О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 116
гр.София, 28.01.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
двадесет и трети януари две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 8/ 2013 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по искане на А. М. Л. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски окръжен съд № 1537 от 22.10.2012 г. по гр.д.№ 2757/ 2012 г., с което е потвърдено решение на Пловдивски районен съд по гр.д.№ 185/ 2012 г. и по този начин са отхвърлени предявените от жалбоподателя против [фирма] искове, квалифицирани по чл.344 ал.1 т.1, 2 и 3 КТ, за признаване за незаконно и за отмяна на уволнението, извършено със заповед № 633/ 09.12.2011 г., за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „машинист, локомотивен” и за заплащане на обезщетение за оставане без работа в размер 4 273,02 лв.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят излага съображения за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения и формулира процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение и да основе решението си върху приетите от него обстоятелства и закона. Повдига и материалноправният въпрос за задължението на съда, при спор за законност на наложено дисциплинарно наказание, да извърши контрол за съответствие между тежестта на нарушението и наложеното наказание и доколко работодателят е спазил разпоредбата на чл.189 КТ. Счита, че тези два въпроса са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и моли за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Ответната страна [фирма] оспорва жалба и поддържа, че не са налице основанията за допускане на обжалването.
Съдът намира жалбата за допустима, обаче искането за допускане на касационно обжалване на решението е неоснователно.
За да отхвърли предявените искове, въззивният съд е приел за установено, че в качеството си локомотивен машинист ищецът е обсебил собствено на работодателя дизелово гориво, за което деяние срещу него е било образувано наказателно производство. Впоследствие това производство е прекратено поради маловажност на случая и преписката е изпратена на компетентния орган за налагане на административно наказание. Ищецът не е оспорил, а признава фактическите обстоятелства по извършване на нарушението, като възразява единствено относно несъразмерност на наложеното за него наказание. Въззивният съд е посочил, че нарушението е умишлено и че съобразява обстоятелството, че е извършено въпреки издадени нарочни заповеди на работодателя, забраняващи внасяне на работното място на празни съдове, в които може да се пълни гориво. Счел е, че това обосновава такава тежест на нарушението, за която налагането на най-тежкото предвидено в КТ дисциплинарно наказание е адекватно.
При тези мотиви на въззивния съд поставените от касатора правни въпроси имат значение за правните изводи на инстанцията по същество, но не се установява по тях да има противоречива практика. По реда на чл.291 ГПК касационната инстанция нееднократно се е произнасяла по въпроса, че въззивният съд дължи да обсъди всички събрани по делото доказателства и направените от страните доводи и възражения. В обжалваното решение обаче не е постановено нещо различно по въпроса, нито въззивният съд фактически е игнорирал това си задължение. Той е анализирал обстойно доказателствата, отговорил е на всички възражения, които ищецът е релевирал като въззивник, счел ги е за неоснователни и ги е отхвърлил. Дали преценката му е правилна, в производството по чл.288 ГПК не може да се проверява. Във фазата по допускане на обжалването касационният съд контролира правните разрешения на въззивния съд, а не правилността на решението му. По тези съображения не е допустимо и разглеждането на доводите за извършени процесуални нарушения – те не са основание за допускане на обжалването и би било възможно да се обсъждат, само ако ВКС пристъпи към разглеждане на жалбата по същество.
Материалноправният въпрос също е разрешен в съответствие с обвързващата практика на ВКС, включително с тази, която е приложена от самия касатор. В решение № 491/ 17.06.2010 г. по гр.д.№ 626/ 2009 г., ІІІ г.о. на ВКС, е посочено изрично, че дисциплинарнонаказващият орган е длъжен да направи преценката по чл.189 КТ и че при спор за съответствието между тежестта на нарушението и наложеното наказание, съдът е трябва да проконтролира тази преценка. Това е застъпено и в решенията по гр.д.№ 269/ 2009 г., ІІІ г.о на ВКС и по гр.д.№ 1040/ 2009 г., ІV г.о. на ВКС. Обжалваното решение обаче е постановено не в разрез, а в съответствие с така установената практика. Съдът е извършил контрол върху преценката на работодателя, че тежестта на нарушението изисква налагане на най-тежкото предвидено в КТ дисциплинарно наказание и е потвърдил нейната правилност. Както вече бе отбелязано, в производството по чл.288 ГПК не се проверяват по същество фактическите изводи на въззивния съд. Щом той е изложил мотиви по възраженията на касатора (тогава въззивник) за несъответствие между наказанието и тежестта на нарушението и ги е отхвърлил, задълженията му да осъществи съдебен контрол върху тази преценка са изпълнени. Поради което по поставения от касатора материалноправен въпрос обжалваният акт е в унисон, а не в противоречие с практиката на ВКС.
По изложените съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице основанията по чл.280 ал.1 ГПК и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски окръжен съд № 1537 от 22.10.2012 г. по гр.д.№ 2757/ 2012 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: