О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 117
С. 18.03.2014 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети януари, две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията З. П. гр. дело № 150/2014г.
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. П. Н., чрез пълномощника му адв.К., срещу въззивно решение от 12.06.2013г. по гр.дело № 3566/2002г. на Софийския градски съд.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се твърди, че е налице произнасяне по правни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Въпросите касаят действието на споразумението по чл.99,ал.3 СК /1985г./ по отношение на осъществили се преди сключването му факти и възможността подписалите споразумението лица да доказват в последващ делбен процес, че отношенията са различни от тези, посочени в одобреното споразумение,вкл. че не може да се установява трансформация по чл.21 СК/отм./, както и за действието на С. на решението по чл.87,ал.3 ЗЗД. Прилагат се решения на ВКС. Сочи се, че на основание чл.280,ал.1,т.1 ГПК решението в частта по иска с правно основание чл.26,ал.1,пр.1 ЗЗД като недопустимо поради приложимост на разпоредбата на чл.220,ал.1,т.1 ГПК, следва да бъде допуснато до касационно обжалване и обезсилено.
Ответникът по касация Д. В. – Х. оспорва касационната жалба в становище по чл.287, ал.1 ГПК.
Касационната жалба е депозирана в срока по чл.283 ГПК и отговаря на изискванията на чл.284 ГПК.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С решението на Софийския градски съд е отменено решение по гр.д.№9279/2000г. на СРС в частта, с която е отхвърлен искът с правно основание чл.26,ал.1 ЗЗД и вместо него е постановено друго, с което е на основание чл.26,ал.1,пр.1 ЗЗД е прогласена поради противоречие със закона нищожността на споразумение по чл.99,ал.3 СК/1985г./ в частта за имуществените отношения /т.5/, обективирано в решение от 04.01.1993г. по гр.д.№ 90/1992г. на Пети районен съд. В останалата част, с която е отхвърлен предявеният от Г. Н. срещу Д. В. – Х. иск за делба на апартамент №3 и гараж №4, находящи се в [населено място], [улица], решението е оставено в сила. За да постанови решението си въззивният съд е приел, че страните по делото са бивши съпрузи, чийто брак е прекратен с влязло в сила решение от 01.04.1993г. по гр.д.№ 90/1992г. Споразумението по чл.99,ал.3 СК /отм./ е нищожно на основание чл.26,ал.1,пр.1 ЗЗД в частта, в която е уговорено, че „построените по време на брака между страните недвижими имоти – апартамент, заемащ целия трети етаж на сградата, находяща се на [улица] на площ от около 151 кв.м. и гараж №2, остават в изключителна собственост на Д. Начева, като за уравняване на дяловете и уреждане на сметките с Г. Н., тя се задължава да прехвърли в месечен срок от влизане в сила на бракоразводното решение чрез дарение по ? ид.ч. на всяко от двете родени от брака на страните деца”. По време на брака между страните на В. е учредено по възмезден начин право на надстрояване и пристрояване на съществуваща двеутажна сграда на основание чл.71,ал.1 и 6 и чл.130,ал.1,т.2 З. /отм./ за трети етаж от надстройката и гараж №2. При реализация на строежа по силата на разпределителен протокол В. получава процесния апартамент №3, гараж №4 и тавански мезонет. Строежът е осъществен по стопански начин и в съществено отклонение от издадените строителни книжа по отношение обема и броя на обектите. От събраните е по делото писмени и гласни доказателства и техническа експертиза съдът е достигнал до извод, че процесните имоти са възникнали като самостоятелни обекти на собственост до степен „груб строеж” едва след прекратяването на брака – през 1996г. С договор за покупко-продажба по нотариален акт №189/2003г. В. е продала на ответницата М. К. процесните имоти. Не е налице придобитото по време на брака по възмезден начин и в резултат на съвместен принос право на собственост от бившите съпрузи. Към момента на споразумението по чл.99,ал.3 СК /отм./ процесните имоти не са съществували като обекти на собственост. Такива са станали след прекратяването на брака. Те не са придобити в режим на СИО. Обстоятелството, че с влязло в сила съдебно решение по иск, предявен от настоящия касатор, споразумението по чл.99,ал.3 СК /отм./ в частта му относно имуществените отношения, е развалено по реда на чл.87,ал.3 ЗЗД, е ирелевантно. Силата на пресъдено нещо на решението по това дело има за предмет само субективното потестативно право на разваляне на споразумението, но не и на правопораждащите го юридически факти. Споразумението е нищожно на основание чл.26,ал.1,т.1 ЗЗД поради пряко противоречие със закона.
Съобразно разпоредбата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС. Поставените от касатора правни въпроси не могат да предпоставят допускане касационно обжалване на решението, тъй като не обуславят изхода на делото.Решаващите изводи в решението са, че правото на собственост върху процесните обекти не е придобито по време на брака между страните вследствие на съвместен принос,т.е. не е налице режим на СИО. Правото на собственост е придобито от В. след прекратяване на брака, като към този момент имотите не са съществували като обекти на собственост. Въпросът относно действието на споразумението по чл.99,ал.3 СК /1985г./ по отношение на осъществили се преди сключването му факти и възможността подписалите споразумението лица да доказват в последващ делбен процес, че отношенията са различни от тези, са неотносими. Посочените решения на ВКС, в т.ч. решение №124/2010г. по гр.д.№792/2009г., ВКС, ІІ г.о. са неотносими и не обуславят приложимост на основанието на чл.280,ал.1,т.1 ГПК, тъй като въззивният съд е приел споразумението по чл.99,ал.3 СК /отм./ за нищожно, т.е. непораждащо правно действие. Освен това решаващите изводи са за това, че не е съществувал обект на собственост към момента на сключването му,че имотът не е придобит в режим на СИО, а цитираната съдебна практика се отнася до вещно- прехвърлителното действие на одобреното от съда споразумение по чл.99,ал.3 СК /отм./ и непререшаемостта на въпроса за доброволно определения от съпрузите дял в съсобствеността. Според тази практика със споразумението по чл.99,ал.3 СК /отм./ страните могат да постигнат съгласие, че придобитите по време на брака имоти остават в съсобственост, както и да посочат обема на права на всеки от тях. Въпросите относно признатите от страните съпритежание на правото на собственост не могат да бъдат пререшавани. Въпросът, поставен във втората част от изложението, за действието на С. на решението по чл.87,ал.3 ЗЗД също не може да обуслови допускане на касационно обжалване на решението. Това е така, защото той няма отношение към изводите на съда, че процесните имоти не са придобити в режим на СИО от една страна, а от друга въззивният съд е съобразил установената съдебна практика относно пределите на С. на решението по чл.87,ал.3 ЗЗД като е приел, че то има за предмет само субективното потестативно право на разваляне на споразумението, но не и на правопораждащите го юридически факти. В тази връзка следва да се приеме за неоснователно позоваването в изложението, че решението в частта по предявения от самия касатор иск с правно основание чл.26,ал.1,пр.1 ЗЗД за нищожност на споразумението по чл.99,ал.3 ЗЗД е недопустимо и следва да бъде обезсилено, поради недопустимост на този иск с оглед влязлото в сила решение по предявения пак от него иск с правно основание чл.87,ал.3 ЗЗД за разваляне на договора, по който той не е твърдял нищожност на споразумението. Не са налице условията за допускане касационно обжалване с оглед вероятната недопустимост на обжалваното решение съгласно приетото с т.1 на ТР№1/2010г. по тълк.дело №1/2009г., ОСГТК при осъществената проверка, която настоящата инстанция извършва служебно.
С оглед изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 12.06.2013г. по гр.дело № 3566/2002г. на Софийския градски съд.
Определя възнаграждение на адвокат Ю. Д. от САК, особен представител по реда на чл.50,ал.2 ГПК /отм./ на ответницата Д. В. – Х., на основание чл.9,ал.1 Наредба №1/2004г., ВАС, за минималните размери на адвокатските възнаграждения за настоящата инстанция в размер на 150 лева, платими от бюджета на съда.
ОСЪЖДА Г. П. Н. да заплати в полза на бюджета на съда сумата 150 лева, разноски за особен представител – адвокат Ю. Д..
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: