ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1157
София, 12.09.2011г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и девети юли две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 1537 по описа за 2010г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат Р. като процесуален представител на Д. „К.” [населено място] срещу въззивното решение на Силистренския окръжен съд /СОС/ от 09.VІ.2010г. по в.гр.д. № 82/2010г.
Ответникът по касационната жалба М. Ш. К. от [населено място], [община], в отговора си по реда на чл.287 ал.1 от ГПК е заел становище за недопускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение СОС е потвърдил решението на Дуловския РС от 08.ІІІ.2010г. по гр.д. № 818/2009г., с което са уважени предявените от М. К. срещу Д. „К.” искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1 – 3 от КТ.
Въззивният съд е приел, че прекратяването на трудовия договор между страните на основание чл.325 т.1 от КТ със заповед № 104/16.Х.2009г. е незаконно. Това е така, тъй като ищецът е отправил до работодателя писмено предложение за прекратяване на договора по взаимно съгласие чрез депозирането му на 16.ІХ.2009г. лично на упражняващото работодателската власт лице – директора на държавното ловно стопанство Ив.Г., а уволнителния акт е връчен на 16.Х.2009г., което е извън предвидения в посочената разпоредба седмодневен срок от получаване на предложението.
В изложението на Д. „К.” по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи, че въззивният съд се произнесъл по съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, решени в противоречие с практиката на ВКС, препращайки към доводи в касационната жалба за неправилно приложение на чл.325 т.1 от КТ. Съдът бил длъжен да прецени всички доказателства в тяхната взаимовръзка и значение за делото и във връзка с доводите на страните, а не изолирани едно от друго. Въпросите били от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото по съображения, че всеки съдебен акт трябвало да почива на безспорни гласни и писмени доказателства, събрани по реда на ГПК и непораждащи никакво съмнение за липса на обективност, безспорността била обстоятелство, което се изяснява чрез излагане на доводи, с които се опровергават твърденията на ответника, правото се развивало с приложението му в живия живот и затова то следва да реагира адекватно на променените отношения, актовете на ВКС биха спомогнали на процесите на сдруженията на човешки общности, групи, държави в контекста на европейското законодателство и във всяка насока в общия процес на развитие на правото. Въззивната инстанция по недопустим начин нарушила основни принципи по чл.6 и чл.7 от ГПК, като коментирала факти и обстоятелства, които според участниците в делото не са подлежали на коментар, тъй като били безспорно установени, което било в разрез с диспозитивното начало, тъй като съдът нямал право да навежда нови доводи със своя съдебен акт.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължително, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на ВКС или на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай изложението на касатора не отговаря на посочените изисквания. В него не се съдържа формулиран въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, обусловил решаващите му изводи по спора по делото. Обективираните в този документ бланкетни съображения може да се определят като оплаквания за процесуално нарушение, необоснованост и незаконосъобразност, представляващи касационни основания по чл.281 от ГПК, а те се подлагат на проверка в същинското касационно производство, ако такова бъде допуснато, но не и в настоящото по допускането.
При липсата на основната предвидена в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставка касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Силистренския окръжен съд, ГО, № 54 от 09.VІ.2010г. по гр.д. № 82/2010г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: