О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 117
София, 11.02.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на втори декември две хиляди и петнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ : Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т. д. № 1008/2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място],
срещу въззивно решение №466 от 22.12.2014 г., постановено по в.т.д. №1074/2014г. по описа на Великотърновски окръжен съд, с което е потвърдено решение №748 от 6.08.2014г., постановено по гр.д.№3798/2013г. по описа на Районен съд- Велико Търново.
В касационната жалба на [фирма] се поддържа, че въззивното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила, както и че е необосновано. Твърди се, че изводът на въззивният съд, че представителят на ответното дружество се е противопоставил на процесния договор веднага след узнаването, е неправилен, тъй като не е съобразен със събраните по делото доказателства. Сочи се, че по делото са установени фактически и правни действия /осчетоводяване на фактурата на 23.09.2013г., водене на преговори преди месец ноември 2013г. и др./, от които следва извода, че вторият управител на клона на ответното дружество Ф. е узнал за договора значително по-рано от 5.11.2013г., когато е изпратено писмото на управителя на дружеството за противопоставяне на сделката. Същевременно се излагат съображения, че съдът незаконосъобразно не е уважил евентуалния иск при спазване на разпоредбата на чл.162 ГПК, тъй като според касатора предявеният като евентуален иск за неоснователно обогатяване е доказан по своето основание. Иска се отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което да бъде уважен изцяло предявения иск.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поставя три материалноправни въпроса и един процесуалноправен въпрос, относими към решението на въззивния съд по иска с правно основание чл.79 ал.1 и чл.86 ЗЗД във вр. с чл.258 и сл.ЗЗД, а именно:
1.„Осчетоводяването на фактура за задължение по договор, подписан от търговец при превишаване на представителната му власт, представлява ли потвърждаване на сключената сделка?”; 2.„Фактическите действия по изпълнение на сключен договор, подписан от търговец при превишаване на представителната му власт, представлява ли потвърждаване на сключената сделка?”; 3.„Кой носи доказателствената тежест за обстоятелството, че противопоставянето по чл.301 ТЗ е извършено веднага след узнаването на сделката?” и 4.„Поражда ли правно действие сделка, сключена от лице при превишаване на представителната власт, докато не бъде потвърдена от лицето, от името на което е сключена?”. Във връзка с посочените въпроси касаторът поддържа, че същите са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в решение №202/6.02.2012г. по т.д.№87/2011г. на ВКС, ІІ т.о., и решение №103/25.07.2014г. по т.д.№2994/2013г. на ВКС, І т.о.
С оглед твърденията за неправилност на решението, с което не е уважен предявения като евентуален иск за неоснователно обогатяване, в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК е поставен следния процесуалноправен въпрос: „При наличие на доказателства за основателност на иска, следва ли съдът да приложи нормата на чл.162 ГПК по отношение на неговия размер?”. Касаторът сочи, че въпросът е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в решение №133/18.06.2014г. по гр.д.№5247/2013г. на ВКС, ІІІ г.о.; решение №253/2.07.2012г. по гр.д.№652/2011г. на ВКС, ІV г.о.; решение №454/11.06.2010г. по гр.д.№342/2009г. на ВКС, ІІІ г.о. и решение №175/6.06.2011г. по гр.д.№1242/2010г. на ВКС, ІІІ г.о.
В писмен отговор по чл.287 ал.1 ГПК ответникът по касация [фирма] – [населено място], изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване, поради липсата на основанията за това, предвидени в чл.280 ал.1 т.1ГПК. Посочено е, че поставените въпроси не са от значение за изхода на спора, респ., че въпросите не са решени в противоречие с практиката на ВКС. Същевременно се излагат съображения за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора. Претендират се разноски за касационната инстанция.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С решение №748 от 6.08.2014г., постановено по гр.д.№3798/2013г. по описа на Районен съд- Велико Търново, са отхвърлени исковете на [фирма] против [фирма], предявени на основание чл.79 ал.1 във вр. с чл.258 и сл.ЗЗД и чл.86 ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 18 510.40 лв., представляваща неизпълнено задължение за плащане по Договор №1/19.09.2013г., както и сумата 139.17 лв. – лихва за забава върху главницата, считано от 4.10.2013г. до 30.10.2013г. Със същото решение е отхвърлен предявения от ищеца срещу ответника евентуален иск с правно основание чл.55 ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 18 518.40 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на сумата. С обжалваното решение №466 от 22.12.2014 г., постановено по в.т..д. №1074/2014г. по описа на Великотърновски окръжен съд, е потвърдено изцяло първоинстанционното решение.
В обжалваното решение въззивният състав е приел за установено, че на 19.09.2013г. между страните по делото е бил сключен Договор №1 за предаване и приемане за третиране на опасни отпадъци, по силата на който ищецът на [фирма] се е задължил да приеме за съхранение и третиране опасните отпадъци, генерирани от ответника [фирма], който от своя страна се е задължил да заплати на ищеца възнаграждение, определено в Анекс №1/19.09.2013г. Посочено е, че на 19.09.2013г са били издадени 3 броя кантарни бележки за предаване на количества отпадък – печатарско мастило, както и 1 бр. кантарна бележка от 19.09.2013г. за приет от ищеца отпадък – печатарско мастило от 6430кг. На основание Договора от 19.09.2013г. и с оглед приетото количество опасен отпадък, на 23.09.2013г. ищецът [фирма] е издал фактура за сумата 18 518.40 лв. с ДДС, която първоначално е била осчетоводена от ответното дружество /според заключението на вещото лице фактурата е включена в счетоводната сметка на ответника 498 и е ползван данъчен кредит за м.септември 2013г./, но през месец ноември 2013г. сумата е била сторнирана, поради допусната счетоводна грешка, както е бил сторниран и ползвания данъчен кредит.
Въззивният състав е приел за установено, че договорът от 19.09.2013г. е бил подписан за възложител от лицето А. А., който не е имал представителна власт. Този извод е аргументиран от една страна с обстоятелството, че клонът на ответното дружество в [населено място] към датата на сключване на договора се е представлявал от двамата управители А. А. и Й. Ф., действащи заедно. От друга страна, представителите на клона не са били оправомощени да представляват ответното дружество за сключване на сделки над 15 000 лв. В обжалваното решение е посочено, че на 5.11.2013г. управителят на ответното дружеството [фирма] – [населено място], е изпратил писмо / получено от ищеца на 6.11.2013г./, с което се е противопоставил на сделката, поради липса на представителна власт на А. А. и поради нарушение на чл.163а ал.2 ЗДДС. Съдът е отразил, че по делото е установено, че ищецът [фирма] не е имал разрешение от РИОСВ [населено място] за осъществяване на дейност по третиране на опасни отпадъци / имал е разрешение само за транспортиране на опасни отпадъци/.
На базата на така установеното фактическа обстановка, за да отхвърли предявените на договорно основание искове, въззивният състав е приел, че договорът от 19.09.2013г. е нищожен на основание чл.26 ал.1 ЗЗД, позовавайки се по чл.272 ГПК на мотивите към първоинстанционното решение, в които е посочено, че „липсата на разрешение на ищеца за третиране на опасни отпадъци от изпълнителя-ищец води до начална нищожност на така сключения, процесен договор като противоречащ на закона /чл.7 ал.1 от Закона за управление на отпадъците/, каквото правоизключващо възражение е направено от ответната страна”. Същевременно въззивният съд е приел, че договорът е бил относително недействителен, поради липса на представителна власт, чиято недействителност е настъпила с обратна дата с оглед изричното противопоставяне от управителя на ответното дружество, направено от него, веднага след узнаването и което изключва приложението на чл.301 ТЗ. Въззивният съд е отхвърлил също предявения като евентуален на извъндоговорно основание иск по чл.55 ал.1 ЗЗД, посочвайки, че оплакването на въззивника за неприлагане на чл.162 ГПК е несъстоятелно, тъй като ищецът не е доказал своя иск по основание и по размер.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Поставените от касатора четири въпроса, свързани с приетата от въззивния съд недействителност на Договора от 19.09.2013г., поради липсата на представителна власт на лицето, сключило договора от името на ответното дружество, не могат да обусловят допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Това е така, тъй като съдът е отхвърлил предявените на договорно основание искове / по чл.79 ал.1 във вр. с чл.258 и сл.ЗЗД и чл.86 ал.1 ЗЗД / на две отделни самостоятелни основания – 1. поради нищожност на договора на основание чл.26 ал.1 ЗЗД във вр. с чл.7 ал.1 от ЗУО и 2. поради недействителността, настъпила с обратна дата след противопоставяне от страна на управителя на дружеството. Всяко едно от посочените основания само по себе си е достатъчно / решаващо/ основание за отхвърляне на иска. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК не са поставени въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, свързани с извода на съда, че Договорът е нищожен като сключен в противоречие със закона. При това положение въпросите относно недействителността на сделката, поради липса на съгласие – за начина и момента на узнаването от управителя на ответното дружество за договора, сключен при липса на представителна власт и за тежестта на доказване на обстоятелствата по чл.301 ТЗ, изолирани от нищожността по чл.26 ал.1 ЗЗД, не представляват въпроси, обусловили самостоятелно решаващите изводи на съда.
За пълнота на изложението следва да се отбележи, че отговорите на първите два въпроса: „Осчетоводяването на фактура за задължение по договор, подписан от търговец при превишаване на представителната му власт, представлява ли потвърждаване на сключената сделка?” и .„Фактическите действия по изпълнение на сключен договор, подписан от търговец при превишаване на представителната му власт, представлява ли потвърждаване на сключената сделка?” зависят изцяло от обстоятелствата по конкретния спор /как е осчетоводена фактурата, дали е сторнирано направеното осчетоводяване, точно какви са конкретните фактически действия и пр./ и не могат да бъдат включени в селективния критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Както е посочено в мотивите към решение №202/6.02.2012г. по т.д.№87/2011г. на ВКС, ІІ т.о, „в хипотезата на чл.301 ТЗ не са въведени специални изисквания за способа, по който търговецът узнава за сделката”, т.е узнаването следва да се преценява с оглед конкретните обстоятелства по делото. Поставеният процесуален въпрос: „Кой носи доказателствената тежест за обстоятелството, че противопоставянето по чл.301 ТЗ е извършено веднага след узнаването на сделката?” не е значим за спора, тъй като въззивният съд е приел, че тежестта на доказване е за ответника, но същият е доказал незабавното си противопоставяне с изпратеното писмо от 5.11.2013г. Аналогично, не е обусловил решаващите изводи на съда и въпросът: „Поражда ли правно действие сделка, сключена от лице при превишаване на представителната власт, докато не бъде потвърдена от лицето, от името на което е сключена?”, тъй като в мотивите към обжалваното решение съдът е посочил, че „е налице висяща недействителност до узнаване и непротивопоставяне на търговеца като при наличие на такова противопоставяне действието на договора отпада с обратна сила”.
Не може да бъде прието твърдението на касатора, че са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение във връзка с поставения процесуалноправен въпрос, относим към евентуалния иск по чл.55 ал.1 ЗЗД: „При наличие на доказателства за основателност на иска, следва ли съдът да приложи нормата на чл.162 ГПК по отношение на неговия размер?”. Действително в мотивите на първоинстанционния съд се съдържа известно противоречие – от една страна съдът приема, че не е налице неоснователно обогатяване /липса на основание/, а от друга се посочва, че искът е неоснователен „доколкото липсват надлежни доказателства относно вида и средната пазарна оценка за подобен вид дейности”. От мотивите на въззивното решение /което е предмет на касационната жалба/ е видно, че според въззивния състав претенцията по чл.55 ал.1 ЗЗД е неоснователна, тъй като ищецът не е доказал своя иск „както по основание, така и по размер”. Изводът на въззивния съд, че предявеният евентуален иск не е доказан по своето основание, изключва приложението на разпоредбата на чл.162 ГПК. Следва да се има предвид, че съгласно разясненията, дадени в т.1 от Т..решение №1/2009г. от 19.02.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, правният въпрос по чл.280 ал.1 ГПК трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В тази връзка извода на съда, че предявеният евентуален иск не е доказан но своето основание, т.е. не е налице неоснователно обогатяване, се отнася до правилността и обосноваността на въззивното решение – касационни основания по чл.281 ГПК, които не могат да бъда проверявани в производството по чл.288 ГПК по допускане на решението до касационно обжалване.
На основание чл.81 във вр. с чл.78 ал.3 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на [фирма] сумата 820 лв. – заплатено на 6.03.2015г. по договор за правна защита и съдействие адвокатско възнаграждение на адвокат Й. Й. за изготвяне на отговор на касационната жалба.
Мотивиран от горното, ВКС, ТК, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №466 от 22.12.2014 г., постановено по в.т.д. №1074/2014 г. по описа на Великотърновски окръжен съд.
ОСЪЖДА [фирма] ЕИК[ЕИК] от [населено място], [улица] да заплати на ответника [фирма] ЕИК[ЕИК] от [населено място], [улица] сумата 820лв. /осемстотин и двадесет лева/ – разноски пред касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: