О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 117
гр. София, 10.03.2015 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, второ отделение в закрито заседание на 24 февруари, две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
като изслуша докладваното от съдия Боян Балевски търговско дело №2106/14 г. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на Държавата чрез МОСВ срещу решение № 24/09.01.2014 по т.д. № 1176/2013 на Пловдивски апелативен съд, ТК, с което е потвърдено първоинстанционното решение № 342, постановено на 18.07.2013 г. по т.д. № 687/2012 г. на ПОС, с което е отхвърлен искът на касатора срещу [фирма]-в ликвидация за заплащане на сумите от: 20 197,57 щатски долара –концесионно възнаграждение за периода 15.08.2010 г. -14.08.2011 г. и ДДС от 12 374,73 щатски долара, 47 309,51 щатски долара на същото основание за периода 15.08.2011 г. до 27.03.2012 г.и ДДС от 24 749,45 щатски долара, договорна неустойка в размер на 108 276 щатски долара за периода 16.03.2012 г. до 13.08.2012 г. и са присъдени разноски в полза на ответника.
В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилно приложение на материалния закон и необоснованост.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се сочи чл.280 ал.1 т.2 ,т.3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба изпраща писмен отговор на същата, в която изразява становище за липса на основания за допускане до касация. Претендира присъждане на разноски пред настоящата инстанция в размер на 1000 лева-възнаграждение за процесуално представителство.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение , като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 10 000 лева намира, че касационната жалба е допустима , редовна и подадена в срок.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че на 14.07.2009 г. между страните по делото е сключен Договор за предоставяне на концесия за добив на част от минералната вода от „Район Североизточна България”-подземни вози от малмовалажанския водоносен хоризонт –обл.В. , обл. Д. и обл. Шумен-участък В. –изключителна държавна собственост за срок от 25 години. В срок от 24 месеца от влизане в сила на договора концесионерът се е задължил да изгради и въведе в експлоатация предприятие за бутилиране на минерална вода с директна тръбопроводна връзка от сондажа след съгласуване на съответния проект с компетентните органи и да извърши инвестиции в размер на 1 094 052 лева. При неизпълнение на тези задължения от страна на концесионера в самия договор е уговорено правото на концедента да прекрати едностранно същия, като до прекратяването се дължи концесионно плащане и неустойка в размер на 5 на сто от годишното концесионно плащане. На 31.08.2009 г., с допълнително споразумение между страните, срокът за изпълнение на инвестиционната програма и задълженията на коцесионера, поети в тази връзка, е продължен с четири месеца, поради обжалване на решението за избор на концесионер от трето лице, поради това, че водовземното съоръжение- обект на концесията се намира в собствен на това лице недвижим имот. От данните от писмената кореспонденция между страните по процесния договор и от събраните по делото гласни доказателства, решаващият спора съдебен състав на въззивния съд е направил следните фактически изводи: обектът на концесията е част от терена на търговското дружество [фирма]-В. и е включен в материалните му активи. Липсва обособяването на водовземното съоръжение и санитарно-охранителната зона на сондажа като самостоятелен обект с възможност за концесионера да извършва действията по добив на минерална вода-предмет на концесионния договор. В съдържанието на самия договор не е определен предмет на концесията, съгласно чл.65 ал.2, т.1 от Закона за концесиите. От друга страна в съдържанието на договора липсва уговорка за условията и реда за предаване на обекта от концедента на концесионера, каквото е изискването в чл.67 ал.1 ЗК, което обаче не освобождава първия от задължението му да предаде този обект като предпоставка за изпълнение на задълженията на концесионера.На база горните констатации за липса на конкретизиран в договора обект на концесията и за това,че последният е част от имота-собственост на трето лице, съдът е заключил,че се касае за обективна невъзможност за концесионера да изпълнява задълженията си, което води до разваляне по право на облигационната връзка между страните, съгласно разпоредбата на чл.89 ЗЗД, което от своя страна изключва възможността да се търси изпълнение на задълженията по него, включително и на позоваването на клаузата за неустойка, уговорена в него.
В изложение на основанията за допускане до касационно обжалване от страна на касатора се сочат като обуславящи изхода по спора правни въпроси, които обобщено се свеждат до следното: за това, дали е индивидуализиран предметът на концесията в конкретния договор,сключен между страните, съгласно изискването на чл.65 ал.2, т.1 ЗК и затова, дали липсата на клаузи, уреждащи срока и реда за предаване на обекта на концесионера лишава последния от право на достъп и води ли това до обективна невъзможност за изпълнение на неговите задължения по договора.
Касаторът се позовава на наличието на т.2 и т. 3 на чл. 280 ал.1 ГПК по отношение на тези въпроси като основание за допускане на касация.
Съгласно ТР1/2009 на ОСГТК на ВКС от 19.02.2010 г. , за да е налице основание за допускане на касация, следва жалбоподателят да формулира един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 ГПК. От значение за изхода на спора са въпросите, включени в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обуславящи правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе, дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора.
В настоящия случай правните изводи на съда се предпоставят от фактическите констатации за обективна невъзможност да се осигури на концесионера достъп до добива на минерална вода, поради това, че самият водоизточник е част от терена –собственост на трето за спора лице-част от неговите материални активи. Според допълнителното споразумение от 31.08.2010 г. тази невъзможност е настъпила след сключването на договора за концесия, поради което и води до последиците, уредени в чл.89 ЗЗД-разваляне на договора по право. Следователно: не липсата на съответните уговорки в съдържанието на самия договор за концесия, а споменатите обстоятелства извън него са обусловили крайния резултат по спора и в този смисъл, отговорите на така формулираните въпроси не биха се отразили на последния. Следователно сочените от касатора въпроси не се явяват обуславящи изхода по спора, което е достатъчно основание за недопускане до касация. Отделно от това не са налице и допълнителните основания за това на които се основава касаторът. От представеното с цел обосноваване хипотезата на чл.280 ал.1,т.2 ГПК, копие от Р №277/22.05.2013ф г. по т.д. № 686/12 на ОС-Пловдив не се установява същото да е влязло в сила като предпоставка за оценяването на този съдебен акт като противоречива съдебна практика/така цит. ТР1/2009 на ОСГТК на ВКС от 19.02.2010 г./.
Не се обосновава и хипотезата на т.3 на чл.280 ал.1 ГПК , тъй като точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна практика, каквито данни в случая липсват. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по даден материалноправен или процесуален въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързан с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неясноти в правната норма, наличието на каквито не се обосновава от страна на касатора.
С оглед изложеното не са налице основания за допускане на касация.
В полза на ответника по касационната жалба следва да се присъждат разноски в размер на платено от страна на ответника по касационната жалба адв. възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС в размер на 1000 лева , тъй като самото реално плащане на последното е отбелязано в приложения договор за правна защита и съдействие .
Водим от изложеното настоящият състав на ВКС, Второ т.о. на ТК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 24/09.01.2014 по т.д. № 1176/2013 на Пловдивски апелативен съд, ТК.
ОСЪЖДА Държавата чрез Министъра на околната среда и водите /МОСВ/ да заплати на [фирма]-в ликвидация, със седалище: [населено място] сумата от 1000 лева-разноски в настоящата инстанция
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.