О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 116
София, 25.02.2014 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.№7625 по описа за 2013г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение №208 от 31.07.13г. по гр.д.№31/13г. на Пернишкия окръжен съд, след частична отмяна на решение №581 от 01.11.12г. по гр.д.№1671/12г. на Пернишкия районен съд, е уважен предявеният от [община] срещу З. В. В. и А. С. М. установителен иск за собственост – признато е за установено, че [община] е собственик на недвижим имот с площ от 599 кв.м., заключен между буквите Г-Д-Л-М-Н-О на схема №2 към заключението на в.л.Н. от 21.06.13г. и представляващ част от обект – кортова площадка „Изток” – игрище „тенис корт” – 3бр. шамот, целият с площ от 2500 кв.м., а по кадастралната карта и по кадастралните регистри на [населено място] – поземлен имот с идентификатор55871.514.6436. Въззивният съд е приел, че процесният имот е представлявал част от нива, бивша собственост на наследодателката на ответниците. Понастоящем той е част от кортова площадка. За този терен няма конкретно отреждане по плановете от 1954г. и 1978г., но по действащия и в момента план от 1978г. той е част от УПИ І-за парк, ритуална зала, яхтинг клуб и водни площи. Строителството е извършено по стопански начин, със средства на СМК „Л.”, а негов изпълнител е бил ГУСВ. Имотът има характеристиките на спортно съоръжение от 1980-1981г. Спорният имот е бил възстановен на ответниците с решение №43 от 22.07.93г. по реда на ЗСПЗЗ, въз основа на което е бил отписан и от актовите книги за държавна и общинска собственост. С последващо решение №290 от 15.11.98г. на ПК П. имотът е повторно възстановен, а ответниците са се снабдили с констативен нотариален акт за собственост. При тези данни въззивният съд е приел, че планът от 1954г., по който имотът попада в кв.152, отреден за „Градски парк”; кв.39 „Кооперативен пазар”, улици и терен за „задължително озеленяване”, има непосредствено отчуждително действие, съгласно действащата към този момент редакция на чл.39 ЗПИНМ /отм./. Още от този момент спорната част е придобила статут на държавна собственост, запазила е този статут до момента на приемане на ЗМСМА и по силата на §7, ал.1, т.6 ПЗР на ЗМСМА е преминала в собственост на общината, тъй като е представлявала част от спортно съоръжение, което служи за задоволяване на спортните потребности на населението на общината. Имотът не е подлежал на възстановяване по ЗСПЗЗ поради пречката на чл.10б, ал.1 – проведено мероприятие, което не позволява възстановяване на собствеността. Затова ответниците не притежават противопоставими права върху този имот. Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответниците З. В. и А. С.. Жалбоподателите поддържат, че съдът се е произнесъл по нередовна искова молба, в която не е уточнено твърдяното от ищеца придобивно основание. Ищецът е бил длъжен да изложи обстоятелствата, на които основава иска си за собственост, а не да препраща към съставения акт за общинска собственост, още повече, че първоначалният акт от 1992г. е бил отменен през 1993г. и едва през 2000г. е съставен нов АОС, в който обаче придобивното основание е друго – чл.2, ал.1, т.6 и т.9 и чл.3, ал.2, т.2 от ЗОС и чл.30 от ППЗОС. На следващо място – въззивният съд допуснал съществено процесуално нарушение, тъй като отменил дадения ход по същество и служебно допуснал експертиза със задачи, каквито не са били поставяни във въззивната жалба или от страните в съдебно заседание. Решението било и материално незаконосъобразно. Неправилно съдът приел, че към момента на влизане в сила на ЗМСМА спорният имот е бил държавна собственост. Разпоредбата на чл.39 ЗПИНМ не могла да намери приложение в случая, тъй като по плана от 1954г. за спорния имот не е имало отреждане за обществено мероприятие. Въззивният съд не правел разлика между кадастрални и регулационни планове и по тази причина стигнал до неправилен извод за наличие на предпоставките на чл.39 ЗПИНМ, редакция 1954г. На следващо място – ищецът не е доказал и отрицателната предпоставка на §7, ал.2 ЗМСМА – че имотът не е бил включен в капитала, уставния фонд или баланса на търговско дружество, фирма и предприятие с държавно имущество. Не била налице и пречката на чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността на ответниците, тъй като създаването на кортовата площадка не е предвидено в нито един от регулационните планове на [населено място]. Кортовата площадка не е сред кръга на строителните дейности, описани в §1в, ал.1 и ал.2 на ДР на ППЗСПЗЗ, а освен това тя била изградена след 1993г. В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК по следните въпроси: 1. Длъжен ли е ищецът да конкретизира как е придобил собствеността чрез посочване на правопораждащите факти и посочването им представлява ли условие за редовност на исковата молба по чл.127, ал.2, т.4 ГПК, а материализираното в нотариалния акт, респ. в акта за общинска собственост удостоверително изявление освобождава ли го от задължението да изложи и конкретизира обстоятелствата, от които извлича своето субективно материално право. По този въпрос се поддържа твърдение за противоречие между въззивното решение и решение №86 от 17.06.11г. по гр.д.№702/10г. на ВКС, ІІ ТО. 2. Безусловна ли е възможността въззивният съд да назначи /допусне/ служебно съдебна експертиза по свой почин, дори ако такава не е поискана от страните пред първата инстанция и недопускането на такава пред районния съд не е резултат от негов пропуск при изпълнение на служебните му задължения по чл.146 ГПК да разпредели доказателствената тежест и да укаже на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства и такава експертиза не е поискана с въззивната жалба, нито с отговора срещу нея. По този въпрос въззивното решение противоречало на решение №284 от 21.07.10г. по гр.д.№378/09г. на ІV ГО и решение №255/11.07.11г. по гр.д.№587/10г. на ІV ГО. Поддържа се и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. 3. Приложима ли е разпоредбата на чл.39, ал.1 ЗПИНМ в първоначалната и редакция до 06.07.56г. при неприложен план. По този въпрос въззивното решение противоречало на решение №459/02.07.2010г. по гр.д.№754/2009г. на І ГО и решение №300/28.06.2011г. по гр.д.№3248/08г. на ІV ГО. 4. Чия е тежестта на доказване на предпоставките, които изключват приложението на §7, ал.1, т.6 от ЗМСМА. По този въпрос въззивното решение противоречало на решение №358 от 02.06.09г. по гр.д.№364/08г. на първо гражданско отделение. 5. Приложима ли е разпоредбата на чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ, ако върху земеделската земя е извършено мероприятие, несъобразено с определеното от държавата предназначение. По този въпрос въззивното решение противоречало на решение №865/23.06.11г. по гр.д.№1533/09г., І ГО. 6. Каква е същността на понятието „мероприятие”, употребено в чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ и следва ли във всеки конкретен случай съдът да изследва наличието му в светлината на §1в, ал.1 и 2 на ДР на ППЗСПЗЗ.
По този въпрос жалбоподателите се позовават на решение №1379 от 29.12.08г. по гр.д.№5714/07г. на ІV ГО и решение №1992 от 21.01.2002г. по гр.д.№317/2001г. на ВКС, ІV ГО. Ответникът в производството – [община] не взема становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение счита, че не са налице сочените основания по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Първият въпрос, който поставят жалбоподателите, е за начина, по който ищецът следва да въведе в процеса обстоятелствата, от които произтича твърдяното от него право на собственост. Въпросът е породен от това, че в исковата си молба [община] се е позовала на АОС №66/1992г. и АОС №1858/22.06.2000г., без да изложи подробно от какво се поражда правото и на собственост върху спорния имот. Въззивният съд е приел, че това препращане е достатъчно и чрез него общината е посочила като придобивно основание §7, ал.1, т.6 ПЗР на ЗМСМА. Това разрешение не противоречи на решение №86 от 17.06.11г. по гр.д.№702/10г. на ВКС, ІІ ТО, по което касационното обжалване е допуснато служебно поради съмнение за допустимостта на въззивното решение. Съставът на ВКС не е разсъждавал абстрактно по въпроса дали може исковата молба да препраща към приложените към нея документи, от които се извлича обстоятелствената част на предявения иск, а е преценявал дали в конкретния случай препращането към констативен нотариален акт по чл.483, ал.1 ГПК/отм./ е достатъчно, след като той не съдържа обстоятелствата, от които произтича правото на собственост на легитимиращото се с него лице. Настоящият случай е друг. Ищецът по настоящото дело е препратил към два акта за общинска собственост, в първия от които е посочено придобивното основание – §7, ал.1, т.6 ПЗР на ЗМСМА, а във втория – аналогичните текстове на чл.2, ал.1, т.6 и т.9 ЗОбС, в редакцията към датата на съставяне на акта. Доколкото се касае за придобиване на собственост по силата на закона, посочването на съответните разпоредби е достатъчно както за съда, така и за ответника да се ориентира в обстоятелствата, от които произтича твърдяното право на собственост на общината. Налице е съществена разлика между двете дела, поради което не може да се приеме, че постановените решения по тях са израз на противоречива практика по абстрактен правен въпрос, което да обуслови допускане на касационно обжалване. Вторият въпрос е свързан с преценката дали въззивният съд може служебно да допусне експертиза. Този въпрос е изяснен с т.3 на приетото междувременно ТР №1/09.12.13г. по т.д.№1/13г. на ОСГТК на ВКС, в което е посочено, че такава експертиза може да бъде допусната и без да има искане на страните, стига това да се налага във връзка с прилагането на императивна правна норма. Настоящият състав приема, че в случая въззивният съд е действал в съответствие с това разрешение, тъй като експертизата е била необходима за изясняването на градоустройствения статут на процесния имот и дали са били налице пречки по чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ за възстановяването на собствеността. Създадената преди тълкувателното решение практика на ВКС не може да послужи като основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Няма противоречива практика и по третия въпрос, свързан с прилагането на чл.39, ал.1 ЗПИНМ /отм./. Разрешението, дадено с решение №459/02.07.2010г. по гр.д.№754/2009г. на І ГО и решение №300/28.06.2011г. по гр.д.№3248/08г. на ІV ГО, важи в случаите, при които предмет на уличната регулация е частен имот, но не и в случаи като настоящия, когато това е бил имот на ТКЗС, включен в регулация и впоследствие върху него е проведено мероприятие по чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ. В настоящия случай решаващо е не обстоятелството, че липсва отчуждително производство за имота, а това, че е налице пречката на чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ за възстановяването му на бившите собственици и по правилото на чл.10б, ал.5 ЗСПЗЗ той се приема за държавна собственост, която може да бъде трансформирана в общинска, при наличие на предпоставки по ЗМСМА или ЗОбС. Четвъртият въпрос – за тежестта на доказване на отрицателната предпоставка на §7, ал.2 от ПЗР на ЗМСМА не стои по настоящото дело, тъй като оспорването на тази предпоставка за възникване на правото на собственост на ищеца не е въведено от ответника с отговора на исковата молба, а съгласно чл.153 ГПК на доказване подлежат спорните факти от значение за решаване на делото и връзките между тях. Спорните обстоятелства по делото са били само дали държавата е била собственик на процесния имот към момента на влизане в сила на ЗМСМА и дали през 1993г. този имот е бил възстановен на ищците по реда на ЗСПЗЗ. Въззивният съд се е занимавал само с тези спорни въпроси. Ето защо въпросът за доказване на предпоставката на §7, ал.2 от ПЗР на ЗМСМА не е определящ за изхода на делото и по него не може да бъде допуснато касационно обжалване.
Няма противоречива практика и по петия въпрос. В посоченото от жалбоподателите решение №865/23.06.2011г. по гр.д.№1533/09г. на ВКС, І ГО, е прието, че пречката на чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ е налице, когато имотът е застроен съобразно предвиденото от държавата предназначение. В настоящия случай, за да приложи текста на чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ, въззивният съд е съобразил, че върху процесния имот е разположено спортно съоръжение – тенис корт. Това съоръжение се намира в УПИ І от действащия план на [населено място], отреден за парк, ритуална зала, яхтинг клуб и водни площи. Макар да няма конкретно отреждане с плана за тенис корт, това съоръжение е част от мероприятието „парк”, което е осъществено. И по двете дела има проведено мероприятие на държавата по смисъла на чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ, което е отчетено при преценката дали е налице пречка за възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ. По последния материалноправен въпрос настоящият състав не намира противоречие между обжалваното въззивно решение и посочената от жалбоподателите практика на ВКС – решение №1379 от 29.12.08г. по гр.д.№5714/07г. на ІV ГО и решение №1992 от 21.01.2002г. по гр.д.№317/2001г. на ВКС, ІV ГО. В първото решение е посочено, че въпрос на конкретни обстоятелства е дали има мероприятие по смисъла на чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ, което да е пречка за възстановяване на собствеността, във всеки отделен случай следва да се прави конкретна преценка от съда с оглед на доказателствата по делото, тъй като изброяването в §1в, ал.1 и 2 ДР на ППЗСПЗЗ е примерно, а не изчерпателно. По това дело е прието, че временната постройка по чл.120, ал.1 ППЗТСУ не представлява такова мероприятие. По настоящото дело мероприятието е друго – тенис корт, то няма временен характер, затова не може да намери приложение същото разрешение, каквото е дадено с цитираното решение на ВКС. Обстоятелството, че не е извършено масивно строителство също е без значение, след като имотът е предназначен и служи за задоволяване на обществени потребности. Във второто решение съставът на ВКС е свързал изясняването на понятието „мероприятие” с разпоредбите на чл.24, ал.2, 3 и 4 ЗСПЗЗ, които също служат като ориентир, но не изчерпват възможните мероприятия на държавата, които препятстват възстановяване на собствеността. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №208 от 31.07.13г. по гр.д.№31/13г. на Пернишкия окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: