1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1163
гр.София, 09.11.2010 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание
на трети ноември две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 1567/ 2010 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по искане на Я. М. А. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Монтански окръжен съд от 04.03.2010 г. по гр.д.№ 3/ 2010 г. С посоченото решение е прекратено производството по жалбата на касатора срещу решение на Монтански районен съд по гр.д.№ 214/ 2007 г. в частта, в която по иск на З. Р. А. е признато за установено, че А. С. С. и В. С. С. не са собственици на по 1/6 ид.ч. всеки от тях от недвижим имот – първи етаж от двуетажна жилищна сграда – близнак, построена в парцел ІV, пл.№ 4914 в кв.53 по плана на гр.Монтана, действащ към 1991 г. Освен това с въззивното решение е оставен в сила първоинстанционният съдебен акт в частта, в която по иск на З. Р. А. е признато за установено, че Я. М. А. не е собственик на 4/6 ид.ч. от същия недвижим имот и в частта за разноските. С въззивното решение Я. Алексиева е осъдена да заплати на З. А. разноските по въззивното производство.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване на решението Я. Алексиева твърди, че ищцата З. А. не е имала право да предяви отрицателен установителен иск по отношение на процесния имот, защото не претендира да има права върху него. Излага и доводи за допуснати съществени нарушения на правилата на ГПК, изразяващи се в отказ за допускане на относими доказателства и за необоснованост на фактическите изводи на въззивната инстанция, изразяващи се в противоречаща на правилата на логиката оценка на свидетелските показания. Поради това иска допускане на касационно обжалване на решението, съответно – отмяната му.
Ответникът по касация – З. Р. А. – оспорва жалбата. Счита, че няма основания за допускане на обжалването, тъй като в молбата не се сочат конкретни материалноправни или процесуалноправни въпроси, които да послужат като основание по чл.280 от ГПК, както и че не са посочени конкретни задължителни или незадължителни съдебни решения, на които въззивният съдебен акт да противоречи. Моли касационното обжалване да не бъде допускано.
Съдът, след като обсъди направените доводи и прецени материалите по делото, намира жалбите за допустими. Искането за допускане на касационно обжалване обаче е неоснователно.
Съгласно т.1 от ТР на ОСГТК № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение и значението му по чл.280 от ГПК. Върховният касационен съд няма право да извлича този въпрос или да допуска обжалването по въпрос, който не е формулиран, освен ако не се касае за въпрос, свързан с допустимостта и валидността на решението. Когато въпреки дадените му възможности да уточни въпросът от значение за спора касаторът не е сторил това, той следва да понесе последиците от това си процесуално поведение. Съгласно цитираното тълкувателно решение, „непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това”.
В случая от изложението на жалбоподателката по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК може да се уточни единствено въпрос, свързан с допустимостта на атакуваното въззивно решение, доколкото твърденията за разглеждане на предявения установителен иск при липса на правен интерес са доводи за недопустимостта. Постановеното по недопустим иск решение също е недопустимо и направеният в този смисъл довод съдът е длъжен да разгледа. Той обаче е неоснователен, тъй като въпросът за допустимостта на иска вече е разрешен от друг състав на Върховния касационен съд. С решение на ВКС, І г.о. № 956 от 29.12.2009 г. по гр.д.№ 2934/ 2008 г., е отменено решение на Монтански окръжен съд, постановено при първото въззивно разглеждане на спора и прекратяващо производството по делото поради недопустимост на иска. С касационното решение делото е върнато на окръжния съд със задължителни указания, че искът е допустим и че спорът подлежи на разглеждане по същество. Следователно не може да става въпрос за липса на правен интерес от иска, респективно – за недопустимост на постановеното при второто въззивно разглеждане на спора решение. И тъй като отводът за недопустимост вече е бил разглеждан от ВКС и отхвърлен, то по смисъла на ТР № 1 от 19.02.2010 г. от ОСГТК няма вероятност обжалваното в настоящето производство въззивно решение да е недопустимо, т.е. на това основание касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Друг въпрос материално или процесуалноправен въпрос със значение по чл.280 от ГПК жалбоподателката не е формулирала, въпреки двукратно дадената й от въззивния съд възможност за това. Не са такъв въпрос доводите за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения или за необоснованост на изводите му или за неправилно приложение на материалния закон. Такива порочни процесуални действия на съда могат да са основание решението му да бъде отменено, съгласно чл.281 от ГПК, но не могат да бъдат основания за допускане на касационното обжалване.
С оглед изложеното касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допусне, като на ответницата по касация А. следва да се присъдят разноските за това производство.
Ето защо Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Монтански окръжен съд от 04.03.2010 г. по гр.д.№ 3/ 2010 г.
ОСЪЖДА Я. М. А. да заплати на З. Р. А. сумата 650 лв (шестстотин и петдесет лева) – разноски по касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: