ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1158
София, 12.09.2011г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и девети юли две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 1578 по описа за 2010г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат М.Г. като процесуален представител на Н. К. Т., Г. Н. К., В. Н. К., А. Н. К., Ц. Н. К., всички от [населено място], и Ж. Н. К. от [населено място], общ.Р., срещу въззивното решение на Русенския окръжен съд /Р./ от 23.VІ.2010г. по в.гр.д. № 402/2010г.
Ответниците по касационната жалба Р. Н. Я., Ц. Б. Я. и Б. К. Г., всички от [населено място], не са дали отговор по реда на чл.287 ал.1 от ГПК.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение Р. е отменил решението на Русенския РС от 25.ІІІ.2010г. по гр.д № 2944/2009г. и вместо него е постановил друго, со което е отхвърлил предявените от Н. К. Т., Г. Н. К., В. Н. К., А. Н. К., Ц. Н. К. и Ж. Н. К. срещу Р. Н. Я., Ц. Б. Я. и Б. К. Г. искове с правно основание чл.135 от ЗЗД за обявяване на относителната недействителност на договор за покупко-продажба на недвижим имот – масивна жилищна сграда с пристройка, лятна кухня и стопанска постройка, изградени в държавно дворно място, подробно индивидуализирано, предмет на нот.акт № 94/20.VІ.2008г.
За да постанови решението, въззивният съд е взел предвид, че ищците твърдят да са кредитори на Б. К.Г. по сключен между нея и наследодателката на първите предварителен договор за продажба на недвижим имот, че съгласно този договор наследодателката като купувач и Г. са уговорили продажбата при условие, че продавачът заплати на държавата дворното място и прехвърли собствеността върху него на купувачката, че това условие не се е осъществило, че с процесния договор Г. е прехвърлила имота на останалите ответници. При тези обстоятелства е прието, че щом не се е осъществило условието, под което е сключен предварителния договор, следва, че разпоредителната сделка е извършена преди възникване на вземането и тя ще бъде недействителна само ако е била предназначена от длъжника и другите ответници да увредят кредитора. С оглед неприложимостта в случая на чл.135 ал.2 от ЗЗД в тежест на ищците е било пълно и главно да докажат наличието на знание за увреждане у третото лице и предназначение на сделката да ги увреди. Доказателства за това, обаче, не са представени, при което не са налице всички предпоставки от фактическия състав на чл.135 от ЗЗД за основателност на иска.
В изложението на Н. К. Т., Г. Н. К., В. Н. К., А. Н. К., Ц. Н. К. и Ж. Н. К. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи, че въззивният съд се произнесъл по материалноправен въпрос в хипотезите на чл.280 ал.1 т.1 – 3 от ГПК. Съдът следвало да вземе предвид, че от решението по настоящото дело зависел изходът на още две образувани и спрени дела и че за ищците процесният имот бил единствен. По случая било приключило дознание и предстояло внасянето на обвинителен акт, като се иска предоставяне на възможност за допълнителни уточнения и спиране на делото до приключване на наказателното производство. Изложена е и фактическата обстановка по спора, че в хода на делото се било доказало, че всички били от едно село, а купувачът – непосредствен съсед, но според Р. той съвсем не знаел за правата на лицата, кой знае защо владеещи имота, кой знае защо го купил и съвсем не е купил имота с предназначение да увреди кредиторите. С решението съдът утвърдил възможността страна по сделка да черпи права от собственото си недобросъвестно поведение. Предназначението на сделката за увреждане било доказано, но с оглед точното и еднакво прилагане на закона следвало да се подчертае, че за ал.1 на чл.135 от ЗЗД меродавен е моментът, в който вземането е възникнало, а не моментът, в който то е станало изискуемо. Ал.3 се отнасяла за хипотезата на бъдещ кредитор, при която сделката е била сключена преди възникване на вземането, като е предназначена от длъжника и лицето, с което той е договарял, да увреди кредитора. Доказването на знанието за увреждане тежи върху кредитора, искащ обявяване на недействителността /сочи се решение на състав на ВКС по гр.д. № 627/2007г. ТК ІО/. В този смисъл ищците не били бъдещи кредитори, а са такива от деня, в който задължението по предварителния договор възникнало, но независимо от това било налице намерение за увреждане и това било доказано. Относно условието в предварителния договор същото не било нито разглеждано, нито обсъдено в хода на процеса, но и тук неправилно не бил приложен чл.25 ал.2 изр.2 от ЗЗД.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в ч.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължително, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на ВКС или на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай изложението на касаторите не отговаря на посочените изисквания. В него не се съдържа формулиран по ясен начин материалноправния и/или процесуалноправния въпрос, по който се е произнесъл въззивния съд по начините, визирани в хипотезите по чл.280 ал.1 т.1 – 3 от ГПК, обусловил решаващите му изводи по разглеждания спор. Релевираните в този документ съображения представляват оплаквания за необоснованост и за неправилно приложение на материалния закон, т.е. касационни основания по смисъла на чл.281 от ГПК, но те се подлагат на проверка, ако касационно обжалване бъде допуснато, но не и в производството по допускането му.
За пълнота следва да се посочи, че не е в правомощията на касационната инстанция да събира доказателства, с изключение на случаите по чл.295 ал.2 от ГПК, какъвто разглежданият не е, а с оглед на това не е предвидена процесуална възможност тя и да спира касационното производство.
Ето защо при липсата на основната предвидена в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставка касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Русенския окръжен съд, ГК, № 278 от 23.VІ.2010г. по гр.д. № 402/2010г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: