О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 117
гр. София, 22.02.2019 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на дванадесети февруари, две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№2130 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Рила 1” АД срещу решение №180 от 14.06.2018 г. по в.т.д.№664/2017 г. на АС Пловдив. С решението в обжалваната част, след частична отмяна на решение №28 от 18.01.2016 г. по т.д.№396/2014 г. на ОС Пловдив, „Рила 1” АД е осъдено да заплати на „Мони МГ” ООД, на основание чл.55 ал.1, пр.3 от ЗЗД сумата от 502 437.50 лв., като получена на отпаднало основание, поради едностранното разваляне на договори за покупко-продажба от купувача, по описани в решението 26 броя фактури, като е разпределена и отговорността за разноските.
В жалбата се навеждат доводи, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, допълнено в срока по чл.61, ал.2 от ГПК /отм./, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се поддържа, че са решени в противоречие с практиката на ВКС: 1. Представлява ли недвусмислено признаване на задължението от страна на ответника, отразяването на фактурата в счетоводството му, включването й в дневника за покупко-продажби по ДДС и ползването на данъчен кредит по същата. 2. Следва ли страната, на която е разпределена доказателствена тежест за установяване на определени факти, от които извлича изгодни правни последици, да проведе пълно и главно доказване за осъществяване на тези факти, като при липса на такова доказване, следва ли съдът да приеме същите за неосъществили се в правната действителност и на тази база да постанови своето решение. 3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите към решението си всички допустими и относими към спорния предмет, заявени от страните, възражения и доводи, фактите, на които се основават и доказателствата за тях. Твърди се и че решението е очевидно неправилно, като в писмена защита от 08.02.2019 г. се поддържа, че при постановяване на решението, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по формулирани от касатора нови осем въпроса.
Ответникът по касация „Мони МГ” ООД заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на направени пред ВКС разноски за адвокатско възнаграждение.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд, след извършен преглед на постановените по процесния спор решения – решение №28 от 18.01.2016 г. по т.д.№396/2014 г. на ОС Пловдив, решение №241 от 15.07.2016 г. по в.т.д.№319/2016 г. на АС Пловдив и решение №135 от 10.11.2017 г. по т.д.№60393/2016 г. на ВКС, ГК, е приел, че с посоченото решение на ВКС са очертани рамките на дължимото произнасяне от въззивната инстанция при повторното разглеждане на делото, като предмет на произнасяне са предявените от „Мони МГ” ООД срещу „Рила 1” АД: иск по чл.55 ал.1, пр.3 от ЗЗД за сумата от 502 437.50 лв., като получена на отпаднало основание, поради едностранното разваляне на договори за покупко-продажба от купувача по 26 броя фактури, съединен евентуално с иск по чл.59 от ЗЗД за заплащане на същата сума /с оглед обстоятелството, че е налице влязло в сила съдебно решение, с което е отхвърлен главният иск на „Мони МГ“ ООД против „Рила 1“ АД за присъждане на исковата сума на основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД – като дадена при начална липса на основание, по нищожна сделка и с което е уважен насрещният иск на „Рила 1“ АД срещу „Мони МГ“ ООД за сумата от 68 978.50 лв., дължима по три броя фактури, различни от процесните 26 броя/. Посочил е, че със сила на пресъдено нещо се ползва диспозитивът на решението по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото, поради което при разглеждане на иска по чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД, произнасянето по въпросите има ли или не реално изпълнение на задължението на ответника да достави на ищеца стоките, описани във фактурите /които са обсъждани само в мотивите на влязлото в сила съдебно решение по иска по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД и по тях не е формирана сила на пресъдено нещо/, следва да се извърши при съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, тъй като липсата на реално изпълнение на задължението за доставка на стоки е основанието на иска по чл.55, ал.1 пр.3 от ЗЗД, за връщане на исковата сума като заплатена от ищеца на ответника на отпаднало основание – развалени договори за покупко-продажба по описаните в исковата молба 26 фактури, а влязлото в сила решение по насрещния иск, касаещ доставки по други фактури, няма отношение към настоящия спор. Разглеждайки събраните по делото доказателства, въззивният съд е достигнал до извод, че ответникът не е предал реално на ищеца стоките и материалите, описани в процесните, осчетоводени и от двете страни 26 броя фактури, по които ищцовото дружество е заплатило в полза на ответника сума в общ размер от 502 437.50 лв., с оглед което изявлението за разваляне на договора, направено с исковата молба е породило действие, а ответникът дължи заплащане на дадената с оглед отпадналото основание сума. Изложил е съображения, че: 1. Не са представени приемо-предавателни протоколи за осъществени доставки; 2. През 2012 г. срещу счетоводителката на дружеството ищец е образувано досъдебно производство за осчетоводяване на фактури без реални доставки и извършване на плащания по тях, като с писмо от 03.08.2012 г. управителят на ищеца се е противопоставил изрично на тези действия, изпращайки писмо до ответника, получаването, на което обаче, няма пряко отношение към значимия за спора въпрос за реалното осъществяване на доставките. 3. Още през юли 2012 г. в дружеството ищец са предприети съответните действия във връзка със сторниране на извършените счетоводни операции и неправомерно получения данъчен кредит. 4. Фактът на реалната доставка на стоките не може да се приеме за установен и въз основа на данните от приетата комплексна експертиза, че при извършената инвентаризация към 31.12.2011 г. в ищцовото дружество не са установени излишъци или липси, тъй като инвентаризацията е извършвана документално, а не чрез реална проверка на наличностите от стоки и материали, за каквато няма данни. 5. Процесните фактури са осчетоводени по кредита на сметка 401 – Доставчици, срещу дебитиране на сметка 207 – Разходи за придобиване на дълготрайни активи /като вложени в обекти „фабрика Б.” и „ремонт на сграда [улица]/ и сметка 302 – Материали /чрез заприходяване като материали за последващо влагане в производството/, като част от заприходените по сметка 302 материали са изписани през 2011 г. чрез кредитиране на материалната сметка и дебитиране на сметка 601 – Разходи за материали, като вложени в производството, а друга част не са изписани като вложени през 2011 г., а още към момента на закупуването им са изписани като вложени в съответен обект. 6. Ответното дружество не е сред утвърдените доставчици на материали за производството на ищеца, който произвежда продукция за международно утвърдено търговско дружество „Либхер“, като доставчиците на материали за производството му са точно определени и одобрени от „Либхер“, доставяните материали са със сертификат за качество, а от всички изброени във фактурите материали ищецът влага в производството си само ламарина 0,5 2х1, която се доставя от дружеството „Либхер“ и тел горена, която се доставя от чужбина. 7. Строителните материали, описани във фактурите са такива, които се влагат при изграждането на сграда в груб вид, а данните по делото сочат, че „фабрика Б.” на ищцовото дружество е построена в груб вид още през 2010 г., т.е. за периода от юни до декември 2011 г. ищецът не е имал нужда от строителни материали за груб строеж. 8. През м.май 2011 г. ищцовото дружество като продавач е сключило предварителен договор за продажбата на сградата на [улица], като към момента на сключване на предварителния договор имотът е бил в лошо състояние, без ремонти в него, а след като предварителният договор е бил сключен, достъп до имота е имал само купувачът по него и след сключването на окончателния договор, купувачът е предприел действия, изразяващи се в събаряне на съществуващата постройка и изграждането й на ново. 9. От изявлението на Д. И. П., член на Съвета на директорите на ответното дружество „Рила 1“ АД /през периода от 12.05.2008 г. до 07.03.2018 г./ и имаща на основание чл.237 от ТЗ еднакви права и задължения наред с другите членове на СД, независимо от вътрешното разпределение на функциите и предоставянето на правото на управление и представителство на някои от тях, направено пред орган на досъдебно производство и имащо значение на признание на неблагоприятни за ответника факти, се установява, че реални доставки по процесните фактури не са осъществявани от „Рила 1“ АД на „Мони МГ“ ООД – издадените от ответника фактури са по настояване на дългогодишен партньор на дружеството – А. А., за да му бъде осигурена възможност да си уреди отношенията с друго трето за процеса лице. 10. Ответникът в хода на целия процес се позовава само и единствено на извършените счетоводни отразявания на процесните сделки, респективно на включването им в дневника по ЗДДС и ползването на данъчен кредит по тях. 11. Действително в съдебната практика се приема, че наличието на осчетоводени фактури и ползването на данъчен кредит по тях е доказателство за сключването на сделката и за дължимостта на сумите по фактурите, но в случая с оглед събраните по делото доказателства, осчетоводяването на фактурите при двете дружества, отразяването им в дневниците за продажби при ответника и в дневниците за покупки при ищеца, включването им в справките – декларации по ЗДДС на ищцовото дружество, включително ползването на данъчен кредит, имат отношение само и единствено към документалното, счетоводно отразяване на сделките, но не и към реалното осъществяване на доставката на стоки от ответника на ищеца.
При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е изложил мотиви, съдържащи както обсъждане и преценка на всички събрани по делото доказателства, така и фактически констатации и правни изводи, като е дадено собствено разрешение по очертания от ищеца предмет на делото, след произнасяне по приетите за релевантни, с оглед този предмет, възражения на ответниците. В този смисъл поставеният в изложението трети въпрос, свеждащ до задължението на въззивния съд да мотивира решението си и при въведени във въззивната жалба оплаквания, да се произнесе по всички релевирани от страните доводи и възражения, не е решен в противоречие с посочената от касатора практика, а и със служебно известната на настоящия състав практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 от ГПК. Съгласно последната, в задължение на съда е да даде собствено разрешение по предмета на делото, като обсъди доводите и възраженията на страните и извърши самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства, при съобразяване с разпоредбите за разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса и допустимите според ГПК доказателствени средства.
Формулираният от касатора въпрос за значението на осчетоводяването на фактурата и ползването на данъчен кредит по нея и съставляват ли посочените действия признаване на задължението, е обусловил решаващата воля на съда, но в случая не се установява наличие на поддържаното селективно основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. В нито едно от многобройните решения на ВКС по поставения въпрос, не е изразявано становище, че осчетоводяването на фактурата и ползването на данъчен кредит по нея създава необорима презумпция за осъществяване на спорните по съответното дело факти, относно сключване на договор, изпълнение на задължения по него или признаването им, нито, че вписванията в счетоводните /търговските/ книги имат доказателствена сила, равнозначна на материална доказателствена сила на официални свидетелстващи документи. В този смисъл възприемането на извод относно липсата на осъществена реална доставка, независимо от осчетоводяване на фактурата, който извод е основан на детайлен анализ на всички събрани по делото доказателства, не е в нарушение на практиката на ВКС по първия от формулираните от касатора въпроси и по него касационно обжалване не може да се допусне.
С оглед изложените от въззивния съд мотиви, касационно обжалване не може да се допусне и по втория от въпросите в изложението по чл.284, ал.3 от ГПК, свързан с твърдяно от касатора нарушение на процесуалните правила от страна на въззивния съд, изразяващо се в приемането за безспорно на обстоятелството, че счетоводната дейност на ищеца е осъществявана от М. Д., въпреки, че в доклада по делото установяването на това обстоятелство е възложено в тежест на ищцовото дружество. Както бе посочено, основният релевантен за делото въпрос е бил този относно осъществяването на реална доставка на стоките по процесните фактури, като изводът за липсата на такава доставка е направен от съда не с оглед възприетата за изпълнявана от посоченото лице длъжност – счетоводител на ищеца или с оглед образуваното срещу това лице досъдебно производство, а предвид подробния анализ на събраните по делото доказателства относно вида на стоките по процесните фактури, невъзможността същите да бъдат използвани по начина, по който са осчетоводени, както и с оглед признанието на члена на СД на ответника относно липсата на реална доставка на стоките. В този смисъл визираният въпрос не може да се счете обусловил решаващата воля на въззивния съд, респективно липсва общата предпоставка за допускане до касация по чл.280, ал.1 от ГПК.
Предвид изложеното и тъй като при постановяване на обжалваното решение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява и твърдяната очевидна неправилност на решението. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания.
В този смисъл и с оглед обстоятелството, че в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване не са формулирани други материално или процесуалноправни въпроси, обусловили решаващата воля на въззивния съд /съдържащите се в писмените бележки правни въпроси, формулирани след изтичането на срока за обжалване на въззивното решение, не следва да бъдат обсъждани/, обжалваното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
С оглед изхода на спора, касаторът дължи на ответника по касация направени пред ВКС разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 14 400 лв.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №180 от 14.06.2018 г. по в.т.д.№664/2017 г. на АС Пловдив в частта му, с която след частична отмяна на решение №28 от 18.01.2016 г. по т.д.№396/2014 г. на ОС Пловдив, „Рила 1” АД е осъдено да заплати на „Мони МГ” ООД, на основание чл.55 ал.1, пр.3 от ЗЗД сумата от 502 437.50 лв., като получена на отпаднало основание, поради едностранното разваляне на договори за покупко-продажба от купувача, по описани в решението 26 броя фактури.
ОСЪЖДА „Рила 1” АД[ЕИК] да заплати на „Мони МГ” ООД[ЕИК] сумата от 14 400 лв., разноски.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.