1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1167
гр.София, 14.12.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
шести декември две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 3119/ 2017 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на [фирма], [населено място] и на Д., п. от м. на р. р. и б., с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 616/ 16.03.2017 г. по гр.д.№ 4181/ 2013 г., с което частично е обезсилено и частично е отменено решение на Софийски градски съд по гр.д.№ 2681/ 2005 г., след което е прекратено производството по иска, предявен от [фирма], [населено място], против касаторите за признаване за установено, че сключеният между тях договор за покупко-продажба на държавна земя, сключен на 18.03.2004 г., е нищожен поради невъзможен предмет. С въззивното решение е признато за установено в отношенията между страните по делото, че договорът за покупко-продажба на държавна земя, сключен на 18.03.2004 г. между [фирма] като купувач и Д., п. от о. у., като продавач, е непротивопоставим на [фирма] в частта му за продажбата на съответната идеална част от правото на собственост върху земята, представляваща имот пл.№ 13, попадащ изцяло в У. І, кв.***, кад.л. № ***, м.”Ц. г. ч.” (пл. район І-85) с площ 1 400 кв.м., при граници изток – [улица], запад – сграда на „П.”, север – [улица], юг – поземлен имот пл.№ 14, съответстваща на придобитата от [фирма] идеална част от правото на строеж върху същата земя, съгласно договор за продажба, обективиран в нотариален акт № **, н.д.№ 50/ 2000 г. на нотариус Ж. Б..
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателят „А. АД” поддържа като основание за допускане на касационното обжалване недопустимост на въззивното решение поради постановяването му въз основа на факти, които ищецът не е твърдял като правопораждащи. Освен това счита, че са налице всички допълнителни основания по т.1 – т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК за допускане на обжалването по правните въпроси за правомощието на съда да придаде на подзаконов нормативен акт обратно действие без наличие на изрична разпоредба в този смисъл, с оглед запълване на законова празнота; за правомощието на съда да придава на подзаконов нормативен акт тълкувателно значение без аргумент в защита на извода му; кой нормативен акт е приложим, когато определен кръг обществени отношения не са уредени – действащ нормативен акт, уреждащ отношения от същия вид, или бъдещ нормативен акт, уреждащ конкретно въпросните отношения, но без да му е придадена обратна сила; за възможността съда да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо ги кредитира или отхвърля; за задължението на съда да вземе предвид недобросъвестното процесуално поведение на страна, която представя само документи с невярно съдържание; за задължението на съда да приложи разпоредбата на чл.161 ГПК, когато страната създава пречки за установяване на обстоятелства, които са възложени в нейна доказателствена тежест.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК на Д. също се поддържа като основание за допускане на касационното обжалване недопустимост на въззивното решение, но като постановено по непредявено искане и при липса на правен интерес. Според този касатор въззивният съд се произнесъл по установителен иск за непротивопоставимост, вместо по действително предявения установителен иск за нищожност, а от установяване на нищожност ищецът няма правен интерес тъй като понастоящем не съществува възможност той да придобие собственост върху процесния имот. Освен това счита, че в обжалваното решение са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд процесуалноправните въпроси за задължението на съда да не пристъпва към постановяване на решение, когато делото не е изяснено от фактическа страна; за задължението на съда да извърши преценка на приета по делото експертиза досежно обосноваността й; включен ли е в предмета на дело, образувано по иск за установяване на право да се закупи държавна земя при условията на пар.27 ПЗР ЗИДЗС и пар.1 и 3 ПЗР ПМС 235/ 1996 г, въпросът какъв е размерът на идеалните части от правото на строеж на ищеца.
Ответната страна [фирма] оспорва жалбите. Счита, че няма основания за съмнения в допустимостта на въззивното решение, защото съдът е спазил съдебната практика, задължаваща го сам да квалифицира спорното право. Дадената различна правна квалификация не прави решението недопустимо, щом съдът се е произнесъл в рамките на ищцовите твърдения и отправеното към него искане. Поддържа, че съществува правен интерес от иска, а разбирането на касатора Д., че за него не съществува възможност да закупи част от земята, почива на превратно тълкуване на материалния закон. По поставените от жалбоподателите правни въпроси поддържа, че същите или не обуславят изводите на въззивния съд, или са разрешени от него в съответствие с установената практика. Решенията на ВКС, които касаторите представят в подкрепа на твърденията си за наличие на допълнителното основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, счита за неотносими към конкретния казус, тъй като са постановени по спорове с различен предмет и при различни обстоятелства.
Жалбите са допустими, но исканията за допускане на касационния контрол са неоснователни.
От фактическа страна въззивният съд е приел, че с решение на Министерския съвет (Р.) № 98/ 22.05.1980 г. е образувано ВТО „А.” като самостоятелно юридическо лице към Централния съвет на Национален аграрно – промишлен комплекс (НАПК). Със същото Р. председателят на НАПК бил овластен да утвърди организационната и управленска структура на лицето. Със заповед от 13.10.1982 г. този орган предоставил на лицето приземния (първи) етаж от сграда на [улица] [населено място]. На 27.10.1982 г. същият имот, с площ 840,34 кв.м., бил предаден от И. „В.” на ВТО „А.” за стопанисване и ползване. Това обстоятелство било удостоверено в съставения за имота Акт за държавна собственост № 349/ 26.07.1952 г. Въз основа на Р. № 31/ 30.10.1991 г. държавното обединение ВТО „А.” е преобразувано в еднолично търговско дружество с държавно имущество [фирма], вписано в търговския регистър към Софийски градски съд с решение от 27.01.1992 г. по ф.д.№ 28397/ 1991 г. Новоучреденото дружество поело всички активи и пасиви на обединението. С нотариален акт от 20.06.2000 г. [фирма] продало на ищеца [фирма] процесния имот – партерен етаж от сграда на [улица] [населено място], със съответните идеални части от правото на строеж върху мястото. На 03.12.2001 г. ищецът поискал от областния управител да му бъде продадена съответната идеална част от дворното място, върху което сградата е построена, пропорционално на притежаваното от него право на строеж, като се позовал на пар.1 ал.3 ПЗР ПМС 235/ 1996 г. С писмо от 05.02.2002 г. областният управител отказал да издаде заповед за такава продажба, но този му отказ бил отменен с влязло в сила решение на Върховния административен съд. Останалата част от сградата на [улица] [населено място], извън партерния етаж, била придобита от [фирма], с което дружество на 18.03.2004 г. областният управител на област София, като представител на д., сключил оспорения в настоящето производство договор. С този договор държавата продала на [фирма] земята, върху която сградата е построена – имот с проектен пл.№ 13 с площ 1 400 кв.м. С влязло в сила от 27.05.2016 г. решение по гр.д.№ 7491/ 2013 г. на Върховен касационен съд, І гражданско отделение, са отхвърлени предявените от Д. срещу [фирма] и [фирма] искове за признаване за установено, че ищецът не е собственик на партерния етаж на сградата на [улица] [населено място].
При тези фактически установявания от правна страна съдът приел, че за ищеца съществува правен интерес от предявяване на иск, с който да установи по отношение на ответниците, че сделката между тях от 18.03.2004 г. не му е противопоставима за тази част от земята, която съответства на притежаваната от [фирма] право на строеж за сградата. Съдът е посочил, че не е обвързан от дадената от ищеца квалификация на иска – за установяване на нищожност на тази сделка – а само от изложените в исковата молба твърдения и от търсената защита. Първата инстанция се е произнесла по иск с правна квалификация чл.26 ал.1 ЗЗД, която е неправилна, но решението й е допустимо, защото е в рамките на правопораждащите ищцови твърдения и търсената защита. Въззивният съд обаче е съобразил служебното си задължение да даде точната правна квалификация и да разгледа спора по същество. При решаването му съдът е посочил, че възраженията на ответниците за липса на правен интерес поради това, че ищецът не е собственик на партерния етаж от сградата, са неоснователни. Приел е, че този етаж е предоставен за стопанисване и управление на ВТО „А.”, което е преобразувано в [фирма]. В отношенията между д. и ищецът е установено със сила на пресъдено нещо, че праводателят на [фирма] е станал собственик на този имот по реда на чл.17а ЗППДОП (отм.). Съдът посочил, че прави същия извод по настоящето дело, тъй като имотът е бил предоставен на ВТО „А.” (обстоятелство, удостоверено в акта за държавна собственост за имота) и при преобразуването му е включен в капитала на [фирма]. Последното е възникнало като юридическо лице през 1992 г., когато не имало изрична уредба на вещноправните последици от преобразуването. Такава уредба е дадена едва с ПМС № 201/ 1993 г., но това постановление има тълкувателно значение и е относимо към случая – и преди приемането му, образуваните от държавни предприятия търговски дружества са придобивали собствеността върху имотите, които били предоставени на предприятията за стопанисване и управление. Тъй като процесният партерен етаж е бил предоставен за стопанисване и управление на ВТО „А.”, при преобразуването му в [фирма] последното е придобило имота, който впоследствие е продаден на ищеца. Така [фирма] се легитимира като собственик на партерен етаж от сграда със съответните идеални части от правото на строеж върху мястото. Той има право да придобие собствеността върху съответната идеална част от земята, но не въз основа на пар.1 ал.3 ПЗР ПМС № 235/ 1996 г. (отм.). Тази разпоредба урежда хипотези, когато правото на строеж върху държавна земя е придобито преди 13.07.1991 г. Праводателят на ищеца обаче е придобил това право след регистрирането му през 1992 г и не може да се ползва от пар.1 на постановлението. Той може да се ползва от разпоредбата на пар.3 ал.2 ПМС 235/ 1996 г. (отм.), която е била в сила към датата на искането за продажба и към датата на оспорената сделка, и да придобие земята при свободно договаряне по пазарни цени. Със сделката между ответниците, която ищецът оспорва, правото му да придобие част от земята е препятствано, тъй като видно от заключението на техническата експертиза, Д. е продала на [фирма] цялото дворно място, в което е построена сградата на [улица] [населено място]. Поради това искът за установяване на непротивопоставимостта на тази сделка на ищеца, в рамките на притежаваните от него идеални части от правото на строеж, е основателен. Съдът е приел, че обемът на притежаваните идеални части не е посочен в нотариалния акт, с който [фирма] се легитимира като собственик, но това не е предмет на настоящето производство, а на административното производство по издаване на заповедта за продажба.
С оглед тези мотиви на въззивния съд, поставеният въпрос за правомощието на съда да придаде на подзаконов нормативен акт обратно действие без наличие на изрична разпоредба в този смисъл, с оглед запълване на законова празнота, не обуславя обжалваното решение. Съдът не е посочил, че може по свое усмотрение да придава обратна сила на нормативни актове. Той е приел, че ПМС № 201/ 1993 г. има тълкувателно значение, а не му е придал обратно действие. Необуславящ е и въпросът, кой нормативен акт е приложим, когато определен кръг обществени отношения не са уредени – действащ нормативен акт, уреждащ отношения от същия вид, или бъдещ нормативен акт, уреждащ конкретно въпросните отношения, но без да му е придадена обратна сила. Съдът не е установил наличие на действащ нормативен акт, уреждащ отношения от същия вид. Той е приел, че такъв акт няма.
Процесуалноправните въпроси за задължението на съда да вземе предвид недобросъвестното процесуално поведение на страна, която представя само документи с невярно съдържание и за задължението на съда да приложи разпоредбата на чл.161 ГПК, когато страната създава пречки за установяване на обстоятелства, които са възложени в нейна доказателствена тежест, също не са обуславящи. Те са поставени от касатора [фирма] във връзка с приложения като доказателство по делото баланс на [фирма], който според този касатор е неистински документ и чрез който ищецът недобросъвестно се опитал да докаже правото на собственост на праводателя си. Този документ обаче не е използван от въззивния съд при изграждане на фактическите му констатации – съдът е посочил изрично, че балансът няма никакво значение, с оглед тълкуването, дадено в Тълкувателно решение № 4/ 14.03.2016 г., ОСГК, ВКС (тълкувателните решения изясняват смисъла на тълкуваната разпоредба от момента на влизането й в сила).
Процесуалноправните въпроси за задължението на въззивния съд да не пристъпва към постановяване на решение, преди делото да е изяснено от фактическа страна и да извърши преценка на приета по делото експертиза досежно обосноваността й обуславят решението, но по първия въпрос съдът не се е отклонил от установената практика, според която устните състезания се провеждат след като съдът се произнесе по направените доказателствени искания и събере необходимите доказателства, а по втория въпрос не се твърди, съдът да не е съобразил някое научно, логическо или опитно правило при изпълнeние на задължението му по чл. 202 ГПК да обсъди заключението заедно с другите доказателства по делото нито е посочено, кое доказателство е прието, че установява съответния релевантен факт, но не е обсъдено.
Останалите поставени от касаторите като основание за допускане на касационното обжалване правни въпроси също обуславят обжалваното решение, но не са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, не се разрешават противоречиво от съдилищата, нито имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Неоснователно касаторът [фирма] поддържа, че въззивното решение е постановено по факти, които ищецът не е твърдял като правопораждащи. Ищецът е заявил като факт, от който черпи правото на собственост, покупко-продажбата от 20.06.2000 г., с която [фирма] му продава партерния етаж от сграда на [улица] [населено място] със съответните идеални части от правото на строеж. Именно по тези твърдения въззивният съд се е произнесъл. Това, че въззивният съд е разгледал и фактите, въз основа на които [фирма] е станало собственик на този имот, не е в нарушение на диспозитивното начало, а изпълнение на задължението на съда да се произнесе по всички доводи и възражения на страните. Ответниците са тези, които са възразявали, че праводателят на ищеца не е бил собственик на имота, поради което съдът е бил длъжен да изследва този въпрос и да установи съществуват ли фактите, въз основа на които се претендира, че [фирма] е придобило собствеността върху впоследствие продадения на ищеца имот.
Неоснователно е и поддържаното от Д. основание за недопустимост на постановеното въззивно решение. То не е постановено по непредявено искане, а при различна от твърдяната от ищеца правна квалификация. Ищецът е заявил, че е извършена сделка между трети, която го уврежда и потърсил защита срещу нея. Претенцията, че тази сделка е нищожна, е въпрос на правна квалификация. Тя не обвързва съда. Обвързват го правопораждащите твърдения и искането за защита, а квалификацията съдът е длъжен да направи сам. Относно правната квалификация на иска за защита срещу продажба на един правоимащ на държавна земя в повече от обема на правата му, в ущърб на друг правоимащ, е установена обвързваща практика, която самият въззивен съд е цитирал в решението си (решения № 204/ 23.07.2012 г., ІV г.о. и № 69/ 20.06.2016 г., ІІ г.о.). Макар да са издадени по приложението на ЗСПЗЗ, те разрешават именно релевантния в настоящето производство правен въпрос – сделката не е нищожна, а е непротивопоставима на увредения с нея правоимащ. Това е актуалното разрешение, което практиката на ВКС дава на поставения въпрос. Ответникът няма интерес да иска прогласяване на нищожността на сделката вместо обявяването й за непротивопоставима, такъв интерес има само ищеца (който не е подал касационна жалба), тъй като нищожността е по-значим порок от признатия с обжалваното решение (непротивопоставимост на правните последици по отношение на определено лице).
Неоснователно също д. поддържа липса на правен интерес от иска поради невъзможност ищецът да придобие собственост върху процесния имот поради отмяната на ПМС № 235/ 1996 г. Отказът на областния управител да издаде заповед за продажба е отменен от административния съд при действието на постановлението. Неизпълнението на съдебното решение от административния орган не може да бъде основание засегнатите субекти да загубят права. Както е посочил въззивният съд, разпоредбата на пар.3 ал.2 ПМС 235/ 1996 г. (отм.) е била в сила към датата на искането за продажба и към датата на оспорената сделка, явява се приложим материален закон и последващата й отмяна не погасява правото на ищеца да придобие земята при свободно договаряне по пазарни цени.
Поставеният от касатора [фирма] въпрос за правомощието на съда да придава на подзаконов нормативен акт тълкувателно значение също е обуславящ, защото въззивната инстанция изрично е приела, че ПМС № 201/ 1993 г. има тълкувателно значение и пояснява настъпили вещноправни последици от осъществени преди влизането му в сила преобразувания на държавни предприятия в търговски дружества. Това правно разрешение обаче е в съответствие с установената практика – напр. решения № 196/ 02.07.2010 г. по гр.д.№ 2989/ 2008 г., ІІІ г.о., № 88/ 06.04.2009 г. по гр.д.№ 2714/ 2007 г., І г.о., № 200/ 29.06.2010 г. по гр.д.№ 5293/ 2008 г., ІІ г.о. – поради което поставеният въпрос няма претендираното от касатора значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Такова значение могат да има само въпроси, по които няма установена практика или съществуващата се нуждае от осъвременяване или промяна (Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г., ОСГТК, ВКС), които предпоставки в случая не са налице.
Останалите процесуалноправни въпроси, повдигнати от страните, са разрешени от въззивния съд в съответствие с установената практика. Съдът е установил фактите по делото, като е обсъдил всички събрани по делото доказателства и възраженията на страните по тяхната достоверност. Касаторът [фирма] твърди обратното, без да сочи конкретно разрешение на въззивната инстанция, към която отнася този въпрос. Така твърдението му се свежда единствено до наличие на процесуални нарушения, а такива доводи не могат да бъдат обсъждани в производството по чл.288 ГПК. Не противоречи на практиката на Върховния касационен съд и даденото от въззивния съд разрешение по въпроса включен ли е в предмета на дело, образувано по иск за установяване на право да се закупи държавна земя при условията на пар.27 ПЗР ЗИДЗС и пар.1 и 3 ПЗР ПМС 235/ 1996 г. (отм.), въпросът какъв е размерът на идеалните части от правото на строеж на ищеца. Решението по гр.д.№ 570/ 2014 г., ІV г.о., на което се позовава Д. в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, не разрешава този въпрос. С него не е решен спор по същество, а производството по делото е прекратено поради липса на правен интерес.
По изложените съображения Върховният касационен съд намира, че и по двете жалби не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 616/ 16.03.2017 г. по гр.д.№ 4181/ 2013 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: