендира, обхваща определен период на теглене на суми от банкова сметка, и допустимо ли е съдът да променя формулиране на претенцията, единствено въз основа на обстоятелството, че сумата е формирана за определен период от време, не обосновава допускане на касационното обжалване. Съдът приема, че предявеният иск не е частичен, тъй като касае извършени от довереника действия в определен период от време, за който е изтеглена точно определена сума пари от сметката на доверителя. Такова е и направеното изрично искане от ищеца – да му се заплати определена сума, представляваща част от действително дължимата му сума, за периода 20 март – 22 декември 2006 г. Обстоятелството, че ищецът сочи сумата като „част от действително дължимата му се сума, усвоена от ответника”, не прави предявения иск частичен, след като съдържанието на спорното право е ясно заявено в петитума на исковата молба – иска се осъждане на ответника да заплати на касатора в качеството му на ищец сумата от 13900 лева, представляващи част от действително дължимата сума, усвоена от ответника за период, включващ и процесния, в общ размер на 150285,73 лева, и с точно определен период, за който е дадена разбивка на коя дата коя от сумите е изтеглена. При този начин на заявяване на претенцията основателно въззивният съд` е съобразил, че посочената сума от 150285,73 лева представлява сума, която по вижданията на ищеца е неправомерно изразходвана от ответника, но касае период по-голям от конкретно заявения и различен размер, поради което не може да се сподели виждането на касатора, че съдът се е произнесъл не по заявената претенция, тъй като било заявено искане за произнасяне по част от спорното право. Извън посоченото следва да се съобрази, че разрешаването на поставения въпрос по никакъв начин не е обусловило отхвърлянето на претенцията.
По втория въпрос въззивният съд не се е произнасял. Пита се с оглед разпоредбите на СК от 1985 г. досежно общността на банковите сметки на съпрузите, следвало ли е съдът да обсъди това обстоятелство при решаване на спора при наличие на доказателства и признание на ответната страна, че е разходвал сумите за построяване на обект в имота на съпругата на ищеца. Подобни твърдения не са навеждани в процеса и съдът не е излагал съображения. Освен това не е ясно по какъв начин отговорът на този въпрос би имал значение за изхода на спора, предвид ясно заявеното разбиране на съда за характера на правоотношението между страните по спора.
На следващо място се пита следва ли с оглед събраните доказателства да се приеме, че е налице договор в полза на трето лице и длъжен ли е съдът да разгледа поставения за разглеждане пред него казус в хипотезата на договор за поръчка в полза на трето лице; допустимо ли е съдът да разгледа едностранно правоотношението, игнорирайки факти и обстоятелства, от които следва друг вид правоотношения. Макар да е вярно заявеното от касатора при обосновката на относимостта на въпроса, че игнорирането на съществени за правилното решение на спора правоотношения, които съдържат елементи на договор за поръчка и договор в полза на трето лице, и липсата на произнасяне досежно основателността на претенцията на плоскостта на спецификата на създадени облигационни връзки, биха могли да са основания за касиране на съдебен акт, същината на питането касае преценката на съда на събраните пред него доказателства, но обосноваността, съответно – необосноваността на съдебното решение, не е въздигнато като основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. В своята втора част – относно разглеждането едностранно на правоотношението, въпросът е общ, и отново засяга преценката на доказателствата.
Въпросът допустимо ли е съдът да разгледа упълномощителната сделка като самостоятелно правоотношение при наличие на доказателства и признания на ответната страна, че същото е направено с оглед изпълнение на упълномощителната сделка за извършване на строителство в имот на съпругата на ищеца, т.е. при наличие на доказаност от фактическа страна, че основанието за съставяне на пълномощното и тегленето на суми се намира в друго пълномощно, т. е. друг договор за поръчка, не води до допускане на касационното обжалване, тъй като питането се основава на твърдението на ищеца за налични доказателства и признание на ответника за съществуващи правоотношения между страните, каквито съдът не е приел да съществуват. Тъй като подобна хипотеза не е била предмет на разглеждане, то и въпросът не е обуславящ за изхода на спора.
Поставя се въпросът при отхвърляне на претенцията като недоказана на приетото от съда основание – хипотезата на чл. 55 ЗЗД, следвало ли е съдът да разгледа претенцията по чл. 59 ЗЗД, т.е. липса на основание, респективно неоснователно обогатяване на ответника. В подкрепа на твърдението си за приложимост на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване, жалбоподателят сочи решение № 354 по гр.д. № 2722/2008 г., І г.о., като твърди, че по дадената от съда правна квалификация обжалваното решение му противоречи. В цитираното решение на ВКС, постановено по реда на отменения ГПК, ВКС разглежда случай на неформален договор за поръчка, установен чрез дадено пълномощно за разпореждане с недвижим имот. Каква връзка има посоченото решение и разгледания в него спор с въпроса за правната квалификация на иска и задълженията на съда в тази връзка, респективно – с твърдението на касатора, че съдът е следвало да разгледа иска не на предявеното основание, определено от съда въз основа на твърденията на ищеца в исковата му молба, а на друго основание, остава неизяснено от касатора. Според установеното в съдебната практика, включително задължителната такава, посочена от касатора по друг заявен правен проблем (решение № 406 по гр.д. № 1585/2013 г., ІV г.о., ВКС), разбиране, съдът е длъжен да квалифицира спорното право като изхожда от твърденията на ищеца за правопораждащите факти и от искането за защита. Съдът не може да излезе извън рамките на търсената от ищеца защита, предвид законовозакрепеното диспозитивно начало.
На следващо място се пита при безспорно установено в процеса, че от сметката на ищеца са изтеглени суми, за които суми от една страна не е доказано, че същите са разходвани надлежно в изпълнение на поетата поръчка, а от друга, че изпълнението на поръчката е ненадлежно, следва ли съдът да приеме, че е налице пълно неизпълнение на поръчката с произтичащите от този факт правни последици и налице ли е неоснователно обогатяване на ответника. Този въпрос се основава на представата на ищеца за липса на доказване, че сумите са изразходвани надлежно в изпълнение на поръчката, както и че изпълнението на поръчката е ненадлежно, каквито изводи съдът не е възприел. При заключение на съда, че ответникът е доказал по надлежния ред, че е извършил разплащания в полза на ищеца с изтеглените от сметката му суми (дори надвишаващи ги), въпросът следвало ли е съдът да приложи разпоредбата на чл. 59 ЗЗД при доказаност на обедняването на ищеца, по никакъв начин не може да доведе до допускане на касационното обжалване.
Питането следва ли съдът да изследва въпроса налице ли е изпълнение на договора за поръчка и при липса на отчетна сделка, както и при наличие на доказателства ответникът да е изпълнил задължението си точно и с грижата на добър стопанин, да приеме неизпълнение на договора за поръчка, респективно да приеме претенцията за основателна, не води до допускане на касационното обжалване. И това е така, защото съдът е разгледал твърденията на страните, приел е, че между ищеца и ответника е сключен неформален договор за поръчка, а като недоказани са оценени доводите на касатора, че договорът за поръчка между него и ответника пораждал задължения и съобразно пълномощното, дадено на ответника от трето за спора лице – съпругата на касатора. Съдът е намерил за неоснователно виждането, че даденото от третото лице пълномощно касае договора между ищеца и ответника, и е приел, че отношенията между третото лице и ответника не са предмет на спора. Съобразявайки представените по делото доказателства, съдът е заключил, че договорът от страна на ответника е изпълнен – извършени са плащания над размера на изтеглената от сметката на ищеца сума. Посочено е, че премахването на сградата по разпореждане на контролния орган е неотносимо към поетите към ищеца задължения, поради което въпросът за изпълнението на задължението точно и с грижата на добър стопанин, насочено към това заключение, не е обусловил изхода на спора.
Касаторът твърди, че по въпроса при приетото от съда наличие на договор за поръчка, както и в хипотеза на закона, че възнаграждение по договор за поръчка се дължи само ако е уговорено, подлежи ли договорът на разваляне по общите правила – чл. 87 ЗЗД, както и следва ли да се върне всичко, което е получено от изпълнителя на поръчката, въззивният съд е нарушил задължителна съдебна практика, намерила израз в решение № 406 по гр.д. № 1585/2013 г., ІV г.о. В посоченото решение касационният съд е дал отговор на въпросите дали посочената от ищеца правна квалификация е задължителна за съда и за разликата между разглеждането на непредявен иск и погрешната правна квалификация на предявения иск. Не е давано разрешение на какъвто и да е въпрос във връзка с разваляне на договор за поръчка. Тъй като касаторът е заявил само основанието по т. 1 на чл. 280, ал. 2 ГПК, то за касационния съд няма задължение да изследва въпроса в приложното поле на останалите основания за допускане на касационното обжалване.
Зададен е въпросът следва ли съдът при тълкуване на договора да издири действителната обща воля на страните; да тълкува отделните уговорки с оглед целта на договора, обичаите, практиката и добросъвестността, както и да изследва всички обстоятелства, при които е сключен договорът, респективно на поведението на страните при изпълнение на поетите задължения, доказателствата и изявленията на страните, както и всички изявления във връзка с договора. Сочи се, че по този въпрос даденото от съда разрешение противоречи на задължителната съдебна практика на ВКС, като са посочени решение № 502 по гр.д. № 222/2009 г., ІV г.о., решение № 546 по гр.д. № 856/2009 г., ІV г.о., решение № 89 по т.д. № 523/2008 г., ІІ т.о. и решение № 81 по т.д. № 761/2008 г., І т.о. В сочените от касатора решения се възприема неизменно, че при спор относно точни смисъл на договорни клаузи, съдът тълкува договора съгласно изискванията на чл. 20 ЗЗД, като издирва действителната обща воля на страните и тълкува отделните уговорки във връзка едни с други, както и в контекста на целия договор с оглед неговите цели, обичаите в практиката и добросъвестността. Именно по този начин е постъпено от съда в обжалваното решение. Приети са за недоказани твърденията на ищец, че договорът за поръчка между него и ответника поражда задължения за последния съобразно пълномощно, дадено от съпругата на ищеца, включително да изработи инвестиционни и архитектурни проекти, да ги внесе за одобряване, да се снабди със строително разрешение и пр. Обстоятелството, че касаторът като ищец е излагал съображения в тази насока, не води до извода, че съдът не е съобразявал действителния смисъл на уговорките. В случая съдът е преценявал спорните отношения и предвид изрично заявеното именно в цитираната от касатора съдебна практика – при всяко тълкуване на договорно установени задължения съдът е задължен да изясни само изявената воля, като не я подменя, тъй като чрез тълкуване не може да бъде изменено договорно поето задължение или да бъдат създадени права, които страните не са уговаряли. На тази основа следва да се разглежда и последният въпрос – допустимо ли е съдът да подменя, а в случая да разделя на две волята на страните, като приеме, че изпълнявайки договора за поръчка по силата на даденото му от В. пълномощно ответникът е прост касиер-платец, че той не носи отговорност за какво плаща, като игнорира изцяло взаимовръзката с второто пълномощно – това от съпругата К. В. и изпълнението по него от същия упълномощен. Тъй като преценката на съда е, че правоотношението по пълномощното, дадено от трето лице на ответника, не е предмет на настоящия спор (нито пък упълномощителката е страна в него), правният въпрос е относим към твърденията на касатора, а не към обусловилите изхода на спора мотиви в решението.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 563 от 26 януари 2015 г., постановено по гр.д. № 7932 по описа на Софийския градски съд за 2013 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: