О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 116
София, 17.03.2009 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети март през две хиляди и девета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛСА ТАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
като изслуша докладваното от съдия Камелия Маринова ч.гр.д. № 55 по описа за 2009 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.274, ал.3 от ГПК.
Постъпила е частна жалба от Я. И. В., чрез процесуалния му представител адвокат В, против определение № 2* от 19.09.2008 г., постановено по ч.гр.д. № 2* по описа за 2008 г. на Варненски окръжен съд, с което е оставено в сила определение № 8* от 12.06.2008 г. по гр.д. № 4457/2007 г. на Варненски районен съд за прекратяване производството по делото, поради процесуална недопустимост на иска.
Наведените в изложението твърдения по същество съставляват позоваване на предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като съдът се е произнесъл по съществен правен въпрос, а именно разпоредбата на чл.14, ал.7а от ЗСПЗЗ приложима ли е при спор между реституиран собственик и ползувател и изключва ли разпоредбата на § 4, ал.7 от ПЗР на ЗСПЗЗ правото на бившия собственик да предяви иск за собственост в случаите, когато административния орган е преценил, че следва да запише като собственик бившия ползувател.
Ответниците по частната касационна жалба И. С. И. и Ж. Г. И. , чрез процесуалния си представител адвокат В, оспорват наличието на предпоставки по чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК е приложимо когато произнасянето на съда е свързано с тълкуване на закона, в резултат на което ще се достигне до отстраняване на непълноти или неясноти на правни норми, когато съдът за пръв път се произнася по даден правен спор или когато изоставя едно тълкуване на закона, за да възприеме друго.
В случая съдът е сезиран с ревандикационен иск, предявен от Я. И. В. против И. С. И. и Ж. Г. И. , основан на твърденията, че ищецът е бивш собственик на земеделски имот и собствеността му е възстановена с решение на ПК в стари реални граници, като процесната реална част се владее от ответниците без правно основание, тъй като не са били налице предпоставките за закупуването й от наследодателя им по реда на § 4 от ЗСПЗЗ. Решаващите мотиви на въззивния съд, за да потвърди прекратителното първоинстанционно определение, са, че реституционната процедура на името на ищеца не е приключила: решението на административния орган е постановено в редакцията на чл.14, ал.1, т.3 от ЗСПЗЗ от 22.12.2000 г. и с него само е признато правото на възстановяване на собствеността, но самото възстановяване става с постановяване на заповед по § 4к, ал.7 от ПЗР на ЗСПЗЗ; в случая ищецът твърди, че такава заповед е издадена в полза на ответниците, а това имплицитно включва твърдението, че не е завършила реституционната процедура, а липсата на твърдения за правото на собственост в патримониума на ищеца изключва възможността за защита чрез ревандикационен иск. Допълнително са изложени съображения, че ищецът има правен интерес да отрече правата на ответниците с оглед препятстване издаване в тяхна полза на заповед по § 4к, ал.7 от ПЗР на ЗСПЗЗ, а съответно има възможност да води отрицателен установителен иск, при уважаването на който би разполагал с възможността по чл.14, ал.7а от ЗСПЗЗ.
Решаващите изводи на съда са съобразени с константната практика на Върховния касационен съд, че защита правото на собственост върху подлежащ на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ имот чрез ревандикационен иск е допустимо едва след приключване на предвидената в закона административна реституционна процедура. По отношение на административните производства, касаещи имоти в територии по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, които не са приключили до изменението на ЗСПЗЗ, публикувано в ДВ бр.68 от 1999 г., се предвижда сложен фактически състав, включващ освен решението на органа по поземлена собственост и одобряване на плана за новообразуваните имоти от областния управител и заповед на кмета на общината, като по изричната разпоредба на § 4к, ал.7 от ПЗР на ЗСПЗЗ собствеността се възстановява, респ. придобива именно по силата на заповедта на кмета на общината. Правната норма е ясна и категорична и липсва неяснота или непълнота, която да налага тълкуване съгласно чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.
Допълнително изложените от въззивния съд съображения за възможността на ищеца да защити правата си чрез отрицателен установителен иск /който неправилно е квалифициран по чл.14, ал.7а от ЗСПЗЗ/ не касаят решаващите мотиви за липса на приключила реституционна процедура за ищеца, а съответно за недопустимост на ревандикационния иск, поради което формулирания в тази насока въпрос е неотносим при преценка допустимостта на касационното обжалване.
В обобщение не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно определение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Пето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 2* от 19.09.2008 г., постановено по ч.гр.д. № 2* по описа за 2008 г. на Варненски окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: