О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 116
София, 01.02. 2016 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на двадесет и първи януари две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 6160 по описа за 2015 г., взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Р. Г. М., приподписана от адв. Е. Х., срещу въззивно решение № 5826/31.07.2015 г., постановено от Софийски градски съд по гр.д. № 11493/2014 г.
Касаторът излага доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска обжалваното решение да бъде отменено и претенциите отхвърлени, като моли за присъждане на съдебноделоводните разноски по делото.
Насрещната страна Й. Д. Й., чрез адвокат И. Д., в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК отговаря, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване, като и, че жалбата е неоснователна. Моли за присъждане на съдебноделоводните разноски за инстанцията.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касаторът, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Въззивният съд, като е потвърдил решението на първостепенния съд, е признал за установено, че Р. Г. М. дължи на Й. Д. Й. сумата 3 500 евро, представляваща неизплатена сума по договор за заем от 14.09.2009 г., на осн. чл. 240, ал. 1 ЗЗД и сумата 1 021.25 лева – обезщетение за забава в периода 15.09.2010 г. – 23.02.2012 г., както и след тази дата – в размер на законната лихва върху главницата, до окончателното издължаване, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
В заповедно производство, развито по гр.д. № 9679/2012 г. на СРС, в полза на Й. Д. Й. е издадена заповед за изпълнение на гореустановеното парично задължение, дължимо от Р. Г. М..
След подадено от последната възражение по чл. 414 ГПК, кредиторът е предявил установителните искове с правно основание чл. 240 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, по реда на чл. 422 ГПК.
Въззивният съд по исковото производство е приел, след анализ на събраните писмени и гласни доказателства, че Й. Д. Й. реално е предал на Р. М. сумата от 3500 евро, срещу задължение да му я върне след една година. При анализ на съдържанието на разписка от 14.09.2009 г., с нотариална заверка на подписите, и показанията на свидетеля Й., съдът достигнал до извод, че основанието за получаване на сумата е постигнато между съконтрахентите съгласие за заем. Счел е, че заемополучателят М. не е провела пълно главно доказване на твърдението си, че подписала разписката при порок на волята – чрез възбуждане на основателен страх от страна на Й. Й.. Съдът е изяснил, че свидетелят Г., разпитана относно горните твърдения на М., възпроизвежда не свои лични впечатления, а преразказва казаното й от самата страна. Писмените доказателства по делото – постановление за отказ да се образува досъдебно производство от 21.01.2010 г. и съдебномедицинско удостоверение за освидетелствуване на М. на 30.10.2009 г. също възпроизвеждат твърдения на М., а и дори да установяват извършване на домашно насилие над нея от Й., не могат да установят, че тя на 14.09.2009 г. е действала при заплаха.
Съдът, също така, приел за установено, че М. не е върнала на Й. получената сума, поради което е уважил исковете и е възложил тежестта за разноските на ответника.
Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – произнасяне на въззивния съд по поставени в изложението правни въпроси в противоречие със задължителна за него съдебна практика – решения на състави на ВКС по чл. 290 ГПК.
Поставил е следните процесуалноправни въпроси във връзка с преценката на свидетелските показания – при наличие на противоречиви свидетелски показания, решаващият съд на коя група от тях следва да основе крайния си извод – на заинтересования свидетел или на останалите свидетели с непротиворечиви показания и следва ли да бъде извършен анализ на показанията на свидетелите и по какъв начин; необходим ли е такъв анализ при наличие на противоречия в показанията, следва ли да се посочи защо се дава вяра на показанията на едни свидетели, а на други – не?
Въпросите са от значение за постановения резултат, доколкото съдът е обсъждал показания на свидетеля Г. и свидетеля Д. Й. (син на ищеца Й. Й.) относно основанието за предаване/получаване на парите и твърдението за упражнено насилие над М. от Й. Й..
Разрешението на въззивния съд по поставените правни въпроси обаче не противоречи на това, дадено в решение № 176 от 28.05.2011 г. по гр. д. № 759/2010 г., II г. о. на ВКС и решение № 48 от 14.05.2012 г. по гр. д. № 447/2011 г., IV г. о. на ВКС;
Софийският градски съд е обсъдил поотделно и в съвкупност, по вътрешно убеждение, всички събрани доказателства, които са относими към казуса и допустими за установяване на съответния факт или обстоятелство според разпореденото в закона. Казаното се отнася и до гласните доказателства – съдът ги е преценил поотделно и в съвкупност, включително с всички други доказателства по делото, като изрично е съобразил евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля Й.; взел е предвид и всички обстоятелства, свързани с възприемането на установяваните факти от свидетелите: обстановката при подписване на разписката пред нотариуса и доколко свидетелите възпроизвеждат лично възприети факти или преразказват чуто от друг, включително твърдения на страна по делото. Свидетелят е лице, което възпроизвежда възприети от него факти и явления от действителността и поради това въззивният съд е приел, че Г. установява какво й е споделила Р. М., но не и, че споделените фактите и обстоятелства са наблюдавани от свидетеля, съответно, съществуването им.
Съдът, също така, в съответствие с трайноустановената съдебна практика, включително посочената от касатора, се е обосновал защо дава вяра на показанията на Д. Й. и защо показанията на Г. не могат да установят осъществяването на фактите и обстоятелствата, споделени й от М..
Касаторът е поставил и въпроса – следва ли при доказване на елемент от фактическия състав на договора за паричен заем по чл. 240 ЗЗД, а именно предаване на парична сума, да се презюмира осъществяването и на друг елемент от същественото съдържание на договора, а именно поетото задължение за връщане на сумата, респективно наличие на каузално отношение по договор за заем.
Въпросът е неотносим към постановеното от съда, който не е приел по презумпция, че между страните съществува договор за заем поради поето задължение за връщане на получената сума. Въззивната инстанция, в съответствие с чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, е направила анализ на относимите доказателства – разписката и свидетелските показания, включително и твърденията и доводите на страните. При установено предаване на сумата от Й. и получаването й от М., срещу поето от нея задължение да я върне след определен срок, при липса на доказателства, а и твърдения за друго основание за получаване на парите, различно от заем за потребление, и при събрани гласни доказателства, сочещи на заемно правоотношение, съдът е достигнал до извод за наличието му в случая.
Тълкуването на ВКС в решение № 192 от 07.11.2014 г. по гр.д. № 25199/2014 г., III г. о. на ВКС, освен това, не е по аналогичен случай, защото в цитираното решение е обсъждан писмен документ, удостоверяващ единствено предаване на дадена сума, докато в случая в документа се съдържа и изявление за връщане на получената сума и срока, в който да стане това, обсъждани са и гласни доказателства.
Въпросът – задължен ли е въззивният съд да обсъди всички направени от страните доводи, като изложи съображения кои от тях намира за неоснователни и защо, е принципно значим, но при тази обща формулировка не може да се прецени значението му за постановеното решение, както и дали разрешенията в цитираната от касатора съдебна практика е по идентичен правен въпрос, при разрешаване на аналогичен правен спор, съответно действително ли е налице противоречие на възприетите становище от въззивния съд и от съставите на ВКС. В случая в касационната жалба и в изложението към нея не е конкретно посочено кои доводи на страната не са били обсъдени от въззивния съд, така че налице е само бланкетно оплакване, а настоящият състав, дори и по пътя на уточнението, не би могъл да извлече значимия за изхода на спора правен въпрос, свързан с тълкуването на чл. 12 ГПК.
Последният правен въпрос, повдигнат в изложението от касатора е: при преценка на събраните доказателства, задължен ли е съдът да съобрази научните, логическите и опитните правила и необходимо ли е всеки факт да бъде установен пряко, в случай че е възможно прекият факт да не е оставил следа (доказателство) или да не може да бъде намерен носител на тази следа (доказателствено средство), годен да бъде представен пред съд. Той е принципно значим по всяко исково производство, но в случая не се установява поддържаното противоречие с решение № 554 от 08.02.2012 г. по гр.д. № 1163/2010 г., IV г. о. на ВКС.
Няма основание да се приеме, а и самите оплаквания в касационната жалба на касатора не сочат на допусната грешка в логическите изводи, несъобразяване с научните и опитни правила от въззивния съд при изграждане на вътрешното му убеждение. Той не е поставил и изискване за доказване само с преки доказателства, а се е съобразил с чл. 127, ал. 1 ГПК за пълно доказване от страна на ответника М. на твърденията, че е подписала разписката при заплаха. Пълното доказване е онова, което води до несъмненост в извода за осъществяването или не на даден релевантен за спора факт или обстоятелство. Пълното доказване може да бъде осъществено, както чрез преки, така и чрез косвени доказателства (дават указание за основния факт само косвено, като установяват странични обстоятелства, но преценени в съвкупност с другите, служат за установяване на основния факт). Както изрично е изяснено по реда на чл. 290 ГПК в решение № 226/12.07.2011 г., постановено по гр.д. № 921/2010 г. от ВКС, IV г.о., пълно доказване може да се осъществи и само при косвени доказателства, стига косвените доказателства да са несъмнено установени, достоверни и да са в такава връзка с другите обстоятелства, че да установяват без съмнение главния факт.
В случая, въззивният съд не е установил подобна поредица от косвени доказателства, които биха могли да докажат пълно главния факт.
В заключение, не следва да се допуска касационно обжалване на решение № 5826/31.07.2015 г., постановено от Софийски градски съд.
Касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията съдебни разноски в размер на 500.00 лв. – заплатен адвокатски хонорар за процесуално представителство във връзка с касационното обжалване.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 5826/31.07.2015 г., постановено от Софийски градски съд.
ОСЪЖДА Р. Г. М. да заплати на Й. Д. Й. сумата в размер на 500.00 лв., представляващи разноски по чл. 78, ал. 1 ГПК, направени в производството пред Върховен касационен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: