ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1165
София,21.10.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
при секретаря
изслуша докладваното от съдията ЛЮБКА АНДОНОВА гр.дело № 3700 по описа за 2015 година
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], чрез адв. Г. Т. срещу решение № 626 от 01.04.2015г., постановено по в.гр.д. № 798/2015г. по описа на Варненския окръжен съд, с което е потвърдено решение №449 от 28.01.2015г., постановено по гр.дело №12566/2014г. по описа на Варненския районен съд. С първоинстанционното решение са уважени предявените от Д. Д. В. от [населено място] срещу [фирма] обективно кумулативно съединени искове: с правно основание чл.344, ал.1, т.1 от КТ за признаване за незаконно и отмяна на уволнението му, извършено със заповед № 156 от 12.08.2014г. на управителя на ответното дружество А. Р., с правно основание чл.344, ал.1, т.2 от КТ за възстановяване на заеманата от него преди уволнението длъжност „уеб дизайнер” в ответното дружество и с правно основание чл.344, ал.1, т.3 във вр. с чл.225, ал.1 КТ за заплащане на обезщетение за оставането му без работа поради уволнението за периода от 13.08.2014г. до 22.01.2015г. в размер на 3189.63 лв.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо в частта, с която е отменено уволнението на ищеца, както и неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Ответникът по касационната жалба Д. Д. В. оспорва същата по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран чрез пълномощника му адв.Ю. Й. от АК-Варна. Поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, респ., че подадената касационна жалба е неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл.283 ГПК, но не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване.
Съображенията за това са следните:
За да потвърди първоинстанционното решение, след анализ на събраните по делото доказатества, въззивният съд е приел, че между страните е съществувало трудово правоотношение, като ищецът е заемал длъжността „уеб дизайнер” в ответното дружество. Със заповед №156 от 12.08.2014г. на управителя А. Р. трудовото правоотношение между страните е прекратено на основание чл.328, ал.1, т.11 КТ-поради промяна на изискванията за изпълнение на длъжността, като работникът не отговаря на тях. Със заповед от 28.10.2014г. работодателят е отменил заповедта си за прекратяване на трудовото правоотношение, като се е позовал на чл.344, ал.2 КТ. Въззивният съд е приел, че последната заповед не е породила правни последици, защото е издадена след предявяването на иска за отмяна на уволнението /производството пред Варненския районен съд е образувано на 08.10.2015г./, поради което за ищеца е налице интерес от разглеждането на правния спор. От правна страна въззивният съд е приел, че процесната уволнителна заповед е незаконосъобразна, понеже като мотив за прекратяване на трудовото правоотношение в нея е посочено единствено, че са променени изискванията за изпълнение на длъжността, като работникът не отговаря на тях. За да е законосъобразна заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение е необходимо същата да е мотивирана, тоест в нея да се съдържат конкретни данни, от които да е формирана волята на работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение с работника или служителя, тъй като само в рамките на изложените мотиви съдът може да извърши преценка за законност, като провери съществуването на фактите, изложени от работодателя, както и правилното им квалифициране. Действително чл.328, ал.1, т.11 от КТ дава възможност трудовият договор да бъде прекратен с предизвестие при промяна на изискванията за изпълнение на длъжността, но следва да са налице обективни причини, които да са обусловили решението на работодателя да измени изискванията за заемане на длъжността, като тези причини следва да са настъпили след сключване на трудовия договор. Касае се за всички изисквания за заемане на длъжността като образование, квалификация, компютърна грамотност, владеене на чужди езици и т.н. В настоящия случай, в обжалваната заповед не са посочени фактите, които налагат обективния извод и даващи основание да се възприеме наличие на основание за прекратяване на трудовото правоотношение по чл.328, ал.1, т.11 от КТ. Не са представени, също така, доказателства от ответното дружество, от които да се установява, че е налице представена нова длъжностна характеристика, в която да е вписано, че работникът следва да владее, освен английски и италиански език. По изложените съображения въззивният съд е приел, че издадената заповед за прекратяване на трудовия договор е незаконосъобразна и следва да бъде отменена, поради което и предявеният иск по чл.344, ал.1, т.1 от КТ се явява основателен и доказан и следва да бъде уважен. Предвид уважаването на главния иск, следва да бъдат уважени и обусловените от него искове по чл.344, ал.1, т.1 и т.2 от КТ за възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност и заплащане на обезщетение за оставането му без работа за период от шест месеца. Въззивният съд е приел, че обстоятелството, че на ищеца е било предложено да започне отново работа в ответното дружество е правно ирелевантно относно дължимостта на обезщетенията, предвидени в КТ. По възражението на ответника за прихващане със сумата от 1207.20 лв., представляваща изплатени брутни трудови възнаграждения на ищеца, въззивният съд е приел, че същото е неоснователно, тъй като ответното дружество не е доказало при условията на пълно и главно доказване претендираните като платени на ищеца суми. За доказване на това обстоятелство ответникът е представил удостоверение, което обаче представлява частен свидетелстващ документ и не притежава материална доказателствена сила относно удостоверените с него факти. Отвеникът не е представил доказателства, че сумите са получени от ищеца.
Касаторът поддържа недопустимост на обжалваното решение, в частта, с която е отменено уволнението на ищеца, както и неправилност поради нарушение на материалния закон и на процесуалните правила от страна на въззивния съд. Сочи основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Поставя следният материалноправен въпрос:
Следва ли да се уважава искът за възстановяване на работа и да се присъжда обезщетение по чл.225, ал.1 от КТ, след като видно от поведението на работника той не желае да полага труд, въпреки отправената към него покана.
Според приетото в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по г. д. № 1/2009 г., ВКС, ОСГТК, ако съществува вероятност решението да е недопустимо, ВКС е длъжен да допусне касационно обжалване, а преценката за допустимостта ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба. За да се допусне касационно обжалване на това основание обаче е необходимо да съществува вероятност решението да е нищожно или недопустимо, а не само страната да се позовава на тези пороци. В случая доводите за недопустимост на иска поради разглеждане на непредявен иск са неоснователни. Въззивният съд е обсъдил възраженията на ответниците по иска и касатори в настоящото производство в тази насока, като е приел, че заповедта, с която работодателят е отменил заповедта си за прекратяване на трудовото правоотношение не е породила правни последици, тъй като е издадена едва след предявяването на иска за отмяна на уволнението, поради което за ищеца е налице интерес от разглеждането на правния спор /арг. от чл.344, ал.2 КТ-така решение № 68 от 25.02.2011 г. на ВКС по гр. д. № 33/2010 г., IV г. о., ГК/. С оглед на това не е налице основание за допускане на касационно обжалване поради вероятна процесуална недопустимост на съдебния акт.
Не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК по поставения от касатора въпрос следва ли да се уважава искът за възстановяване на работа и да се присъжда обезщетение по чл.225, ал.1 от КТ, след като видно от поведението на работника той не желае да полага труд, въпреки отправената към него покана. По поставения въпрос е налице задължителна практика, обективирана в решение № 68 от 25.02.2011 г. на ВКС по гр. д. № 33/2010 г., IV г. о., постановено по реда на чл.290 ГПК. Според него законодателят ограничава възможността работодателят сам да отмени уволнението до датата на подаване на искова молба в съда от работника. След тази дата, издаването на акт по чл. 344, ал. 2 КТ няма правно действие. В този случай исковете по чл.344, ал.1 ще са допустими и сезираният съд сам въз основа на доказателствата и според закона, преценява законосъобразността на заповедта за уволнение и с оглед на това постановява своето решение. Тогава, при уважаване на иска по чл. 344, ал. 1, т.2 КТ именно съдебното решение ще е това, което постановява правната промяна – с него се възстановява старото трудово правоотношение. Следователно, ако исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ са допустими, е без значение за тяхната основателност отмяната на заповедта за уволнение, извършена в хода на исковото производство /след подаване на исковата молба/. Ако в резултат на уволнението имуществената сфера на работника или служителя е намаляла /не е започнал работа при друг работодател или е започнал, но с по-ниско трудово възнаграждение/, налице е причинна връзка между незаконното уволнение и вредата, което подлежи на обезщетение по правилата на чл. 225 КТ.
По отношение на останалите съдържащи се в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК твърдения на касатора за несъобразяване от страна на въззивния съд с представени по делото доказателства, доводите му и закона, настоящият съд намира, че наличието на такъв порок би довело до извод за необоснованост на обжалваното решение, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, което би било основание за неговото касиране съобразно чл.281, т.3 ГПК като неправилно, но не съставлява основание за допускане до касационно обжалване. В настоящото производство не могат да се проверят изводите на съда за обоснованост, респ. прилагане на материалния закон към установените по делото факти. Така, както са формулирани, тези твърдения обосновават касационни оплаквания относно порочността на обжалваното въззивно решение по чл. 281, т. 3 ГПК, но същите могат да бъдат разглеждани от касационния съд по същество едва след допускане на решението до касационно обжалване. Основанията по чл. 280, ал. 1 от ГПК са различни от тези по чл. 281, т. 3 ГПК, на които всъщност се позовават касаторите.
Предвид изхода на спора и на основание чл.78, ал.3 от ГПК жалбоподателят дължи на ответника направените от него разноски в размер на 790 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение, за което е направено своевременно искане с отговора на касационната жалба и са представени надлежни доказателства.
Воден от горните мотиви, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №626 от 01.04.2015г., постановено по в.гр.д. №798/2015г. по описа на Варненския окръжен съд.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], да заплати на Д. Д. В., с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], ап.3, на основание чл.78 ал.3 от ГПК, разноски в размер на 790.00 лв. (седемстотин и деветдесет лева), представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.