1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 117
гр. София, 11.02.2013 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на осми февруари през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева ч. т. дело № 1004 по описа за 2013г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на ищеца [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. Руска Г. Д. срещу определение № 13819 от 27.08.2012г. по ч. гр. дело № 10631/2012г. на Софийски градски съд, Гражданска колегия, с което е потвърдено определение от 18.06.2012г. по гр. дело № 23930/2012г. на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 29 състав, с което е прекратено производството по делото и е върната исковата молба.
Частният жалбоподател прави оплакване за неправилност на въззивното определение поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Релевира доводи за наличие на предпоставката на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с чл. 274, ал. 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК /определение № 263/15.04.2011г. и решение № 129/14.10.2011г., двете по т. д. № 864/2010г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение № 124/24.03.2011г. по гр. д. № 882/2010г. на ВКС, ГК, IV г. о./: дали за длъжника съществува правен интерес да предяви отрицателен установителен иск за установяване недължимост на суми, произтичащи от несъдебни изпълнителни основания.
Ответникът [фирма], [населено място] не изразява становище по частната касационна жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди инвокираните доводи и прецени данните по делото, приема следното:
Частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна в предвидения в чл. 275, ал. 1 ГПК едноседмичен срок и е насочена срещу валиден, допустим и подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да потвърди определението на първоинстанционния съд, с което е върната исковата молба и е прекратено производството по предявения отрицателен установителен иск на основание чл. 124 ГПК от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] за установяване на недължимост на вземания, присъдени с влязла в сила заповед за незабавно изпълнение от 23.02.2011г. по ч. гр. дело № 5578/2011г. на Софийски районен съд и изпълнителен лист от 23.02.2011г., издадени на основание чл. 417, т. 9 ГПК, въззивният съд е приел, че предявеният иск е недопустим, тъй като за длъжника са предвидени специфични способи за защита в заповедното производство – чл. 413, чл. 423, чл. 414 и чл. 424 ГПК. Изложени са съображения, че пропускането на възможността тези способи да бъдат реализирани води до неблагоприятни за длъжника последици, но не е основание за защита чрез друг иск извън предвидените в заповедното производство. Липсата на основание за квалифициране на иска по чл. 424 ГПК е аргументирана с обстоятелството, че в исковата молба не са посочени нито новооткрити обстоятелства, нито нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които не са могли да бъдат известни на ищеца до изтичане на срока за подаване на възражението или с които не е могъл да се снабди в същия срок.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за спора, по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. От значение за изхода на спора са въпросите, включени в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обуславящи правната воля на съда, обективирана в решението му. Посоченият от касатора процесуалноправен въпрос може да бъде уточнен по следния начин: допустим ли е отрицателен установителен иск по чл. 124 ГПК за установяване недължимостта на вземане, за което е издадена заповед за изпълнение.
Доводът на касатора за противоречие между обжалваното определение и разрешения с него въпрос и представените определение № 263/15.04.2011г. и решение № 129/14.10.2011г., двете по т. д. № 864/2010г. на ВКС, ТК, I т. о., е неоснователен поради това, че посочените съдебни актове касаят хипотеза, различна от настоящата. В тях правният интерес от предявяване на отрицателен установителен иск по общия ред на чл. 124, ал. 1 ГПК е признат за ищеца поради това, че предмет на иска е недължимост на суми, за които е издаден изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание по молба, подадена преди влизането в сила на сега действащия ГПК, а именно по реда на чл. 237 ГПК /отм./. С оглед изричната разпоредба на § 2, ал. 9 ПЗР на ГПК, специалният иск по чл. 254 ГПК /отм./ е неприложим, но иск за установяване на недължимост на суми, за които е издаден изпълнителен лист на извънсъдебно изпълнително основание по реда на чл. 237 ГПК /отм./ е допустим и неговата правна квалификация е по чл. 124, ал. 1 ГПК.
В конкретния случай предмет на предявения от ищеца иск е установяване на недължимостта на суми, за които е издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист по новия съдопроизводствен ред на чл. 417 и сл. ГПК. За тази хипотеза предявяването на иск по общия ред на чл. 124, ал. 1 ГПК е недопустимо поради липса на правен интерес, произтичаща от съществуването на друг специален ред за защита на длъжника, предвиден в чл. 413, чл. 414, чл. 423 и чл. 424 ГПК. В този смисъл е постоянната практика на ВКС, имаща задължителен характер за съдилищата съгласно указанията на т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК във връзка с т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от 28.09.2011 г. на ВКС, ОСГТК – определение № 244/12.05.2010 г. по ч. гр. д. № 180/2010 г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о., определение № 688/ 14.12.2009 г. по ч. гр. д. № 692/2009 г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о., определение № 643/02.11.2009 г. по ч. т. д. № 680/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., определение № 258/18.03.2010 г. по ч. т. д. № 68/2010 г. на ВКС, ТК, І т. о. и други. Обжалваното въззивно определение и разрешеният с него процесуалноправен въпрос са в съответствие с постоянната практика на ВКС, поради което не е налице твърдяното от частния жалбоподател основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 , т. 1 ГПК.
Неоснователно е позоваването на противоречие с решение № 124/24.03.2011г. по гр. д. № 882/2010г. на ВКС, ГК, IV, поради това, че посоченият съдебен акт, независимо, че е постановен по реда на чл. 290 ГПК е ирелевантин за спора, тъй като в него се касае до иск с правно основание чл. 30, ал. 3 ЗС и се разглежда въпроса относно правомощията на въззивния съд да даде правна квалификация на спорното материално право.
Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав счита, след като не е налице твърдяното от частния жалбоподател основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, то не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното определение на Софийски градски съд.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 13819 от 27.08.2012г. по ч. гр. дело № 10631/2012г. на Софийски градски съд, Гражданска колегия.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.