О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 117
София, 27.02.2020 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на пети февруари две хиляди и двадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№1685/2019г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК и чл.274, ал.3 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „8-ми март” АД –гр.София, срещу решение №227 от 25.01.2019г., постановено по в.т.д.№3624/2018г. на Софийски апелативен съд, ТО, 3 с-в, с което е потвърдено решение №552/13.03.2018г. по т.д.№4225/2011г. на СГС, ТО, VІ-20 с-в.
В касационната жалба е инкорпорирана жалба против решението на Софийски апелативен съд в частта му, с която е потвърдено определение №2747/21.05.2018г. по т.д.№4225/2011г. на СГС, постановено по реда на чл.248, ал.1 ГПК, която по своята същност представлява частна касационна жалба против решението на Софийски апелативен съд в тази му част.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че за касатора не е било възникнало задължение за плащане на топлинна енергия поради липсата на подписани двустранни протоколи, каквото е изискването на чл.21, ал.1 от договора за доставка на топлинна енергия и чл.14, ал.2 от Наредба №2 за отчитане на топлинната енергия (ДВ. бр.48/15.06.1976г. /отм./). Според касатора споразуменията, представени по делото, не са подписани от оторизирани представители на „Марта-8” ЕАД и на „8-ми март” АД. На второ място се оспорва извода на въззивния съд, че ответното дружество „Топлофикация София” ЕАД е имало правото да прекрати топлоснабдяването като се сочи, че съгласно договора и Наредба №1 за ползване на топлинна енергия (ДВ. бр.49/27.06.1975г. /отм./), неплащането на цената не е основание за спиране на пароподаването. Излагат са доводи за наличието и за размера на претърпените от касатора вреди в резултат на липсата на подаване на пара от ответното дружество. Поддържа се, че исковата претенция не е погасена по давност. Претендира се отмяна на въззивното решение, уважаване на предявените частични искове и присъждане на направените разноски по делото.
Във връзка с жалбата против решението в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното определение, с което е оставена без уважение молбата на „8-ми март” АД за изменение на решението в частта за разноските, се твърди, че делото не е с фактическа и правна сложност и че на ответното дружество би следвало да бъдат присъдени разноски за първата инстанция в размер на 1 730лв. (вместо 8 000лв.), съобразно минималния размер на адвокатските възнаграждения при искове с обща цена от 40 000лв.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа наличието на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради неговата „очевидна неправилност” по съображения аналогични на тези, изложени в касационната жалба. Отделно са формулирани следните въпроси, които според касатора обуславят допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а именно:
1. „Обвързан ли е съдът от постановеното съдебно решение, с което е отхвърлена претенцията на иск на ищеца за недължимост на суми по евентуално доставена топлинна енергия с искането на ищеца за присъждане на обезщетение за причинени вреди и пропуснати ползи от неправомерно поведение на ответника?”
2. „Има ли право „Топлофикация София” ЕАД да спре топлоснабдяването на определен потребител, независимо от обстоятелството дали са заплатени всички предишни задължения?”
3. „Представлява ли процесуално нарушение от страна на съда неотчитане на липсата на доказателства за подаване на пара от страна на ответника и връзката между подаването на пара, технологичния процес и невъзможността да бъде извършена производствена дейност и отхвърляне на претенция за обезщетение за причинени вреди и пропуснати ползи?”
4. „От кога тече давностния срок за завеждане на иска за причинени вреди и пропуснати ползи? Кога е налице спиране и прекъсване на давността?”
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от „Топлофикация София” ЕАД, в който се твърди, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Сочи се, че въззивното решение не е „очевидно неправилно” по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, както и че поставените въпроси не са обусловили решаващата воля на съда по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Поддържа се, че липсват основания по чл.280, ал.1 и ал.2 за допускане на касация и по отношение на въззивното решение в частта му, с която е потвърдено определението на СГС, постановено по реда на чл.248 ГПК. Отделно се излагат доводи за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора. Претендират се разноски за касационната инстанция.
Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1, т.3 и ал.2, пр.3 ГПК, приема следното:
Касационната жалба и инкорпорираната в нея частна касационна жалба са процесуално допустими – подадени са от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното пред касационната инстанция решение, въззивният състав от Софийски апелативен съд е потвърдил решение №552/13.03.2018г. по т.д.№4225/2011г. на СГС, с което са отхвърлени частичен иск на „8-ми март” АД против „Топлофикация София” ЕАД с правно основание чл.79 ал.1 пр.2 във вр. с чл.82 от ЗЗД за присъждане на сумата от 30 000лв., представляваща част от общо дължимо обезщетение за претърпени загуби и пропуснати ползи (похабена продукция и суровини, извършени инвестиции за внедряване на оборудване, нереализирана печалба, платени обезщетения по трудови правоотношения), настъпили в периода септември 1999г. – декември 2003г. от неизпълнение на задълженията на ответника за доставяне на топлинна енергия, както и частичен иск с правно основание чл.86 от ЗЗД за сумата от 10 000лв., представляваща лихва за забава върху обезщетението за периода 14.12.2001г. – 08.02.2009г. С решението е потвърдено определение №2747/21.05.2018г. по т.д.№4225/2011г. на СГС, с което е отхвърлена молба на ищеца по чл.248 ГПК от 25.04.2018г.
Въззивният състав е посочил, че между „Топлофикация София” ЕАД като доставчик и праводателя на ищеца „Марта-8” ЕАД като купувач, е бил сключен договор за доставка на топлинна енергия № С-19/1998г., чийто срок е удължен с допълнително споразумение от 14.12.1999г. В чл.23.1 от договора е предвидено, че стойността на доставената топлинна енергия се инкасира авансово до 15-то число – 90% на база консумация за предходния месец, а изравнителното плащане – до пето число на следващия месец, на основание фактическа консумация. С клаузата на чл.23.4 е предвидена възможността при забавяне на плащането от купувача за повече от 30 дни, след датата на изравнителното плащане, доставчикът да прекрати топлоснабдяването му като в тези случаи не носи отговорност за причинените му вреди и щети. Съдът е посочил, че договорът е подписан с протокол за разногласие от страна на купувача като с двустранно подписано на 18.12.1998г. допълнително споразумение е оттеглено разногласието на купувача по чл.24, т.4 т.4 от договора.
В обжалваното решение е отразено, че по делото е представен изпълнителен лист от 14.11.2001г., издаден по реда на чл.237 ГПК /отм./, по гр.д.№05884/2001г. на СРС, от който е видно, че „8-ми март” АД е било осъдено да заплати на „Топлофикация София” ЕАД сумата от 1 721 884.61лв. – главница и мораторни лихви в размер на 643 962.56лв., ведно с лихви и разноски. С влязло в сила решение №2208/13.11.2015г. по т.д.№403/2013г. на Софийски апелативен съд е отхвърлен предявеният от „8-ми март” АД против „Топлофикация София” ЕАД иск за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответника сумата по изпълнителния лист от 14.11.2011г., за разликата над 178 012.71лв. до пълния предявен размер от 1 721 884.61лв., като предмет на претенцията е било установяване недължимост на цена на топлинна енергия за периода м.февруари 1998г.- м.юли 2000г. Позовавайки се на събраните по делото доказателства, включително и на заключенията на съдебно-техническите експертизи, апелативният състав е приел за установено, че за исковия период ответното дружество е спряло доставянето на топлинна енергия поради неплащането от страна на купувача на договорената цена за доставката, като в тази връзка са представени и подписани между страните споразумения за наличие на такива задължения.
Препращайки към мотивите на първата инстанция на основание чл.272 ГПК, въззивният състав е изложил допълнително самостоятелни мотиви за неоснователност на предявените искове. В тази връзка съдът е посочил, че основателността на претенцията за присъждане на обезщетение за претърпени загуби и пропуснати ползи по чл.79, ал.1 във вр. с чл.82 ЗЗД е обусловена от установяването на наличието на виновно неизпълнение на основно договорно задължение, което страните са могли да предвидят, както и че от това неизпълнение са настъпили и могат да настъпят за изправния съконтрахент имуществени вреди и пропуснати ползи, изразяващи се в реалния му пропуск да увеличи имуществото си, т.е. да е налице причинна връзка между неизпълнението и настъпилите вреди и възможността за придобиване на определена конкретна и реално очаквана имуществена облага в патримониума на изправната страна.
Апелативният състав е посочил, че между страните са възникнали облигационни отношения, породени от сключения между тях договор за доставка на топлинна енергия, като ответното дружество е поело задължението да доставя на ищцовото дружество топлинна енергия, съобразно договорените условия и цени. От събраните по делото доказателства, включително и от влязлото в сила решение по предявения отрицателен установителен иск от ищцовото дружество, съдът е приел за установено, че за исковия период купувачът не е заплащал цената на доставената топлинна енергия и се явява неизправна страна по договора. Според въззивният състав това допуснато неизпълнение на поетите задължение е дало основание на ответника, в съответствие с чл.23.4 от договора да преустанови топлоподаването, която клауза е съобразена с относимата за периода нормативна уредба, а именно с разпоредбата на чл.60 ал.1 т.1 на Наредба №1 за ползването на топлинна енергия /отм./, според която топлоснабдителната организация има право да прекрати топлоснабдяването на потребителя при неплатена такса за използваната топлинна енергия в 30-дневен срок, следващ отчетния период, като топлоснабдяването се възстановява след заплащане на таксата, заедно със законната лихва за периода. С оглед изложеното съдът е обосновал извода, че в разглеждания случай ответното дружество е преустановило изпълнението на поетото задължение за предоставяне на топлинна енергия на договорно и на законно основание, поради което се явява изправна страна в облигационната връзка и липсва основание за ангажиране на договорната му отговорност за непрестиране на насрещната му престация, както и че претендираните вреди не се явяват пряка и непосредствена последица от неизправно поведение на ответника, поради което за ищеца не е възникнало вземане за тяхната обезвреда в размер на претендираните стойности.
Въззивният състав е приел за неоснователно твърдението на жалбоподателя „8-ми март” АД за наличие на допуснато от ответника виновно неизпълнение на задължението за доставяне на топлинна енергия поради липсата на двустранни протоколи за определяне на дължимите суми за плащане, посочвайки, че въпросът за дължимостта на процесните суми е разрешен с влязлото в сила съдебно решение на САС. Съдът е приел за неоснователно възражението, че процесните договори са подписани от представител на ищцовото дружество с протоколи за разногласие, доколкото по делото са приети двустранно подписани допълнителни споразумения, с които купувачът се е съгласил изрично с приложимостта на клаузата на чл.23 т.4 от същите. На последно място според апелативния състав е неоснователно възражението на жалбоподателя, че клаузата на чл.23 т.4 от договора противоречи на действалата към исковия период Наредба №1 за ползване на топлинна енергия /отм./, тъй като изрично в чл.60 ал.1 т.1 от същата е предвидено право на топлоснабдителната организация да прекрати топлоснабдяването при неплатена такса за използваната топлинна енергия в 30-дневен срок, следващ отчетния период, както и че топлоснабдяването се възстановява едва след заплащане на таксата заедно със законната лихва за периода.
За да остави без уважение частната жалба на „8-ми март” АД срещу определението на първата инстанция от 21.05.2018г., постановено по реда на чл.248 ГПК, с което е отхвърлена молбата на ищеца за изменение на решението в частта, с която е бил осъден да заплати на ответника разноски в размер на 8 000лв. (при редуцирано от първата инстанция адвокатско възнаграждение от 23 520лв. на 8 000лв.), въззивният състав е посочил, че присъденият размер е определен при отчитане на фактическата и правна сложност на спора, чието разглеждане е продължило няколко години, с проведени множество съдебни заседания с участието на процесуалния представител на ответника по иска, чието допълнително заплащане е предвидено в относимата правна уредба, поради което се не се явява прекомерен съобразно критериите на Наредба № 1 /2004 г. на ВАС.
Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта му, с която е потвърдено решение №552/13.03.2018г. по т.д. №4225/2011г. на СГС.
Въззивното решение не е „очевидно неправилно” по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК като основание за допускане на касационно обжалване. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК.
Обжалвано въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Не е очевидно незаконосъобразен извода на апелативния състав, че с влязлото в сила решение на САС по т.д.№403/2013г. е установено наличието на задължения на ищцовото дружество за заплащане на получена топлоенергия за процесния период. Същото се отнася и до становището на въззивния съд, че прекратяването на подаването на топлоенергия при неплащане в 30-дневен срок, следващ отчетния период, е било в правомощието на ответното дружество съобразно клаузата на чл.23 т.4 от договора и разпоредбата на чл.60 ал.1 т.1 Наредба №1 за ползване на топлинна енергия /отм./. Твърдението на каасатора, че съдът неправилно е приел, че са налице двустранно подписани допълнителни споразумения, с които купувачът се е съгласил изрично с приложимостта на клаузата на чл.23 т.4 от същите, с което са били отстранени разногласията между страните, представлява оплакване за необоснованост на решението, което представлява касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, но не и основание за допускане на касация по чл.280 ал.2, пр.3 ГПК.
Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълк.решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Нито един от поставените от касатора четири въпроса няма характеристиката на въпрос по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. На първо място касаторът въобще не излага аргументи защо счита, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, съобразно изискванията на т.4 от ТР №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК. Отделно, по отношение на въпросите не е налице общия селективен критерий за допускане на касация по чл.280, ал.1 ГПК.
Въпросът №1: „Обвързан ли е съдът от постановеното съдебно решение, с което е отхвърлена претенцията на иск на ищеца за недължимост на суми по евентуално доставена топлинна енергия с искането на ищеца за присъждане на обезщетение за причинени вреди и пропуснати ползи от неправомерно поведение на ответника?”, не е поставен коректно, доколкото съдът е приел значението на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение на САС само по отношение на установяване на факта, че ищецът не е изпълнил задължението си да заплати цената на доставената му топлоенергия за процесния период. Що се отнася до спора дали енергийното дружество е имало право да преустанови параподаването, въззивният съд го е решил на базата на останалите по делото доказателства съобразно действащата към исковия период правна уредба.
Въпрос №2: Има ли право „Топлофикация София” ЕАД да спре топлоснабдяването на определен потребител, независимо от обстоятелството дали са заплатени всички предишни задължения?” е изцяло въпрос по правилността на обжалваното решение, която не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК.
Въпрос №3: „Представлява ли процесуално нарушение от страна на съда неотчитане на липсата на доказателства за подаване на пара от страна на ответника и връзката между подаването на пара, технологичния процес и невъзможността да бъде извършена производствена дейност и отхвърляне на претенция за обезщетение за причинени вреди и пропуснати ползи?” и въпрос №4. „От кога тече давностния срок за завеждане на иска за причинени вреди и пропуснати ползи? Кога е налице спиране и прекъсване на давността?”, не са обусловили решаващата воля на съда, доколкото с оглед приетата в мотивите на решението липса на основание за уважаване на иска по чл.79, ал.1 ЗЗД, въззивният състав не се е произнесъл относно наличието или липсата на причинна връзка между действията на ответника и евентуалните вреди на ищеца, нито относно основателността или неоснователността на възражението на ответника за изтекла погасителна давност.
Не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение и в частта му, с която е потвърдено определение №2747/21.05.2018г. по т.д.№4225/2011г. на СГС, постановено по реда на чл.248, ал.1 ГПК. Както бе посочено по-горе, касационната жалба на „8-ми март” АД в частта й съдържаща оплакване и съображения за неправилност на решението относно потвърденото определение на СГС, има характер на частна касационна жалба. Касаторът не е формулирал правни въпроси във връзка с частната касационна жалба, поради което допускането на касация на въззивното решение в частта му относно потвърденото определение на СГС за разноските, следва да бъде преценено в контекста на общото твърдение в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК за „очевидна неправилност” на решението.
Не е „очевидно неправилен” като противоречащ на формалната логика изводът на въззивния състав, че спорът по предявените при условията на обективно съединяване множество частични искове, се отличава с фактическа и правна сложност, чието разглеждане е продължило няколко години, с проведени значителен брой съдебни заседания при активното участие на процесуалния представител на ответника. Въззивното решение в частта му, с която е потвърдено определението на СГС, постановено по реда на чл.248, ал.1 ГПК, с което ищецът е бил осъден да заплати на ответника разноски в размер на 8 000лв. (при редуцирано от първата инстанция на основание чл.78, ал.5 ГПК адвокатско възнаграждение от 23 520лв. на 8 000лв.), не е постановено в явно нарушение на закона – contra legem, доколкото разпоредбата на чл.78, ал.5 ГПК предвижда единствено минимален размер, до който може да бъде намалено заплатеното адвокатско възнаграждение.
На основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на „Топлофикация София” ЕАД сумата 3 240лв. – изплатено адвокатско възнаграждение с ДДС за правна защита пред ВКС.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №227 от 25.01.2019г., постановено по в.т.д.№3624/2018г. на Софийски апелативен съд, ТО, 3 с-в, в частта му, с която е потвърдено решение №552/13.03.2018г. по т.д.№4225/2011г. на СГС, ТО, VІ-20 с-в.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №227 от 25.01.2019г., постановено по в.т.д.№3624/2018г. на Софийски апелативен съд, ТО, 3 с-в, в частта му, с която е потвърдено определение №2747/21.05.2018г. по т.д.№4225/2011г. на СГС, ТО, VІ-20 с-в.
ОСЪЖДА „8-ми март” АД – ЕИК[ЕИК] от [населено място], [улица] да заплати на „Топлофикация София” ЕАД – ЕИК[ЕИК] от [населено място], [улица] сумата 3 240лв. (три хиляди двеста и четиридесет лв.) – разноски за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: