О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1152
гр.София, 21.10.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
четиринадесети октомври две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 3932/ 2015 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по искане на П. А. Х. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Бургаски окръжен съд № ІV-49 от 30.04.2015 г. по гр.д.№ 350/ 2015 г., с което частично е отменено и частично е потвърдено (в обжалваната пред въззивния съд част) решение на Бургаски районен съд по гр.д.№ 6028/ 2014 г. и по този начин касаторът е осъден да заплати на П. К. П. на основание чл.45 ЗЗД 15 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди от причинена на 04.05.2012 г. средна телесна повреда и законната лихва върху присъдената сума от тази дата до окончателното й изплащане, като за разликата до пълния предявен размер от 20 000 лв искът е отхвърлен .
Касационна жалба от ищеца П. К. П. не е подадена, а П. А. Х. обжалва решението само в осъдителната по отношение на него част, поради което в отхвърлителната част въззивното решение е влязло в сила. Влязло е в сила, като необжалвано, и първоинстанционното решение по иска за обезщетяване на имуществени вреди.
Касаторът повдига в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК процесуалноправните въпроси за задълженията на въззивния съд да извърши преценка на събрания доказателствен материал по делото поотделно и в неговата пълнота; за задълженията му при обсъждане на показанията на заинтересован свидетел; за задълженията му да прецени и обсъди всички конкретно съществуващи обективни обстоятелства, които са от значение за определяне на справедлив размер на обезщетение за неимуществени вреди от деликт; и за задължението му да прикани страните към спогодба след събиране на доказателствата по делото. Счита, че в обжалваното решение тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и на това основание моли то да бъде допуснато до касационен контрол.
Ответната страна, П. К. П., оспорва жалбата като поддържа, че първите три въпроса не касаят правните разрешения на въззивния съд, а се свеждат до оплаквания за извършени от него процесуални нарушения, които не са основание за допускане на касационно обжалване. За четвъртия въпрос поддържа, че не обуславя въззивното решение, тъй като няма значение за изхода от спора и не накърнява правото на защита.
Съдът намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
За да уважи частично иска, въззивният съд е приел за установено чрез излагане на собствени фактически и правни съображения, че ответникът е причинил на ищеца средна телесна повреда, изразяваща се в счупване тялото на първи лумбален прешлен, за което се е признал за виновен и съдът е одобрил споразумение, имащо значение на влязло в сила присъда. Страните не спорят по основанието на иска за обезщетяване на неимуществените вреди, търпени от ищеца в резултат на увреждането, а само за размера на дължимото обезщетение. Като е обсъдил поотделно и в съвкупност писмените доказателства за проведеното лечение на ищеца, заключението на съдебно – медицинската експертиза и показанията на свидетелката В., съдът приел за установено, че ищецът е търпял оперативно лечение, необходимо за отстраняване на последиците от причиненото му от ответника (сега касатор) увреждане. Операцията е била извършена под анестезия и с последвал продължителен болничен престой, което само по-себе си е допълнителен източник на болки и страдания. Възстановителният период е продължил 10-11 месеца, през което време ищецът също е търпял болки и страдания. И понастоящем ищецът не е преодолял последиците от претърпения в при увреждането стрес и продължава да изпитва емоционален и психически дискомфорт. Съдът посочил, че като взема предвид съответствието на показанията на св.В. със заключението на съдебно – медицинската експертиза и представените писмени доказателства за здравословното състояние на ищеца, не намира основания да се усъмни в свидетелските показания и отхвърлил възраженията на ответника срещу достоверността им. Посочил също по какви причини не дава вяра на показанията на свидетелката Т. и поради това не приема за установено, че търпените от ищеца болки и страдания са незначителни. С оглед приетите за установени неимуществени вреди, съдът приел, че е справедливо ищецът да бъде обезщетен за тях със заплащането на сумата 15 000 лв и уважил иска до този размер.
При тези мотиви на въззивния съд, повдигнатите от касатора процесуалноправни въпроси обуславят обжалваното решение, но не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. По въпроса за задълженията на въззивния съд да извърши преценка на събрания доказателствен материал по делото поотделно и в неговата пълнота, съдебният акт съответства на установената съдебна практика (включително тази, на която касаторът се позовава), като инстанцията по същество е изложила в мотивите към акта си какви фактически констатации приема за установени и въз основа на кои доказателства. Доказателственият материал е подложен на обсъждане в своята пълнота и взаимна връзка, като съдът е посочил кои релевантни факти от кои доказателства се установяват. Въпросът дали преценката на доказателствата, извършена от въззивния съд, е правилна, не може да бъде поставен в производството по чл.288 ГПК. В това производство касационната инстанция контролира само правните разрешения на въззивната, без да има правомощия да съобразява обосноваността на съдебния акт или евентуални процесуални нарушения при постановяването му. В настоящия случай въззивният съд не е посочил, че не е длъжен да обсъди доказателствения материал в неговата пълнота, нито фактически се е отклонил от изпълнението на това си задължение, поради което по поставения въпрос решението му не е в противоречие с практиката на Върховния касационен съд.
Изложеното важи и по въпроса за задълженията на въззивния съд при обсъждане на показанията на заинтересован свидетел. Във въззивната си жалба ответникът (сега касатор) е оспорил показанията на свидетелката В. като заинтересовани и в обжалваното решение инстанцията по същество е взела отношение по тези му доводи. Показанията на свидетелката са преценени както самостоятелно, така и във връзка с останалите доказателства по делото и съдът е посочил, че няма основания да ги счете за недостоверни. Поради това по поставения въпрос решението му съответства на установената практика (включително на решение на ВКС, ІV г.о. по гр.д.№ 1/ 2013 г., на което касаторът се позовава), а правилността на направения от въззивния съд анализ на свидетелските показания е извън обхвата на проверката, извършвана по реда на чл.288 ГПК.
Задължителната практика на Върховния касационен съд е съобразена от въззивната инстанция и по въпроса за задълженията й да прецени и обсъди всички конкретно съществуващи обективни обстоятелства, които са от значение за определяне на справедлив размер на обезщетение за неимуществени вреди от деликт. При присъждане на обезщетението съдът е спазил указанията, дадени с Постановление на Пленума на ВС № 4 от 1968 г., като е съобразил всички конкретно установени по делото обстоятелства, които са релевантни за определянето му в справедлив размер. Тези обстоятелства са подложени на преценка в мотивите на обжалваното решение, а правилността на преценката не подлежи на обсъждане в настоящето производство.
Въпросът за задължението на въззивния съд да прикани страните към спогодба след събиране на доказателствата по делото също не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Решение на ВКС, І г.о. по гр.д.№ 992/ 2010 г., на което касаторът се позовава, не разрешава този въпрос по обвързващ останалите съдилища начин. В него е дадено разрешение на въпроса съставлява ли съществено процесуално нарушение, явяващо се основание за отмяна на въззивното решение, несъбирането на доказателства и непровеждането на устни състезания пред въззивния съд. По въпроса за значението на обстоятелството, че въззивният съд не е приканил страните към спогодба след събиране на доказателствата по делото, задължителна съдебна практика не е формирана и по него също не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
По изложените съображения съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Бургаски окръжен съд № ІV-49 от 30.04.2015 г. по гр.д.№ 350/ 2015 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: