О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1150
гр. София, 13.12.2011 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети октомври две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 871 по описа на Върховния касационен съд за 2011 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
М. Н. Ч., Б. Б. Ч. и Е. Б. Ч. от [населено място], чрез пълномощника им адвокат Т., обжалват в срок въззивното решение от 11.05.2011 год. по гр. д. № 11648/2010 год. на Софийски градски съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение от 8.06.2010 год. по гр. д. № 41877/2008 год. на Софийския районен съд в частта му, с която е допусната делба на апартамент № 43, находящ се в [населено място], [улица], м. „Ц.-З. ”, № /бл./ 16, вх. „В”, ет. 2, с площ 64.21 кв. м., състоящ се от една стая, дневна, кухня и сервизни помещения, заедно с мазе № 18 и 0.434 % ид. ч. от общите части на сградата и правото на строеж върху мястото, при квоти 91/168 ид. ч. за Е. Б. Я., и по 11/168 ид. ч. за Г. А., Е. А., Т. А., Д. Б. Ч., М. Н. Ч., Б. Б. Ч. и Е. Б. Ч. и е отменен нотариалния акт № */2009 год. над притежаваната от М. Ч. 11/168 ид. ч. от имота.
Касаторите поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост с молба за отмяната му и връщане на делото за ново разглеждане от друг въззивен състав, а в частта, с която е отменен нотариалния акт № * от 2009 год. над 11/168 ид. ч. за М. Ч. решението да бъде обезсилено като недопустимо.
В приложеното изложение касаторите се позовават на основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 ГПК, като формулират процесуалноправен въпрос относно наличието на противоречиви свидетелски показания и задължението на съда да изложи съображения кои от тях кредитира, да мотивира отказа да извърши очна ставка между тях и отказа си за допускане разпит на свидетел, в резултат на което е стигнал до неправилна преценка на събраните гласни доказателства. Считат, че с недопускане на допустими и необходими доказателствени искания въззивният съд е допуснал съществени нарушения на процесуалните правила, като се позовават на посочената в изложението съдебна практика по поставения въпрос.
На второ място, касаторите поддържат произнасянето на въззивния съд по материалноправния въпрос относно придобиване на право на собственост върху сънаследствен имот от един от наследниците, който е променил намерението от управление и ползуване на съсобствения имот в своене за себе си, при непротивопоставяне от друг сънаследник в продължение на десет години и липсата на претенции за ползуването му, да е в противоречие с цитираната съдебна практика.
Поставен е и процесуалноправния въпрос относно представителството на част от съделителите, ответници от пълномощника на ищците, което е в противоречие с техните интереси относно дела им в съсобствеността на имота, който въпрос според касаторите е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Съделителите Е. Б. Я., Б. М., Ш. Ч., чрез адв. П., оспорват наличието на основания за допускане на касационното обжалване по съображенията в представения писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, в настоящият състав на ІІ г. о., при проверката за наличие на основания за допускане на касационното обжалване на решението, намира следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което делбата между страните е допусната при определените квоти, въззивният съд е приел, че процесният имот е бил индивидуална собственост на наследодателката на ищцата и Б. Ч., тяхната майка Д. Ч.. След нейната смърт освен двете й деца я наследява и преживелия й съпруг С. Ч., наследодател на Б. Ч. и на другите двама ищци – Б. М. и Ш. Ч. /негови деца от друг брак/. Съдът взел предвид завещанието от страна на Д. Ч. за разполагаемата част от наследството в полза на двете й деца, както и разпоредбите на чл. 5, ал. 1 и чл. 9 ЗН и определил квотите в наследствения имот за страните – наследници на Д., починала 1986 год., на С., починал 1988 год. и починалия през 2008 год. техен син Б. Ч.. Намерил за неоснователно възражението на ответниците, сега касатори – преживяла съпруга и две от децата на Б. Ч., че последният приживе и по време на брака си с М. Ч., е придобил спорния имот на основание давностно владение от 1996 год. до смъртта си през 2008 год., тъй като независимо от упражняваната от него фактическа власт върху имота не е установено демонстриране от негова страна на променено намерение да владее за себе си и идеалните части на другите сънаследници, израз на която промяна е несъобразяване с техните права и отблъскване на владението им с недвусмислени и категорични действия, насочени и достигнали до тяхното знание. Такива доказателства не са събрани по делото, а в подкрепа на извода на съда е и декларирането от негова страна на идеална част от имота, посещенията на сестра му в България, при които липсват данни тя да е знаела за отричане на нейните права в наследствения имот от брат й. Необезпокояваното ползуване от последния на имота не доказва владение, насочено срещу сънаследниците, като произнасянето на въззивния съд по поставения от касарите материалноправен въпрос не е в противоречие на представената от тях съдебна практика. Това е така, тъй като съдът не е отрекъл възможността един от сънаследниците да придобие наследствения имот по давност при наличие на необходимите предпоставки от обективна и субективна страна на фактическия състав на придобивната давност, а въз основа на събраните в настоящия казус доказателства е приел, че последните в случая не са налице – не е установена промяна в намерението на Б. Ч. да владее за себе си и частите на сънаследниците си, за което индиция е и декларирането на идеална част от имота, липсата на позоваване на прдобивна давност приживе. Поради това и не е налице противоречиво решаване на поставения правен въпрос в обжалваното решение и в приложената от касаторите съдебна практика и поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК не е налице.
Не са налице и останалите основания – по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Липсва позоваване на задължителна съдебна практика, в противоречие с която да е решен първия процесуалноправен въпрос, а освен това той не е такъв, който да е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение. Доводите на касаторите представляват оплаквания за неправилност на решението поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила при събирането и преценката на доказателствата, които не могат да бъдат обсъждани в настоящето производство, имащо за предмет произнасяне по наличието на основания за допускане на касационното разглеждане на делото. Същото е относимо и към втория процесуалноправен въпрос за процесуалното представителство на част от съделителите, чийто права касаторите не могат да предявяват и защитават. Освен това, липсват каквито и да било съображения за значението на този въпрос за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, съгласно разясненията в този смисъл в т. 4 от ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС.
С оглед изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 11.05.2011 год. по гр. д. № 11648/2010 год. на Софийски градски съд, ІV-а въззивен състав, по подадената от М. Н. Ч., Б. Б. Ч. и Е. Б. Ч., чрез пълномощника им адвокат А. Т. касационна жалба против него.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: