О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1166
гр.София, 17.10.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
петнадесети октомври две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 4681/ 2014 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по искане на Ц. Т. Г., [фирма] и на Т. И. Г. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 405 от 07.03.2014 г. по в.гр.д.№ 3885/ 2013 г. Решението е обжалвано в частта му, в която след като е отменено въззивно решение на Кюстендилски окръжен съд по гр.д.№ 863/ 2010 г., по искане на К. за о. на н. п. и. (К., правоприемник на К. за у. на и., п. от п. д.) е постановено отнемане в полза на държавата от касаторите на недвижими имоти, както следва: дворно място, съставляващо имот пл. № ****, с площ 217 кв.м., за който заедно с имот пл.№ **** и имот пл. № **** е отреден общ У. *****-** в кв.**по регулационния план на [населено място], идентификационен номер *****.***.***, заедно със следните обекти, намиращи се в изградената в груб строеж в същото дворно място сграда: на кота – 2.70 – склад № * към магазин № * с площ 21,47 кв.м.; склад № * към магазин № * с площ 21,81 кв.м.; мазе № * с площ 10,35 кв.м.; мазе № * с площ 10,35 кв.м.; на кота 0.00 – магазин № * с площ 47,55 кв.м.; магазин № * с площ 47,11 кв.м.; на кота + 3.32 :апартамент № * с площ 43,16 кв.м.; апартамент № * с площ 65,50 кв.м.; офисна група № * с площ 37,68 кв.м., състояща се от три самостоятелни офиса; жилище-апартамент със застроена площ 61,00 кв.м. с идентификатор *****.**.***.*.* по кадастралната карта на [населено място], с административен адрес [населено място], [улица], ведно с избено помещение № *, гараж с идентификатор *****.**.***.*.** с площ 13,00 кв.м. и гараж с идентификатор *****.**.***.*.*** с площ 13,00 кв.м. и 22/367 ид.ч. от имота върху който е построена сградата. От Т. И. Г. е постановено също отнемане на 52 023,35 лв по сметка в банка и 25 дружествени дяла от по 100 лв от капитала на [фирма]. От Ц. Т. Г., лично и в качеството й на едноличен търговец, е постановено отнемане на 802,08 лв по сметка в банка и 13 426,83 лв по сметка в банка. Касаторите са осъдени да заплатят на държавата 1 000 лв, получени при продажбата на ? ид.ч. от недвижим имот, извършена на 30.09.2010 г. с нотариален акт № *, т. **, рег. № ****, д. № 185/ 2010 г. на нотариус рег.№ ***; 3 187,10 лв, получени при продажбата на ? ид.ч. от недвижим имот, извършена на 09.04.2008 г. с нотариален акт № ***, т. **, peг. № ****, д. № 308/2008 г. на нотариус рег.№ **; * 300 лв, получени при продажбата на лек автомобил „Ф. П”, с рег. [рег.номер на МПС] , а само Т. И. Г. – 2 500 лв, получени при извършената на 28.09.2010 г продажба на 25 дружествени дяла от капитала на [фирма].
С обжалваното въззивно решение е отхвърлено искането на К. з. о. от к. в п.на д. на н. и. – празно дворно място, образувано от имот с пл.№ *** с площ 1 200 кв.м. и имот с пл.№ **** с площ 418 кв.м., за които е отреден общ У. **** в кв.30 по плана на с.М., [община]. В тази част решението не е обжалвано, валидно е и поради това следва да се счита влязло в сила.
Касаторът Т. И. Г. релевира като основание за допускане на обжалването въпроси за необходимостта да се установи връзка между конкретната престъпна дейност, за която е осъден с влязла в сила присъда и придобиването на имуществото, чието отнемане се претендира; за необходимостта съдът да изследва конкретните обстоятелства по делото и да изгради изводите си въз основа на тях; за момента, към който се определя стойността на отнеманото имущество и за критериите, по които съдът определя цената на придобиването му; за начина на съпоставка между доходите на ответниците и разходите за придобиване на имуществото; законен източник на доходите ли са банковите кредити, задълженията по които проверяването лице е погасило; може ли да се установяват приходи от дарения на пари на проверяваното лице със свидетелски показания. Счита, че въпросите са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и на това основание моли решението му да бъде допуснато до касационен контрол.
Ц. Т. Г., [фирма], също повдига в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК част от тези правни въпроси, като освен това счита, че са релевантни и въпросите за значението за възстановяване на имуществените вреди от престъплението, за което проверяваното от К. лице е осъдено; за задължението на съда да отчете, че деянието не е довело до облагодетелстване на това лице; за допустимостта доходите на ответниците да се преизчисляват в чужда валута и то по служебен почин на съда; за наличието на достоверна дата на писмени договори за заем и дарение и могат ли документите да бъдат игнорирани при липса на такава; за възможността да се отнемат в полза на държавата имоти, които проверяваното лице и съпругата му са придобили чрез строителство върху собствен терен; за задължението на въззивният съд да изложи собствени фактически и правни съображения при решаването на спора; за допустимостта да бъде отнето имущество, придобито от съпруг на проверявано лице със средства от законен източник.
Ответната по касация страна, К., не взема становище по жалбата. Не взема становище и П. на Р. Б.
Жалбите са допустими, но исканията на касаторите за допускане на касационно обжалване са неоснователни.
За да уважи отчасти искането на К., въззивният съд е приел, че ответникът Т. Г. е сключил споразумение с прокуратурата и се е признал за виновен в извършването на престъпления, посочени в чл.3 от ЗОПДИППД (отм.), което е основание срещу него да бъде образувано производство за отнемане на имущество, придобито от престъпната дейност. Тази дейност се състои в това, че заедно с други лица, през 1992 – 1993 г. той е участвал в извършването на документни и данъчни престъпления, довели до причиняване на имуществени вреди над 25 000 000 (неденоминирани) лв. Съдът констатирал, че към момента на преустановяване на престъпната дейност присвоените суми са равностойни на 913 990,48 долара на САЩ, което преизчислено към определената за страната към този момент месечна минимална работна заплата сочи на облагодетелстване от престъпната дейност в размер 21 143,93 такива заплати. Съдът установил, че след осъществяването на престъпната дейност ответниците са придобили недвижими имоти на значителна стойност в режим на съпружеска имуществена общност, включително недвижим имот в [населено място], върху който учредили право на строеж в полза на трети лица срещу имотно обезщетение – апартаменти, офиси, магазини и складове. Съдът приел, че ответниците нямат законен източник на доход, с който да посрещнат разходите за придобиване на това имущество, като посочил, че не дава вяра на представените договори за дарение на парични суми в размер 150 000 лв, защото нямат достоверна дата и като частни диспозитивни документи не са достатъчно доказателство за реалното предаване на парите. По отношение на получените в заем суми, които ответниците са претендирали като законен източник на доход, съдът посочил, че не може да ги приеме за такъв, тъй като заемите са върнати, а законен източник на средствата за погасяването им не е установен. С тези мотиви съдът кредитирал втория вариант на заключението на икономическата експертиза, в което приходите на ответниците не включват сумите по дарени и заети суми и установил, че те нямат достатъчно доходи от законен източник, позволяващи им да придобият процесното имущество. Посочил, че при конкретните обстоятелства по делото следва да се приеме наличие на пряка връзка между престъпната дейност, за която ответникът Г. е осъден и придобитото от касаторите имущество, включително придобитото на името на съпругата му. Ответниците не са доказали твърденията си за наличие на доход от законен източник, с което да придобият имуществото, поради което същото подлежи на отнемане в полза на държавата.
При така изложените от въззивния съд правни съображения поставените от касаторите въпроси за необходимостта да се установи връзка между конкретната престъпна дейност, за която Т. Г. е осъден с влязла в сила присъда и придобиването на имуществото, чието отнемане се претендира, не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Както практиката по чл.291 ГПК, така и Тълкувателно решение № 7/ 30.06.2014 г. по тълк.д.№ 7/ 2013 на ОСГК на ВКС, изискват наличието на такава връзка като предпоставка да се постанови отнемането, но в обжалваното решение не е прието нещо различно по този въпрос. Съдът изрично е посочил в мотивите си, че е налице пряка връзка между престъпната дейност, за чието извършване Т. Г. се е признал за виновен и е сключил споразумение с прокуратурата, и придобиването на имуществото – предмет на отнемане. Касаторите всъщност оспорват констатацията на съда, че е налице такава връзка, но това оспорване не може да бъде проведено в производството по чл.288 ГПК. В това производство касационната инстанция проверява само правните разрешения на въззивния съд и доколко по тях има противоречива практика на ВКС или другите съдилища, евентуално – дали са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Наличието на пряка връзка между престъпната дейност и придобиването на процесното имущество е фактически извод на въззивния съд, който в производството по допускане на касационно обжалване не може да бъде проверяван относно неговата правилност. Че такава връзка не е необходимо да съществува, съдът не е постановил, поради това по поставения правен въпрос той е дал разрешение, съответстващо (а не противоречащо) на задължителната практика на ВКС.
По аналогични съображения поставените от касаторите въпроси, свързани със задълженията на въззивния съд да изследва конкретните обстоятелства по делото и да изгради изводите си въз основа на тях, не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Апелативният съд нито е постановил, че за него такова задължение не съществува, нито фактически се е отклонил от изпълнението му. Той е посочил установените по делото обстоятелства, обсъдил е доказателствата и е изложил мотивите си да не кредитира някои от тях, както и какви изводи гради при установените факти. С това той е спазил изискванията на обвързващата практика на ВКС, а доколко направеният от него анализ е правилен, в производството по чл.288 ГПК не може да бъде подлагано на обсъждане, по вече изложените по-горе съображения.
По въпроса за момента, към който се определя стойността на отнеманото имущество и за критериите, по които съдът определя цената на придобиването му, обжалваното решение също не противоречи на практиката на ВКС. Съобразено е тълкуването, дадено в приложените от самите касатори решения по гр.д.№ 99/ 2012, ІV г.о. (че стойността на отнеманото имущество се определя по пазарни цени към датата на проверката от съда, а придобивната стойност се преценява поотделно за всяко конкретно имущество и оценката е към момента на придобиването му), както и по гр.д.№ 641/ 2009 г., ІІІ г.о. и цитираните в него актове (че съдът определя придобивната цена с оглед обстоятелствата по делото, като не е обвързан от удостоверените в придобивните документи волеизявления на страните по сделката каква е тази цена). Ето защо и по тези въпроси не са налице основанията на чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС и въпросът законен източник на доходи ли е полученото по договори за банков кредит, ако е върнато от проверяванато лице, тъй като съдът не е постановил, че сумите получени в заем или от кредитни институции не съставляват такъв източник. Той е посочил, че всички задължения по договори за заем или кредит, които ответниците са поели, са погасени, което означава, че те следва да установят законен източник на доход и относно средствата, с които заетите суми са върнати. Изводът му е в съответствие с установената практика, според която само по себе си придобиването на имущество с банков кредит не изключва възможността да се направи основателно предположение по чл.4 ЗОПДИППД (отм.) защото съществува възможност изплащането му да става със средства, придобити от престъпна дейност (решение по гр.д.№ 848/ 2011 г., ІV г.о. на ВКС).
Въпросът могат ли да са свързани с престъпната дейност имоти, придобити чрез строителство върху собствен терен, не е разрешен в нито едно от приложените от касаторите решения на ВКС, така че по отношение на него не могат да се твърдят предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. При разрешаването му съдът е съобразил установената практика, според която при сключен договор за строителство срещу отстъпено право на строеж стойността на обектите, които учредителят си запазва, е равна на стойността на учреденото право на строеж в полза на строителя. Отстъпването на част от собственическите правомощия върху терена намалява стойността му, така че придобиването в случая е за сметка на цената, платена за собствеността върху земята. Ето защо ако за придобиването на мястото не е налице законен източник на доход, такъв не е налице и за обектите в сградата, за която е учредено право на строеж и те подлежат на отнемане по реда на ЗОПДИППД (отм.).
Останалите поставени от касаторите въпроси не обуславят въззивното решение, защото не са от значение за решаващите изводи на съда по същество. Въпросът допустимо ли е доходите на ответниците да се преизчисляват в чужда валута и може ли съдът да стори това служебно не е стоял пред въззивния съд. Той е съпоставил с курса на щатския долар сумите, съставляващи облагодетелстване от престъпна дейност, за да прецени реалната стойност на присвоеното имущество, предвид деноминацията на лева. Доходите и разходите на ответниците не са трансформирани в долари, а за да изложи съображения доколко облагодетелстването на ответника има връзка с придобитото имущество, съдът не е обвързан от доводите на страните. В случая не може става въпрос за нарушение на принципа на диспозитивното начало, а за мотивиране на фактическите констатации на съда при установените по делото обстоятелства.
Без значение за въззивното решение е и въпросът кога договорите за заем и дарение имат достоверна дата и могат ли да бъдат игнорирани при липса на такава. Съдът не е игнорирал представените от страните документи, а е посочил, че не им дава вяра като частни диспозитивни такива относно удостоверените в тях факти. Кога по принцип един документ има достоверна дата, съдът не е посочил и това е без значение в случая, тъй като ответниците не твърдят наличието на такава, нито пък абстрактно поставени правни въпроси могат да бъдат основание за допускане на касационно обжалване.
Въпросът за начина на съпоставка между доходите на ответниците и разходите за придобиване на имуществото не е стоял пред въззивния съд, защото не е формулиран в отговор срещу въззивната жалба на К. (такъв ответниците не са подали), нито е правено такова фактическо възражение пред първата инстанция. Същите съображения важат и по въпроса за значението за възстановяване на имуществените вреди от престъплението, за което проверяваното от К. лице е осъдено. Този въпрос не е поставян от ответниците пред инстанциите по същество и поради това не е залегнал в техните крайни актове, разрешаващи спора. Въззивният съд не е постановил също, че не е възможно да се установяват приходи от дарения на пари на проверяваното лице със свидетелски показания, така че въпросът дали това доказателствено средство е допустимо, също не е от значение за решаващите му изводи.
Що се касае до въпроса за задължението на съда да отчете, че деянието, за което проверяваното лице е осъдено, не е довело до облагодетелстване на това лице, той не е правен, а фактически. Съдът е длъжен да отчете всички обстоятелства по делото, но не е длъжен да възприеме безкритично доводите на страните, включително твърдението, че от деянието ответниците не са се облагодетелствали. В случая въззивният съд е приел обратното – че такова облагодетелстване е налице, поради което въпросът длъжен ли е да отчете липсата на облагодетелстване, е лишен от смисъл. Това важи и по въпроса подлежи ли на отнемане имущество, придобито от съпруг на проверявано лице със средства от законен източник. Съдът не е установил наличие на такъв източник, поради което пред него не е стоял въпросът да отнеме ли имущество, придобито със законно реализирани доходи.
По изложените съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице претендираните от касаторите основания по чл.280 ал.1 т.1 ГПК и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 405 от 07.03.2014 г. по в.гр.д.№ 3885/ 2013 г. в обжалваната част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: