О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 117
София, 25.02.2014 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.319 по описа за 2014г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение №1746/31.10.2013г. по гр.д.№1925/2013г. на Пловдивския окръжен съд е потвърдено решение №147/15.05.13г. по гр.д.№1411/12г. на Асеновградския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от С. Д. К. и Н. Д. Я. срещу [фирма] [населено място] иск по чл.53, ал.2 ЗКИР за установяване правото на собственост на ищците върху два имота с обща площ от 2841 кв.м. в местността „Е.”, [населено място], възстановени по реда на ЗСПЗЗ с решение от 04.04.2011г., които не са нанесени в кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед 300-5-52/08.07.2004г., поради съществуващ спор за материално право с ответника.
Въззивният съд е споделил изцяло решаващите изводи на първата инстанция за неоснователност на предявения иск поради пречката на §6, ал.6 от ПЗР на ЗППДОбП /отм./ за възстановяване на спорния имот на ищците по реда на ЗСПЗЗ. На основание чл.272 ГПК по този въпрос е препратил към мотивите на първата инстанция, от които се установява следната фактическа обстановка: Спорният имот е част от бивша нива на наследодателя на ищците, която е включена в регулация и попада в терен, отреден за парцел на предприятие „В.”. С решение от 13.07.1993г. на ПК А. е възстановена собствеността на тази нива, без обаче да са определени нейните граници, като е посочено, че това трябва да стане след попълване на кадастралната основа. Със следващо решение от 04.04.11г. на ПК А. е довършена процедурата по възстановяване на собствеността, като са индивидуализирани границите на възстановените 2841 кв.м., представляващи две незастроени площи в рамките на общия терен на [фирма]. Това решение на поземлената комисия е издадено в изпълнение на влязлото в сила решение по адм.д.№1177/2009г. на АС Пловдив, с което на основание чл.11, ал.4 ППЗСПЗЗ са определени незастроените площи от бившата нива, включени в имота на [фирма]. Същевременно спорният имот попада в терен от 34 317 кв.м., за който в А. №2864/14.07.1995г. е посочено, че е предоставен на [фирма], а през 1997г. е проведена процедура по приватизация на това дружество, което преди това е преобразувано в акционерно. Направен е извод, че в случая процедурата по приватизация е осъществена преди възстановяването на собствеността на ищците, което е настъпило едва с решението от 04.04.2011г., с което са определени границите на възстановения имот. С оглед разпоредбата на §6, ал.6 от ПЗР на ЗППДОбП /отм./, към 2011г. ищците са имали право само на обезщетение, но не и на реално възстановяване на собствеността.
Освен препращането към мотивите на първата инстанция, въззивният съд е изложил и собствени мотиви. Дал е общо определение на иска по чл.53, ал.2 ЗКИР като иск за установяване правото на собственост към конкретен минал момент – моментът на влизане в сила на кадастралния и регулационен план. Въз основа на това определение е посочил, че в случая ищците следва да установят право на собственост върху спорния имот, произтичащо от реституция по ЗСПЗЗ, която се твърди да е настъпила с решение №70 от 04.04.2011г. на ОСЗ А.. Тъй като възстановеният имот попада в урбанизирана територия и не е нанесен в кадастралния план, възможно е в процеса на нанасянето му да възникне спор за собственост по чл.53, ал.2 ЗКИР, при решаването на който съдът може да упражни косвен съдебен контрол по чл.17, ал.2 ГПК върху решението за възстановяване на собствеността, включително и за това дали са били налице материалноправните предпоставки на ЗСПЗЗ за възстановяването. Като се е позовал на А. №2854/14.07.95г. съдът е приел, че в случая процесният имот е бил част от държавен имот, предоставен за стопанисване и управление на държавна фирма, включен е в нейните дълготрайни активи, а през 1997г. е настъпила и приватизация. Затова не са били налице предпоставките на земеделската реституция, предвид чл.18 ал.2 ЗППДОбП /отм./, вр.чл.11 от ЗР на Закона за приватизация и следприватизационен контрол. И на последно място, във връзка с оспорване на пространствения обхват на А. №2854/14.07.95г., съдът е изложил мотиви, че тъй като към решение №70 от 04.04.2011г. на ОСЗ А. няма издадена скица, то няма силата на констативен нотариален акт за собственост, а освен това чрез него не може възстановеният на ищците имот да се локализира в конкретна част от имота на ответното дружество.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищците С. Д. К. и Н. Д. Я.. Те считат, че съдът неправилно е приложил чл.53, ал.2 ЗКИР, като погрешно е определил към кой минал момент следва да се установи правото на собственост на ищците. В случая това не бил моментът на създаване на кадастралния и регулационен план на града, а последващият момент на възстановяване на собствеността върху спорния имот по реда на ЗСПЗЗ. Освен това – липсата на скица към решението по чл.14, ал.1 ЗСПЗЗ не водела до порок на това решение, тъй като тя се замества от скицата, изготвена от съда в производство по обжалване на акт на кмета на общината по чл.11, ал.4 ППЗСПЗЗ за определяне на незастроената площ, върху която се може да се възстанови собствеността. Съдът не е изложил адекватни мотиви по оспорването на А. №2854/14.07.95г. Актът няма конститутивно действие, за разлика от решението на ОСЗ за възстановяване на собствеността. Не е доказана държавната собственост върху спорния имот, а оттук – възможността той да бъде включен в капитала на търговско дружество с държавно имущество по реда на чл.17а ЗППДОбП. Земята не би могла да бъде придобита от ответното дружество и по давност, по аргумент от чл.10, ал.13 ЗСПЗЗ.
В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроси:
1. Към кой момент следва да се установи правото на собственост върху недвижим имот по иск по чл.53, ал.2 ЗКИР, когато материалноправният спор е възникнал от реституция по ЗСПЗЗ.
По този въпрос въззивното решение влизало в противоречие с практиката на ВКС, според която, когато спорът по чл.53, ал.2 ЗКИР е възникнал по повод възстановяване на имот по ЗСПЗЗ, релевантният минал момент, към който се установява собствеността е моментът на влизане в сила на решението по чл.11, ал.1 ППЗСПЗЗ – решение 164/10.05.11г. по гр.д.№95/10г. на І ГО и др.
2. Необходимо ли е да има скица към решението на ОСЗ, когато се възстановява имот в урбанизирана територия.
По този въпрос въззивното решение противоречало на решение №595/05.07.10г. по гр.д.№1333/09г. на І ГО и др.
3. Решение на ОСЗ, с което се възстановява недвижим имот в урбанизирана територия, към което не е приложена скица, има ли силата на констативен нотариален акт за собственост.
Освен практиката по предходната точка, жалбоподателите се позовават и на решение №326 от 24.09.10г. по гр.д.№602/09г. на І ГО и др.
4. Кога се счита, че един имот е включен в капитала на приватизирано търговско дружество.
По този въпрос жалбоподателите се позовават на решение №22 от 11.02.11г. по гр.д.№1339/09г. на ВКС, ІІ ГО.
Ответникът в производството [фирма] [населено място] оспорва жалбата.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение приема, че не е налице соченото основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Няма противоречие между въззивното решение и практиката на ВКС по първия материалноправен въпрос, свързан в прилагането на чл.53, ал.2 ЗКИР. Макар да е посочил общо, че искът по чл.53, ал.2 ЗКИР е иск за установяване право на собственост към момента на влизане в сила на кадастралния и регулационен план на населеното място, въззивният съд е отчел, че в случая спорът е възникнал по повод реституция на бивша земеделска земя, възстановена в стари реални граници, които не съществуват в действащата кадастрална карта, затова следва да се преценява дали за ищците е възникнало право на собственост от решението на ОСЗ. По този начин въззивният съд е отнесъл спора към миналия момент на влизане в сила на решението по чл.11, ал.1 ППЗСПЗЗ, в съответствие с посочената задължителна практика на ВКС.
Следващите два въпроса – за значението на скицата към решението на ОСЗ, с което се възстановява имот в урбанизирана територия, не са определящи за изхода на настоящото дело, не са сред въпросите по чл.280, ал.1 ГПК, от които зависи изходът на правния спор, затова те не могат да обусловят допускане на касационно обжалване. Действително, въззивният съд е изложил мотиви, че липсата на скица към решение №70 от 04.04.2011г. на ОСЗ А. препятства възможността възстановеният имот да се локализира в рамките на имота на ищеца, както и че при тази липса решението няма силата на констативен нотариален акт. Тези изводи действително са в противоречие с посочената задължителна практика на ВКС, доколкото в случая се касае за имот в урбанизирана територия и доколкото индивидуализацията на възстановения имот по принцип се извършва с решението и скицата по чл.13, ал.5 и 6 ППЗСПЗЗ, а в случая – със скицата по адм.д.№1177/2009г. на Административен съд Пловдив, който е определил размера на незастроената площ по чл.11, ал.4, вр. чл.13, ал.5, т.3 ППЗСПЗЗ, за която не е налице пречката на чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността. Решаващият извод на въззивния съд за отхвърляне на предявения иск по чл.53, ал.2 ЗКИР обаче е друг и той е свързан с прилагането на §6, ал.6 ПЗР на ЗППДОбП /отм./. Мотивите за скицата са изложени само в контекста на оспорването на А. №2854/14.07.95г. и по този начин се свързват единствено с въпроса дали спорният имот е бил държавна собственост към момента на приватизацията и дали е била налице пречката на §6, ал.6 за възстановяване на собствеността на ищците. Това е следващият въпрос, който се поставя в касационната жалба.
Четвъртият въпрос се поставя във връзка с тезата на жалбоподателите, че за да е налице пречката на §6, ал.6 от ПЗР на ЗППДОбП /отм./ за възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ, следва имотът, който е включен в капитала на приватизиращото се търговско дружество, да е бил държавна собственост към момента на преобразуването на държавното предприятие в търговско дружество. Тази теза е подкрепена с позоваване на решение №22 от 11.02.11г. по гр.д.№1339/09г. на ІІ ГО на ВКС.
Обжалваното въззивно решение не противоречи на решаващите мотиви в посоченото решение на ВКС. По мнението на настоящия състав те се свеждат до това, че приватизацията е производно придобивно основание и за да може приобретателят да стане собственик на имуществото на приватизиращото се държавно търговско дружество, то и самото имущество на дружеството следва да е било държавна собственост. Настоящият състав приема тази идея, с уточнението, че собствеността може да стане държавна и в момента на приватизацията, доколкото по аргумент на §6, ал.6 ПЗР на ЗППДОбП /отм./ се изключва възможността след тази приватизация да има реституция на имуществото, включено в капитала на приватизиращото се дружество. Разпоредбата на §6, ал.6 ПЗР на ЗППДОбП /отм./ е също такава пречка за реално възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ, каквато е и пречката на чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ. Доколкото в чл.10б, ал.5 ЗСПЗЗ изрично е уредено, че земите, собствеността на които не може да се възстанови поради обстоятелствата, посочени в алинея 1, са държавна собственост, същото правило следва да се приложи по аналогия и при §6, ал.6 ПЗР на ЗППДОП. С приватизацията се възпрепятства възможността за възстановяване на собственост върху имуществото на дружеството по реда на ЗСПЗЗ и едновременно с това имуществото придобива статут на държавна собственост, освен ако преди това не е станало държавно при прякото прилагане на чл.10б, ал.5 ЗСПЗЗ.
В настоящия случай въззивният съд, макар и по неправилни съображения, също е изхождал от идеята, че имуществото на приватизиращото се дружество [фирма] [населено място] е държавно и в тези си решаващи мотиви не противоречи на решение №22 от 11.02.11г. по гр.д.№1339/09г. на ІІ ГО на ВКС.
Тъй като ответникът не е поискал присъждане на разноски за касационното производство, съдът не следва да присъжда разноски.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1746/31.10.2013г. по гр.д.№1925/2013г. на Пловдивския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: