О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1153
София 23.12.2010
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Жанин Силдарева
ЧЛЕНОВЕ : Дияна Ценева
Бонка Дечева
разгледа докладваното от съдията Д. Ц. гр.д. № 1773/09 година по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Т. С. А. и Р. Р. А., против решение № 357 от 09.06.2009 г. по в.гр.д. № 801/08 г. на Добричкия районен съд. С него е оставено в сила решение № 5 от 20.02.2008 г. по гр.д. № 307/07 г. на Добричкия районен съд в частта, с която е признато за установено по отношение на Т. С. А. и Р. Р. А., че В. С. Т. е собственик на недвижим имот, находящ се гр. Д., кв. ”Р.”, ул. ”Ч. в.” № 3а, включващ дворно място с площ 1146 кв.м., съставляващо ПИ с идентификатор 72624.601.502 по кадастралната карта на града, урегулиран в УПИ № Х.- 141 в кв. 945, ведно с построената върху него едноетажна еднофамилна жилищна сграда със застроена площ от 76 кв.м. и ответниците са осъдени да предадат на ищеца владението върху този имот, както и в частта, с която е отменен е нотариален акт № 116, т.ІІІ, нот. дело № 472/06 г. и са присъдени разноски по водене на делото.
В касационната жалба на първо място са изложени доводи за недопустимост на въззивното решение като постановено по непредявен иск. Жалбоподателите считат, че макар с исковата молба ищецът да е квалифицирал предявения иск като такъв по чл. 108 ЗС, действителното правно основание на предявената претенция е по чл. 75 или чл. 76 ЗС. На следващо място са изложени оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон.
В изложението към касационната жалба касаторите обосновават наличието на основания по чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване с твърдението, че въззивният съд се е произнесъл по няколко правни въпроса от материалноправен и от процесуалноправен характер, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Формулирани са въпросите представлява ли извънсъдебно признание на правата на наследодателя позоваването на наследствено правоприемство като основание за придобиване на право на собственост и пречка ли е това позоваване за установяване на придобиване на собствеността на друго основание; може ли съдът без позоваване от страните да преценява определени техни действия като извънсъдебно признание на определени факти; следва ли и в кои случаи съдът да цени извънсъдебното признание изолирано от останалите доказателства по делото. Поддържат също, че даденото от въззивния съд разрешение на въпроса за значението на позоваването на придобивна давност е в противоречие с практиката на ВКС- решение № 1132/26.07.1999 г.по гр.д. № 444/99 г. на V г.о. на ВКС.
Ответникът по касация В. С. Т. в писмен отговор на касационната жалба изразява становище, че същата е неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе относно допускане на въззивното решение до касационно обжалване, взе предвид следното:
Ищецът В. С. Т. е твърдял, че е единствен наследник по закон на Р. И. С., поч. на 17.08.2005 г. Неговата наследодателка е била собственик на недвижим имот в гр. Д., подробно индивидуализиран в исковата молба. Братът и сестрата на Р. С. се снабдили с констативен нотариален акт за собственост на този имот, след което го продали на ответниците. Посочил е, че за него като невладеещ собственик е налице правен интерес да поиска от владеещите несобственици да освободят имота и да му предадат владението. Петитумът на иска е да бъдат осъдени ответниците да му предадат владението върху описания недвижим имот.
Предвид така заявените обстоятелства и петитум на исковата молба, настоящият състав не намира основание да направи извод за вероятна недопустимост на въззивното решение като постановено по непредявен иск. Съдът в двете инстанции е приел, че предявеният иск намира своето правно основание в чл. 108 ЗС, която правна квалификация съответствува на изложените в исковата молба обстоятелства, с които ищецът обосновава правата си като собственик на недвижимия имот. Правното основание на иска се извежда въз основа на фактическите твърдения и петитума в исковата молба, които в своята съвкупност определят предмета на делото и търсената с иска защита.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че процесният имот е бил собственост на Р. И. С., поч. през 2005 г., оставила за свой единствен наследник по закон ищецът В. С. Т. – син, осиновен при условията на непълно осиновяване през 1987 г. През 2006 г. нейните брат и сестра Т. И. П. и Р. И. П., въз основа на удостоверение, в което били посочени за наследници по закон на Р. С., се снабдили с нотариален акт за собственост на имота по наследство, след което го продали на ответниците Т. С. А. и Р. Р. Александров.
Срещу предявения иск ответниците противопоставили възражение, че са придобили имота по давност, като са присъединили своето владение към владението на своите праводатели, които владяли имота за себе си от м. юни 1996 г.
Въззивният съд е приел, че праводателите на ответниците – Т. П. и Р. П., не са били владелци на имота. Съдът е обсъдил показанията на разпитаните по делото свидетели и не е дал вяра на тези от тях, според които през 1995-1996 г. Р. С. предала владението на имота на Т. П. и Р. П., като е посочил, че през 1997 г. същата се е разпоредила с част от притежавания от нея имот в полза на трето лице, което е в противоречие с твърдението на тези свидетели, че Р. С. е имала намерение да остави имота на своите брат и сестра. Въззивният съд е обсъдил и обстоятелството, че при снабдяването си с нотариален акт за собственост на имота през 2006 г. Т. и Р. са се позовали на наследяване от Р. С. и е намерил, че това съставлява извънсъдебно признание на факта, че имота е част от останалото от нея наследство. На следващо място съдът е посочил, че дори Т. П. и Р. П. да са осъществявали владение върху имота за себе си, то от посочения от ответниците начален момент на давностно владение – месец юни 1996 г. до 11.05.2006 г., когато двамата продали имота, не е изтекъл необходимият 10 годишен давностен срок за придобиване на правото на собственост на оригинерно основание. След като праводателите не са били собственици на имота, то и ответниците не са придобили правото на собственост по силата на сключения договор за покупко- продажба. Съдът е намерил за неоснователно възражението им, че са придобили имота по давност, по съображения, че може да се присъединява само владение от един и същ вид, докато в случая владението на продавачите и на купувачите е било разнородно.
От изложените от въззивния съд мотиви не може да се направи извод, че при разрешаване на въпроса дали праводателите на ответниците са придобили правото на собственост върху имота на оригинерно основание, съдът е придал решаващо значение на обстоятелството, че при снабдяване с констативен нотариален акт за собственост през 2006 г. Р. П. и Т. П. са се позовали на наследствено правоприемство от Р. С., вместо да обсъди всички събрани по делото доказателства и едва тогава да формира становище относно осъществяването на този придобивен способ. Напротив, това обстоятелство е послужило само като допълнителен аргумент, с който съдът е подкрепил извода си, че брата и сестрата на наследодателката Р. С. не са били владелци на имота, направен след подробно обсъждане на събраните по делото доказателства, които съдът е преценявал във връзка едно с друго. С оглед на това поставениният в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК правен въпрос дали позоваването на наследяване, направено в охранителното производство по издаване на констативен нотариален акт, има характер на извънсъдебно признание на факта, че имотът е бил собственост на наследодателката към момента на нейната смърт и може ли съдът да преценява действията на страните като извънсъдебно признание на определени факти, без да има искане за това, не могат да обосноват достъп до касационно обжалване, тъй като в случая нямат самостоятелно значение за изхода на делото. Това е така, тъй като съдът е приел, че дори продавачите да са владяли имота за себе си, към момента на сключване на договора за продажба те не са били негови собственици, тъй като не е бил изтекъл необходимия за придобиване на правото на собственост 10 годишен давностен срок, считано от посочения от ответниците начален момент на придобивната давност.
Въпросът дали правните последици на придобивната давност настъпват автоматично след изтичане на определения в закона давностен срок или се проявяват след позоваване на същата, не е бил част от предмета на делото, поради което също не може да обоснове допускане на касационно обжалване. Значението на позоваването на придобивната давност е разгледано от въззивния съд в друг аспект- като обстоятелство, въз основа на което може да се съди за намерението за своене на имота.
По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 357 от 09.06.2009 г. по в.гр.д. № 801/08 г. на Добричкия районен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: