О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1158
гр. София, 06.12.2010 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети октомври две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 714 по описа на Върховния касационен съд за 2010 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решение от 19.01.2010 год. по гр. д. № 3903/2008 год. Софийски градски съд, като въззивна инстанция, е оставил в сила първоинстанционното решение от 10.07.2008 год. по гр. д. № 31035/2007 год. на Софийския районен съд, с което е отхвърлен предявения от Д. Н. Ц. от[населено място] против С. Р. М., И. Б. М., Н. Б. М. и Ц. Н. Ц. иск за признаване по отношение на тях, че същият е собственик на основание изтекла придобивна давност от 20.06.1994 год. до 17.12.2007 год. на ? ид. ч. от апартамент № 32, бл. 21, понастоящем бл. 35, V ет., в ж. к. „Т.”, ул. „Т.” в[населено място], подробно описан в решението, ведно със зимнично помещение и 0.984 % ид. ч. от общите части на сградата.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срок от ищецът Д. Н. Ц., чрез пълномощника му адвокат Л. Г., с оплаквания за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Моли за неговата отмяна, като се постанови друго решение по същество на спора или делото се върне за ново разглеждане от друг въззивен състав.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа наличието на основанието чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Счита, че по релевантните за извода на съда материалноправни и процесуалноправни въпроси, касаещи придобиване на правото на собственост по давностно владение и задължението на съда да обсъди констатирани противоречия в свидетелски показания и писмените доказателства, като изложи съображения за това, въз основа на цялостната им преценка, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с представените към изложението решения.
Ответниците С. Р. М., И. Б. М. и Н. Б. М., чрез пълномощника им адв. Т. С., оспорват наличието на основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по съображенията, изложени в писмения им отговор. Претендират заплащане на направените в настоящето производство разноски.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за наличие на основания за допускане на касационното обжалване на решението, въз основа на данните по делото, намира следното:
За да остави в сила първоинстанционното решение, с което установителният иск за собственост е бил отхвърлен, въззивният съд приел, че по делото не са събрани доказателства в подкрепа на твърдението на ищеца, че е придобил правото на собственост върху спорната ? ид. ч. от апартамента на основание давностно владение.
Упражняваната от него фактическа власт върху целия имот след смъртта на дядо му на 20.06.1994 год. не е довело до загубване на правото на собственост на Б. Ц., негов чичо, който е придобил по наследство от родителите си своята ? ид. ч. заедно с бащата на ищеца Н. Ц., като е декларирал имота, както и го е посещавал. Съдът приел, че липсват доказателства ищецът да е демонстрирал спрямо него, а след смъртта му и спрямо неговите наследници, собственическо намерение по отношение на тази негова наследствена част от правото на собственост върху апартамента, като фактът на извършван ремонт на жилището, в което живее самият ищец, не представлява акт на демонстриране на владение спрямо собствениците. Въззивният съд е разгледал и периодът след смъртта на бащата на ищеца – 29.10.2002 год., когато последният придобива качеството на съсобственик на апартамента, като и за него липсват доказателства, установяващи промяната на намерението му от държане на идеалните части на останалите съсобственици във владението им, което изисква доказване на отблъскването на тези права, манифестиране на промяната на основанието чрез действия, които да са достигнали до знанието на останалите съсобственици. Участието на ищеца в общите събрания на етажната собственост и плащането на консумативни разходи е възприето като упражняване правото на етажния собственик да участвува във вземането на решения от значение за етажната собственост, респ. изпълнението им, но не представляват действия, с които се отричат чуждите права, още повече, че те не са насочени към носителите им.
Следователно, произнасянето по въпроса за липсата на предпоставките на придобивната давност, като придобивен способ – владението като упражняване на фактическа власт върху имота с намерение за своене и на частите на останалите съсобственици, е материалноправният въпрос, който е обусловил решаващия извод на въззивния съд за неоснователност на иска за собственост. Произнасянето по този въпрос от въззивния съд не е в противоречие с представената от касатора съдебна практика – т. напр. изразеното в решение № 546 от 6.04.1961 год. по гр. д. № 959/61 год. на ВС, І г. о. становище, че „с участието в ползите и тежестите на общата вещ всъщност всеки съсобственик упражнява владелческите си действия” е в контекста на конкретния случай, относим към възможността по давност да се придобие право на собственост и върху идеални части от недвижим имот. В обжалваното решение съдът не е обсъждал и не е приел, че по давност не може да се придобие право на собственост върху претендираната от ищеца идеална част от апартамента, а, че не са налице доказателства за наличието на предпоставките на този придобивен способ. Владелческите действия на един от съсобствениците, изразяващи се в участие в ползите и тежестите по общата вещ е нещо различно от придобиването по давност от един съсобственик на частите на другите съсобственици, поради което и в този случай е необходимо да се установи наличието на предпоставките за това.
Липсва произнасяне от въззивния съд и по въпроса за владение на реална част от имота, обуславящо придобиване на право на собственост върху идеална част от него, както и относно предаване на владение със съгласие на досегашния владелец, поради което и представените решения по гр. д. № 963/92 год. на ВС, І г. о., гр. д. № 706/2003 год. на ВКС, ІІ г. о. и гр. д. № 662/94 год. на ВС, І г. о. са неотносими към настоящия спор.
Останалите представени решения от съдебната практика на ВС и ВКС – по гр. д. № 1103/79 год., І г. о., гр. д. № 740/2002 год. на І г. о. и гр. д. № 797/2005 год. на І г. о. не сочат на противоречие с произнасянето на въззивния съд по въпроса за придобиване на идеалните части на сънаследници, респ. съсобственици от един от тях по давностно владение – следва да са налице такива действия от последния, от които да се установява отблъскване на фактическата им власт, както и промяна в намерението му да завладее чуждите части, което да бъде демонстрирано пред тях чрез предприемане на конкретни действия, като не е достатъчно само упражняване на фактическата власт, дори и да е изтекъл необходимия срок. В тази насока са и съображенията на въззивния съд – именно липсата на установено владение от ищеца за себе си върху частите на останалите съсобственици /каквото качество придобива ищецът след смъртта на баща му през 2002 год., поради което и не е налице необходимия срок/, което да е станало тяхно достояние, е обусловило и направения от съда извод, въз основа на конкретните за настоящия спор факти, установени въз основа на събраните по делото доказателства. Преценката на същите, както и обсъждане на доводите на страните, не могат да бъдат разглеждани в настоящето производство, което има за предмет проверка наличието на основанията за допускане на касационното обжалване на решението. Затова и по така формулирания от касатора като процесуалноправен въпрос липсва противоречиво произнасяне с практиката – представеното решение № 87 по гр. д. № 55/58 год.на ОСГК на ВС, доколкото то касае касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК.
Липсват изложени от касатора съображения относно приложението на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, с оглед позоваването на значението на спора за точното прилагане на закона, поради което и то не следва да се обсъжда.
По изложените съображения следва извод, че не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, а с оглед този изход каасторът следва да понесе направените от ответниците разноски за настоящето производство в размер на 300 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение по представения договор за правна защита и съдействие.
Водим от горното настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 19.01.2010 год. по гр. д. № 3903/2008 год. по описа на Софийски градски съд, 2-Б състав, по подадената от Д. Н. Ц. от[населено място], чрез адвокат Л. Г., касационна жалба против него.
Осъжда Д. Н. Ц. от[населено място] да заплати на С. Р. М., И. Б. М. и Н. Б. М. направените съдебни разноски в размер на 300 лв. /триста лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: