1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1155
С., 19.11. 2013 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети октомври, през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 4480 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Р. М. М. от [населено място], чрез пълномощника си адв. К. Д. от АК-Р. против въззивно решение № 189 от 19.03.2013 г., постановено по в.гр.д. № 98 по описа за 2013 г. на Русенския окръжен съд, с което като е потвърдено решение № 1813 от 26.10.2012 г., постановено по гр.д. № 2921/2012 г. на Русенския районен съд, са уважени предявените от М. Д. Я. и Н. С. Я., и двамата от [населено място], [община], срещу касатора, обективно съединени искове с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ, за заплащане на сумата от по 60 000 лв. на всеки един от тях, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени вследствие на смъртта на сина им Г. М. Я., починал на 18.03.2010 г. в резултат на трудова злополука.
К. поддържа, че въззивното решение, в частта му, с която са уважени исковете с правно основание чл. 200 КТ е неправилно, поради необоснованост и нарушение на материалния и процесуалния закон. Към касационната жалба е приложено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което касаторът сочи като основание за допускане на касационното обжалване хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като твърди, че въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС, както и разрешаването им е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Изведените правни въпроси, конкретизирани от настоящата инстанция предвид разрешението, дадено в т. 1 на ТР № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, са: достатъчно ли е признаването на злополуката за трудова от компетентния орган, респ. обявяването на правоотношението като трудово като основание за настъпване на задължение за обезвреда, въпреки липсата на писмен трудов договор; следва ли да бъде намалена отговорността по чл. 201, ал. 2 КТ на работодателя, когато пострадалият при трудовата злополука е проявил груба небрежност; както и от кой момент следва да се определи обезщетението за неимуществени вреди. В подкрепа на твърденията си жалбоподателят е представил съдебни решения, както следва: решение № 510 от 30.11.2010 г. по гр.д. № 1923/2009 г., на ВКС, ІV г.о., решение № 251 от 03.05.2010 г. по гр.д. № 173/2009 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 758 от 11.02.2011 г. по гр.д. № 1243/2009 г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 470 от 28.06.2010 г. по гр.д. № 671/2009 г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 194 от 21.06.2011 г. по гр.д. № 1248/2010 г. на ІІІ г.о. на ВКС и решение № 79 от 27.02.2012 г. по гр.д. № 673/2011 г. на ІV г.о. на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК.
Ответниците по касационната жалба, М. Д. Я. и Н. С. Я., и двамата от [населено място], [община], чрез пълномощника си адв. Д. Г. от АК-С., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорват жалбата като неоснователна и изразяват становище за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд по искове с правно основание чл. 200 КТ, с цена над 5000 лв. и е депозирана в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови решението си, с което е уважил предявените искове с правно основание чл. 200 КТ в посочените размери, въззивният съд е приел, ответникът Р. М. и пострадалият Г. Я. са били в трудово правоотношение, установено по административен ред по чл. 405а КТ за длъжността „общ работник” с влязло в сила постановление на ИА „Главна инспекция по труда”, Областна дирекция по труда [населено място] от 18.03.2010 г. С разпореждане № 59/2.06.2010 г. на длъжностно лице по чл. 60, ал. 1 КСО след извършено разследване злополуката с пострадалия Я. е приета за трудова, съгласно разпоредбата на чл. 55, ал. 1 КСО, като административното производство е приключило с влязло в сила решение по адм.д. № 587/2010 г. на Русенския административен съд, което съгласно разпоредбата на чл. 302 ГПК е задължително за гражданския съд относно валидността и законосъобразността на административния акт. С оглед на тези данни, съдът е приел, че по несъмнен начин е установено съществуването на трудово правоотношение между ответника и пострадалия, както и че злополуката на 18.03.2010 г., в резултат на която пострадалият е починал, е трудова по см. на чл. 55, ал. 1 КСО, поради което ответникът на основание чл. 200 КТ носи отговорност за претърпените от наследниците на пострадалия – негови родители, неимуществени вреди. Приел е също така, че в случая ответникът-работодател, чиято е доказателствената тежест, не е доказал съпричиняване от страна на пострадалия работник, а именно, че същият е допринесъл за трудовата злополука проявявайки груба небрежност, за да бъде намалена отговорността му с оглед разпоредбата на чл. 201, ал. 2 КТ, а относно размерите на присъдените обезщетения за неимуществени вреди е приел, че сумите от по 60 000 лв. на всеки един от родителите на пострадалия работник за претърпените от тях болки и страдания, са справедливи съобразно критерия по чл. 52 ЗЗД да репарират тези вреди, причинени им в резултат от смъртта на техния син.
Поставеният материалноправен въпрос – достатъчно ли е признаването на злополуката за трудова от компетентния орган, респ. обявяването на правоотношението като трудово като основание за настъпване на задължение за обезвреда, въпреки липсата на писмен трудов договор, е от значение за изхода на делото, но той не е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, както и не е от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото. Именно в съответствие с материалния закон и поради липсата на писмен трудов договор, въззивният съд е приел, че ответникът-работодател Р. М. и пострадалият-работник Г. Я. са били в трудово правоотношение, установено по административен ред по чл. 405а КТ за длъжността „общ работник” с влязло в сила постановление на ИА „Главна инспекция по труда”, Областна дирекция по труда [населено място] от 18.03.2010 г., който административен акт е постановен в производство с участието на ответника и след изчерпване на процедурата по съдебното му обжалване, е влязъл в сила и обвързва съда и страните в гражданското производство. Аналогично е и приетото от съда, че с разпореждане № 59/2.06.2010 г. на длъжностно лице по чл. 60, ал. 1 КСО след извършено разследване злополуката с пострадалия Я. е приета за трудова, съгласно разпоредбата на чл. 55, ал. 1 КСО, като административното производство е приключило с влязло в сила решение по адм.д. № 587/2010 г. на Русенския административен съд, което съгласно разпоредбата на чл. 302 ГПК е задължително за гражданския съд относно валидността и законосъобразността на административния акт, поради което по този въпрос не са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК. По втория материалноправен въпрос относно съпричиняването на вредите, с оглед намаляването на имуществената отговорност на работодателя съгласно чл. 201, ал. 2 КТ, въззивният съд е приел, че с оглед събраните по делото доказателства, не са налице предпоставките за прилагане разпоредбата на чл. 201, ал. 2 КТ, тъй като в доказателствена тежест на работодателя е установяването на такова съпричиняване, което в случая той не е сторил. Проява на груба небрежност по см. на чл. 201, ал. 2 КТ е налице, когато работникът е предвиждал настъпването на неблагоприятния резултат, но се е надявал, че той няма да настъпи, или че ще успее да предотврати неговото настъпване. При проявена груба небрежност от работника обезщетението по чл. 200 КТ се намалява. Както се посочи по-горе, въззивният съд е приел, че няма основание за намаляване на определеното по размер обезщетение за неимуществени вреди, тъй като не е налице проявена от увредения работник груба небрежност по см. на чл. 201, ал. 2 КТ. Този извод на съда е изграден с оглед установената по делото конкретна фактическа обстановка. По поставения правен въпрос не е налице противоречие между приетото от въззивния съд и разрешенията, дадени в цитираните и представени от касатора решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, тъй като разрешението на поставения въпрос по всяко конкретно дело е различно в зависимост от установената конкретна фактическа обстановка по всяко едно от делата, а не се дължи на различно приложение на нормата на чл. 201, ал. 2 КТ. В заключение следва да се отбележи, че поставения материалноправен въпрос следва ли да бъде намалена отговорността по чл. 201, ал. 2 КТ на работодателя, когато пострадалият при трудовата злополука е проявил груба небрежност, е от значение за изхода на делото, но в случая той не е решен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика, а в съответствие с нея, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Третият материалноправен въпрос – от кой момент следва да се определи обезщетението за неимуществени вреди, не е обусловил изхода на делото, поради което по него не е налице общото основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. В тази връзка следва да се отбележи, че приетото от въззивния съд относно паричния еквивалент на справедливото обезщетяване е съобразено, както с разрешението, дадено в ППВС № 4/68 г., така и със съдебни решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Безспорно е, че съдът е длъжен да съобрази всички конкретно установени обстоятелства, за да приложи точно принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение за причинени неимуществени вреди от деликта/трудовата злополука/. В случая въззивният съд е извършил такава преценка, а обосноваността на изводите му относно присъдения размер не е основание за допускане на касационно обжалване. Евентуалната необоснованост на тези изводи е основание за касиране, поради неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след като въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол, какъвто не е настоящия случай.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 189 от 19.03.2013 г., постановено по в.гр.д. № 98 по описа за 2013 г. на Русенския окръжен съд, по касационната жалба с вх. № 5175 от 29.04.2013 г. на Р. М. М. от [населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: