О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1161
София, 20.11.2013 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на осемнадесети ноември две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЯ ЗЯПКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
ОЛГА КЕРЕЛСКА
разгледа докладваното от съдията Декова
гр.дело №4510 по описа за 2013 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Х. А. И. от [населено място], приподписана от процесуални представители адв.Т. и адв.И., срещу решение от 29.03.2013г., постановено по в.гр.д.№196/2013г. на Русенски окръжен съд, с което е потвърдено решение от 20.12.2012г. по гр.д.№1530/2012г. на Русенски районен съд за отхвърляне на предявения от Х. А. И. срещу Д. Й. Х. иск с правно основание чл.123, ал.2 СК.
Касаторът счита, че са налице основания по чл.280, ал.1,т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба Д. Й. Х., чрез процесуален представител адв.С., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира:
С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения от Х. А. И. срещу Д. Й. Х. иск с правно основание чл.123, ал.2 СК за постановяване от съда детето Х. Х. И. да посещава ДЦРДУ „Милосърдие”-Р..
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, жалбоподателят е поставил въпрос: „следва ли детето Х. Х. И. да посещава ДЦРДУ „Милосърдие”. Така поставеният въпрос не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Не обосновава наличие на основание за допускане на касационно обжалване и твърдението на касатора, че такова следва да се допусне поради това, че „съдебната практика изобилства с решения, касаещи родителските права, местоживеенето на децата, режима на лични отношения, но че липсва съдебна практика по идентичен или подобен казус, касаещ спор между родители за начина на лечение на заболяване на дете”. Разпоредбата на чл.123, ал.2 СК не е неясна, неточна или непълна, и по приложението й има установена съдебна практика, че разпоредбата на чл.123, ал.2 СК се прилага при разногласие между родителите по отделни въпроси, свързани с упражняване на родителските права когато родителите живеят заедно. В този случай разминаването във възгледите им се отнася до целесъобразността на едно или друго действие по упражняване на правата и задълженията на родителите. Различен е случаят когато отделно живеещите родители не могат да постигнат съгласие относно конкретния режим на родителските права, свързан с местоживеенето на детето, упражняването на родителските права, личните отношения с него и издръжката. Тогава всеки от родителите може да сезира съда да се произнесе по спора с иск по чл.127, ал.2 СК /съответстващ на чл.71, ал.2 отм.СК/. Това положение е идентично, както при развод /така решение № 669 от 17.VII.1992 г. по гр. д. №869/92 г., II г. о., ВС/ – ако липсва споразумение между съпрузите относно отглеждането и възпитанието на ненавършилите пълнолетие деца, при постановяване на решението за развод съдът е длъжен /чл.59, ал.2 СК/ да се произнесе служебно по всички въпроси, свързани с родителските права върху децата, родени или осиновени през време на брака, а именно: при кого от родителите да живеят децата, на кого от родителите се предоставя упражняването на родителските права, определяне на мерките относно упражняването на тези права, както и режима на личните отношения между децата и родителите и издръжката на децата. Т.е. касае се до различни хипотези извън приложното поле на чл.123, ал.2 СК, поради което доводите на касатора, че „съдебната практика изобилства с решения, касаещи родителските права, местоживеенето на децата, режима на лични отношения, но че липсва съдебна практика по идентичен или подобен казус, касаещ спор между родители за начина на лечение на заболяване на дете” не сочат на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като както се посочи по-горе с иска по чл.123, ал.2 СК се разрешава спор относно конкретни, отделно взети родителски права, а не относно цялостното упражняване на родителските права. Родителските права се признават на родителя за да бъдат упражнявани в интерес на детето, поради което при постановяване на съдебното решение по иска с правно основание чл.123, ал.2 СК за заместване на непостигнатото общо съгласие между родителите, съдът също се ръководи от интереса на детето, преценен с оглед релевантните за тази преценка обстоятелства на конкретния случай. Доводи за неправилна преценка интереса на детето с оглед на тези обстоятелства са относими към правилността на въззивното решение, по която касационната инстанция се произнася само ако жалбата бъде допусната за разглеждане по същество. Преценката за достъп до касационно обжалване се основава на съответствието с критериите по чл.280, ал.1 ГПК, а не с обсъждане на конкретните основания за порочност на обжалваното въззивно решение.
Поради изложеното настоящият състав намира, че не е налице соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 29.03.2013г., постановено по в.гр.д.№196/2013г. на Русенски окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: