О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1156
София , 03.12.2015 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и шести октомври две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
ОЛГА КЕРЕЛСКА
разгледа докладваното от съдията Декова
гр.дело №3173 по описа за 2015 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Т. М. Д. от [населено място], чрез процесуален представител адв.О., срещу решение от 13.03.2015г., постановено по в.гр.д.№2/2015г. на Бургаски окръжен съд, с което е потвърдено решение от 28.10.2014г. по гр.д.№7668/2014г. на Бургаски районен съд за отхвърляне на предявените от Т. М. Д. искове с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД.
Касаторът счита, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответниците по касационната жалба [фирма] и С. Я. Д., чрез процесуален представител адв.К., оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендират разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира:
С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените на основание чл.55, ал.1 ЗЗД искове от Т. М. Д. солидарно против [фирма] и С. Я. Д., евентуално – само против [фирма] за връщане на платената без основание сума в размер на 10 350 евро или левовата й равностойност в размер на 20 242,84лв. – заплатена от ищеца като част от цена, срещу която ответното дружество ще построи и предаде на ищеца апартамент в жилищна сграда в кв.С. на [населено място], без да е сключен писмен договор между тях.
С исковата молба ищецът е предявил иск за осъждане на ответниците да му върнат исковата сума, поддържайки твърдения за липса на основание за нейното получаване и задържане.
Въззивният съд е приел, че по делото не е доказано получаването на твърдяната от ищеца парична сума от страна на ответниците по никакъв начин, вкл. и чрез представените споразумения от 26.02.2013 г. и 29.04.2013г. – съществуването на задължението на двамата ответници или само на [фирма] от 10 350 евро към ищеца-въззивник Т. Д..
Относно двете споразумения, представени от ищеца, за установяване получаването на исковата сума от ответното дружество, е прието, че са неавтентични въз основа на прието по делото заключение на съдебно-графическа експертиза, че положените подписи и изписания ръкописен текст не са изпълнени от С. Я. Д. – управител на ответното дружество. Прието е за неоснователни доводите на жалбоподателя за приложение на презумпцията по чл.301 ТЗ.
Касаторът счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите: „длъжен ли е съдът да обсъди доводите на страните”; „при направено оспорване истинността на документ по реда на чл.193 ГПК, длъжен ли е решаващият съд да даде срок за ангажиране на доказателства във връзка с оспорването”. Твърденията на касатора, че въззивният съд не е обсъдил доводите му във въззивната жалба за неправилност на първоинстанционното решение поради това, че първоинстанционният съд не му е указал възможността за представяне на доказателства във връзка с оспорването. Видно от съдържанието на въззивната жалба, такива доказателства според жалбоподателя са поисканите от него при условие, че документите бъдат изключени от доказателствата по делото, доказателства – да му бъдат „допуснати двама свидетели, с показанията на които ще се установяват заявените от ищеца с исковата молба факти, а именно – даването на сумата от страна на ищеца и получаването й от страна на ответника”. Когато се оспорва автентичността на документ, проверката на истинността му обикновено се извършва с помощта на графологична експертиза, както и чрез сравняване на оспорения документ с безспорни документи, издадени от лицето, на което се приписва оспорения документ. Проверка за истинността на оспорен документ се извършва с помощта на всички доказателствени средства, включително със свидетелски показания /чл.194 ГПК/. Ангажираните от ищеца гласни доказателства обаче не са във връзка с оспорването и проверката на истинността на оспорените документи, а за установяване на същите обстоятелства, за доказване на които е представил оспорените документи и доказателственото искане е евентуално, при условие, че оспорените документи бъдат изключени от доказателствата по делото. Отделно от това, във въззивното решение са изложени съображенията на съда по оплакванията във въззивната жалба за неправилност на първоинстанционното решение във връзка със събиране на доказателства за оспорването на двете споразумения, поради което не е налице соченото от касатора основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Касаторът поставя въпрос: „представлява ли изключването на оспорен документ от доказателствата по делото с определение на съда по чл.194, ал.2 ГПК, основание за допускане на нови доказателства за фактите, които страната е целяла да докаже с изключения документ”. Счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК поради това, че по така поставения въпрос няма съдебна практика. По приложението на разпоредбите на чл.143, ал.2 и 3 ГПК има формирана практиката на ВКС по чл.290 ГПК – напр. решение №844/15.02.2011 г. по гр.д.№1802/2009 г. на ІV г.о., съгласно което “според чл.143, ал.2 ГПК в откритото заседание след разрешаване на предварителните въпроси ищецът може да допълни исковата си молба, което означава да направи фактически твърдения в пределите на заявеното основание, а оттам и да ги подкрепи с доказателства, и съгласно чл.143, ал.3 ГПК страните са длъжни да направят и обосноват своите искания, а това означава да изтъкнат и фактите в тяхна подкрепа. Преценката за своевременност, а оттам и за допустимост на фактически твърдения и доказателствени искания следва да се направи към момента на доклада на съда по делото.” . Има формирана задължителна съдебна практика и по приложението на разпоредбата на чл.147 ГПК – че до приключване на съдебното дирене страните могат да твърдят нови обстоятелства и да посочват и представят нови доказателства, но само за такива, които не са им били известни по-рано или фактите и обстоятелствата са се осъществили след първото заседание по делото и преди приключването на съдебното дирене. Има формирана задължителна съдебна практика – решение по чл.290 ГПК по въпроса: „при оспорване истинността на друг документ по реда на чл.193 ГПК, допустимо ли е да бъдат приети по делото писмени доказателства, преклузивният срок за представянето на които е изтекъл” – решение по гр.д.№759/2012г. на ВКС, ІVг.о., с което е прието, че няма процесуална пречка, във връзка с оспорването на даден документ по реда на чл.193 ГПК, страните да посочат и да представят и други, нови доказателства, включително писмени, които не са били посочени, представени и събрани към този момент, и които да бъдат събрани и приети по делото с оглед проверката на документа. Когато производството по оспорването се открива /чл.193, ал.2 ГПК/ след изтичането на преклузивните процесуални срокове за посочване и представяне на доказателства /респ. след постановяването на определението на съда по чл.140 ГПК и след извършването на доклада му по чл.146 ГПК/, с определението за откриването на производството по оспорването на документа (а при пропуск – и с последващо определение), съдът следва да укаже на страните разпределението на тежестта за доказване по чл.193, ал.3 ГПК – според вида на оспорения документ, както и да им определи срок /доколкото такъв не е определен от закона чл.59 ГПК/ за посочване и за представяне /за писмените/ на такива нови доказателства, които са във връзка с направеното оспорване, ако страните искат да ангажират такива по делото. Когато страните представят по делото такива нови писмени доказателства, допуснати само във връзка с оспорването на документа – в рамките на нарочно определения за това срок от съда, но след изтичането на установените от закона преклузивни процесуални срокове за посочване и представяне на доказателства за установяване на останалите релевантни за правния спор обстоятелства по делото и при положение, че съдът е изпълнил процесуалните си задължения по чл.146, ал.1, т.5 и ал.2 ГПК, в който случай настъпва процесуалната преклузия за посочване и представяне на доказателства, тогава тези нови писмени доказателства могат да бъдат обсъждани от съда единствено при извършването на проверката за установяване истинността, респ. неистинността на оспорения документ, но не и с оглед установяването на останалите релевантни за правния спор обстоятелства по делото, дори когато тези писмени доказателства са относими към тях. Поради изложеното, не е налице соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Касаторът поставя въпрос: „приложима ли е разпоредбата на чл.301 ТЗ ако в срока за отговор по чл.131 ГПК търговецът не оспори автентичността на документ, подписан без представителна власт”, който счита, че разрешен от въззивния съд в противоречие с решение по т.д.№431/2012г. на ВКС, ТК, ІІт.о., постановено по рада на чл.290 ГПК. С посоченото решение в отговора на поставения правен въпрос не се съдържа отговор на сега поставения от касатора правен въпрос, поради което неоснователно се сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл.290, ал.1 т.1 ГПК.
Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК на ответниците по касация следва да се присъдят направените разноски за касационното производство в размер на 750лв. – за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 13.03.2015г., постановено по в.гр.д.№2/2015г. на Бургаски окръжен съд.
ОСЪЖДА Т. М. Д. да заплати на [фирма] и С. Я. Д. сумата 750лв. – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: