ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1162
София, 13. декември 2017 г.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на петнадесети ноември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Б. Белазелков гр. д. № 3058 по описа за 2017 година, за да се произнесе, взе пред вид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 870/12.04.2017 на Софийския апелативен съд по гр. д. № 6161/2016 в частта, в която е отменено решение № 459/25.10.2016 на Софийския окръжен съд по гр. д. № 313/2016, като е уважен до размера на 10.000 лева искът срещу П. за обезщетение на неимуществените вреди от неоснователно обвинение по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ.
Недоволен от решението е касаторът П., представляван от прок. А. В., като счита, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправния въпрос за задължението на съда да обсъди всички доказателства относно правно релевантните факти, както и по материалноправния въпрос за определянето на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, които (въпроси) са решени в противоречие с практиката на ВКС и са разрешавани противоречиво от съдилищата, основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Позовава се на противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 и ТР № 3/22.04.2005, ВКС, ОСГК и противоречива практика на съдилищата, каквато прилага.
Ответникът по жалбата К. Б. Я., представляван от адв. С. С. от САК, я оспорва като неоснователна и счита, че не са налице основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като същото е постановено не в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС. Предявява и насрещна касационна жалба, като счита, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправните въпроси за обхвата на отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и за определянето на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, които въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като констатира, че обжалваното решение е въззивно, както и че предметът на делото пред въззивната инстанция не е под 5.000 лева, намира, че то подлежи на касационно обжалване. Касационната жалба и насрещната касационна жалба са подадени в срок, редовни са и са допустими.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че срещу ищеца е започнало наказателното производство на 12.12.2002 г., когато военен следовател му е повдигнал обвинение за престъпление по чл.122, ал.2, пр.1, вр. с ал. 1 НК (като липсват доказателства по делото за твърденията на ищеца за провеждани спрямо него процесуално-следствени действия още през 1999 г.). Повдигнатите срещу него обвинения са изменяни в по-тежки, като с присъда по н.о.х.д. № П-17/2008 е бил осъден за умишлено убийство – престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 2, пр. 3 НК на 16 г. лишаване от свобода и 200.000 лева обезщетение за неимуществени вреди, която впоследствие е била отменена с оправдателна присъда № П-120/29.09.2008 по н.о.х.д. № П-95, оставена в сила с решение № 66/16.03.2009 на ВКС. Междувременно П. е поискала отмяна на оправдателната присъда по н.д. № 8/2009 на ВКС ІІІ Н.О. и по искане на главния прокурор на РБ с решение № 245/03.06.2013 по н. д. № 796/2013 е било възобновено н.о.х.д. № П-95/2008, като делото е било върнато за ново разглеждане на СОС, но наказателното производство по обвинението за престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 2, пр. 3, вр.чл. 115 НК е било прекратено поради това, че деянието не е престъпление с постановление, окончателно потвърдено с определение № 297/16.10.2015 на САС по н.ч.д. № 847/2015. Спрямо ищеца е била взета най-леката мярка за неотклонение – „подписка”. Въззивният съд е приел, че в продължение на общо 8 г., 9 месеца и 21 дни (първоначално 6 години и 3 месеца и още 2 години, 6 месеца и 21 дни), като периодът от 16.03.2009 до 25.03.2013 г. не следва да се включва като незаконно наказателно преследване от страна на П. спрямо ищеца, тъй като не е могло да се предполага, че ще е налице искане за възобновяване на наказателното производство (искането за възобновяване е било обусловено от чл. 412, ал. 2 НПК и предвид обстоятелството, че по отношение процесния казус е имало осъдително решение на ЕСПЧ от 04.12.2012 г. по делото „Ф. срещу Б.”). Въз основа на събраните по делото гласни доказателства, въззивният съд е приел, че като служител на МВР ищецът е преживявал тежко несправедливото обвинение спрямо него, като поведението му при полицейската акция, при която е бил смъртоносно прострелян Н. Ф. е било в рамките на правомощията му като полицай съгласно чл. 68 и 70 ЗМВР (л. 16 от цитираното определение № 297/16.10.2015 по н.ч.д. № 847/2015 на САС) и е действал при условията на неизбежна отбрана (чл. 12 НК), но спрямо него са били предприети сериозни репресивни мерки и вместо резултатът от досъдебното производство да бъде друг; опитвал се е да понесе обвиненията достойно, но вътрешно се е терзаел и тревожил, а цялостната репресия срещу него и то по повод негови правомерни действия при изпълненията на професионалните му задължения като полицай, е сринала вярата му в системата, отчаял се е и се е затворил в себе си; по време на наказателното преследване ищецът продължил да работи като полицай, докато напуснал по собствено желание през м. ноември 2007 г. Доколкото не са събрани данни за по-сериозни увреждания на здравето на ищеца, както и макар незаконното обвинение да е траело разпокъсано във времето, съдът е приел, че обвинението, пряко свързано с работата и служебното му положение, е довело до голямо разочарование и обида от незаслуженото отношение спрямо него. При определяне размера на дължимото обезщетение са взети предвид продължителността на преследването, мярката за неотклонение, тежестта на инкриминираното деяние (убийство), отражението на обвинението върху ежедневния живот на ищеца, неговата възраст в периода на преследването му, поради което въззивният съд е приел, че справедливият размер на обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени вреди възлиза на 10.000 лева.
Касационното обжалване не следва да бъде допуснато, макар поставените въпроси да обуславят решението по делото, въззивният съд е съобразил установената съдебна практика, че размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост се определя според вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания и продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки и други страдания и неудобства. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по поставения процесуалноправен въпрос, тъй като съдът е съобразил задължението си, че в мотивите на решението следва да обсъди всички доказателства относно правно релевантните факти, като посочи кои факти намира за установени и кои намира за недоказани.
При недопускане до разглеждане на касационната жалба, съдът не може да се произнесе и по насрещната касационна жалба.
При този изход на делото в полза на ответника по касацията следва да бъдат присъдени направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 870/12.04.2017 на Софийския апелативен съд по гр. д. № 6161/2016.
ОСЪЖДА П. да заплати на К. Б. Я. сумата от 600,00 лева разноски по делото.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2