О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1153
София,16.10.2013г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховния касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на петнадесети октомври две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: надежда зекова
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Светла бояджива
изслуша докладвано от съдията В.Райчева гр.дело №3319/2013г.по описа на Върховния касационен съд
Производството е по чл.288 ГПК.
Делото е образувано по повод подадената касационна жалба срещу решение от 12.11.2012г. по гр.д.№ 1552/2012г., с което АС София, са уважени частично и са отхвърлени до пълния им размер предявените искове с правно основание чл.2, т.2 ЗОДОбВ и чл.86 ЗЗД.
Жалбоподателят В. Г. О., в писмено становище, чрез процесуалния си представител поддържа, че със съ ото е даден отговор на правни въпроси които са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, разрешавани са противоречиво от съдилищата и са от значение за точното приложение на правото и развитие на закона.
Жалбоподателят – П. на РБ, в писмено становище, чрез представителя си поддържа, че с решението съдът се е произнесъл по правни въпроси, които са разрешавани противоречиво от съдилищата.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
С обжалваното решение въззивният съд, като е отменил решение от 22.02.2012г. по гр.д.№ 11591/2009г. на Софийски Градски в частта, с която П. на Р Б е била осъдена да заплати на В. Г. на основание чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ обезщетение за неимуществени вреди над сумата 8 000 лева до размер на сумата 13 000 лева с присъдената законна лихва върху тази разлика и частта за присъдените разноски над сумата 74,73 лева до размер на сумата 121,43 лева, е отхвърлил иск за обезщетение на неимуществени вреди предявен за разликата над сумата 8 000 лева до размер на сумата 13 000 лева и законна лихва върху тази разлика. Със същото решение въззивният съд е потвърдил решението в останалата му осъдителна част.
Прието е за установено, че са доказани всички елементи на състава по чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ. Установено е, че П. е повдигнала и поддържала обвинение срещу ищеца в извършване на престъпление по чл.115 вр. с чл.20 НК и чл.199,ал.2,т.2 вр. с чл.198,ал.1,пр.1 вр. с чл.20,ал.2 от НК – престъпления против личността, за които е предвидено наказание съответно от 10 до 20 години лишаване от свобода, 15 до 20 години лишаване от свобода, доживотен затвор или доживотен затвор без замяна, като съдът може да постанови и конфискация на цялото или на част от имуществото на виновния и наказателно производство е прекратено поради недоказаност на обвинението. Взет е предвид факта, че наказателното производство срещу ищеца за престъпление по чл.115 НК вр. чл.20 НК е продължило близо 3 години и 9 месеца, а за престъплението по чл.199,ал.2,т.2,пр.1 вр. чл.198,ал.1,пр.1 вр. с чл.20,ал.2 НК – 10 години и осем месеца, както и е че продължителността на наложената му мярка „задържане под стража“ около една година. Прието е, че възражението на прокуратурата за погасяване по давност на вземанията за вреди по прекратеното следствено дело е недопустимо, защото е заявено в нарушение на забраната по чл.266, ал.1 ГПК.
Съдът е счел, че обсъждайки съобразно социалния критерии за справедливост по чл.52 от ЗЗД във връзка с § 1 от Заключителните разпоредби на ЗОДОВ всички установени от свидетеля неимуществени вреди, съобразявайки продължителността на воденото срещу ищеца разследване, приложените спрямо страната мерки за неотклонение и тежестта на повдигнатите му обвинения, които са останали недоказани, че за обезщетение на претърпените от ищеца неимуществени вреди следва да се определи сумата от 8 000 лева със законна лихва върху нея, считано от датата на завеждане на исковата молба до окончателното й изплащане, като иска се отхвърли до пълния предявен размер от 51 000 лева.
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят В. Г., чрез процесуалния си представител поддържа, че с решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора, а именно за критериите при определяне на справедливо обазщетение, за това как следва да се преценява продължителността на воденото срещу определено лице разследване, следва ли при предявени обективно и обективно искове съдът да се произнесе по всеки един от тях и от значение ли е за размера на обезщетението какъв е вида на престъплението, за което е водено наказателно преследване. Поддържа, че по отношение на тези въпроси са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Представя множество решения на състави на въззивни съдилища без отбелязване да са влезли в сила, поради което не следва да се съобразяват при преценка за допустимост на касационното обжалване.
В изложение към касационната си жалба, за да обоснове допустимостта на касационното обжалване П. на РБ поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора, а именно за задължението на съда да обсъди всички доказателства по делото и относно критериите за справедливо обезщетяване, по отношение на които въпроси заявява, че е налице хипотезата на чл.280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Представя решение от 02.06.2008г. по гр.д.№1002/2007г. на АС Пловдив/влязло в сила/, в което е прието, че промяната на първоначалната марка “задържане под стража” не я прави противозаконна, решение от 03.02.2009г. па гр.д.№816/2008г., ІІ г.о. на ВКС, в което е прието, че вредите от повдигнати обвинения по няколко престъпления, които са прекратени, се оценяват в съвкупност и решение от 30.01.2009г. по гр.д.02496/2008г.,І г.о. на ВКС, в което е прието, че неимуществените вреди от незаконно обвинение се оценяват в съвкупност като се взема предвид и задържането под стража.
С оглед на изложените съображения Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. намира, че не следва да бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение, на сочените и в двете жалби основания, както по поставените от жалбоподателя В. Г. въпроси за това как следва да се преценява продължителността на воденото срещу определено лице разследване, следва ли при предявени обективно и обективно искове съдът да се произнесе по всеки един от тях и от значение ли е за размера на обезщетението какъв е вида на престъплението, за което е водено наказателно преследване, така и по поставения от двамата жалбоподатели въпрос за критериите по които се определя справедливо обезщетение по смисъла на чл.52 ЗЗД. В представените решения на състави на ВКС, както и в трайната практика на ВКС, се приема, че справедливото обезщетяване, каквото изисква чл. 52 ЗЗД на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията, на трайните поражения върху физическата цялост и здраве на пострадалото лице в във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии, като определената сума пари в най-пълна степен следва да компенсира вредите. Приема се, че при определяне размера на обезщетението за вреди от незаконни процесуални действия на правозащитните органи, гражданският съд съобразява данните за личността на пострадалия, но при тази преценка не може да се позовава на обстоятелства относно деянието, за което лицето е било оправдано, като обвинението в извършване на тежко умишлено престъпление, за което лицето е било оправдано сочи за по-висок интензитет на претърпените морални вреди, но не дава основание за негативна преценка за личността на незаконно обвинения. Решението е постановено и в съответствие с даденото разрешение с Тълкувателно решение № 3/22.04.2004 г. по т. гр. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, където в т. 11 се сочи, че при определяне на обезщетението за неимуществени вреди се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда, тежестта на извършените деяния, причинната връзка между незаконосъобразността на всяко едно от обвиненията, за които деецът впоследствие е признат за невинен във връзка с причинените болки и страдания.
Не следва да се допуска касационно обжалване и по поставения от П. на РБ въпрос за задължението на съда да обсъди всички доказателства по делото, тъй като съдът е приел за частично основателен предявения иск по чл.2, ал.1, т.2 ЗОБОД именно при анализ на всички доказателства по делото. Преценката на доказателствата, въз основа на които съдът е изградил вътрешното си убеждение, за това че следва да бъде присъдено обезщетение в определен размер, може да доведе до опорочаване на фактическите изводи на съда, а не на правните такива и съответно да доведе до произнасяне по съществен правен въпрос, поради което не представлява предпоставка за допустимост на касационното обжалване. Необосноваността е грешка при формиране вътрешното убеждение на съда поради нарушаване на логически, опитни или научни правила и не съставлява основание за допускане на касационното обжалване на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Тя е само основание за касационно обжалване на въззивното решение като неправилно, но само, ако преди това такова обжалване бъде допуснато. Основанията за допускане на касационното обжалване са критерии за подбор, а основанията за касационно обжалване са пороците на въззивното решение.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение от 12.11.2012г. по гр.д.№ 1552/2012г., на АС София.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: