О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.117
гр. София,28.02.2017 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на шести декември, две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
НИКОЛАЙ МАРКОВ
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№1131 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение №2604 от 30.12.2015 г. по т.д.№172/2015 г. на САС. С решението в обжалваната му част, след частична отмяна на решение №1141 от 21.07.2014 г. по т.д.№9400/2012 г. на СГС, [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] на основание чл.236, ал.2 от ЗЗД сумата от 49 624.30 лв., обезщетение за ползване на търговски обект “Бюро за обмяна на валута” №РА04, намиращ се на терминал “Международни линии за пристигане”- обществена зона на Летище София, за периода 15.05.2006 г. – 01.02.2007 г., продължило след прекратяване на споразумение от 31.10.2000 г., ведно със законната лихва върху присъдената сума от 07.03.2008 г. до окончателното плащане.
В жалбата се навеждат доводи, че решението е недопустимо, тъй като въззивният съд е разгледал иска на непредявено основание, евентуално неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК се поддържат доводите за недопустимост на обжалваното решение, като общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. Допустимо ли е съдът да се произнесе по предмет, за който не е бил сезиран. 2. Трябва ли въззивният съд да даде на страните указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта от ангажиране на съответни доказателства, когато прецени, че дадената от първоинстанционния съд правна квалификация е неправилна. 3. Когато ищецът изложи в исковата молба обстоятелства относно прекратено наемно правоотношение между страните, но изрично е поискал от съда ответникът да бъде осъден на извъндоговорно основание за ползване на имота след прекратяване на наемния договор, то как съдът следва да извърши правната квалификация на иска – на извъндоговорно основание, какъвто е петитумът или на договорно основание, съгласно обстоятелствената част на исковата молба. 4. Когато е налице противоречие между изложените факти и искането към съда, което противоречие е от значение за правната квалификация на иска, как следва да постъпи съдът – следва ли да остави без движение исковата молба и да укаже да се отстрани противоречието или следва да извърши квалификация въпреки противоречието. 4.1. Ако в горната хипотеза, съдът следва да остави без движение исковата молба и да укаже да се отстрани противоречието, но то е преодолимо единствено по реда на изменение на иска, допустимо ли е съдът да укаже процесуалното действие по изменение на иска. 4.2. Ако противоречието е преодолимо единствено по реда на изменение на иска, но не е допустимо съдът да укаже процесуалното действие изменение на иска, то какъв би бил редът за преодоляване на противоречието. 4.3. Ако съдът следва да извърши правна квалификация въпреки противоречието и без да дава указания, тогава кое е водещо при определяне на правната квалификация – изложените факти или искането, отправено до съда.
Поддържа се, че първи и втори от формулираните от касатора въпроси са разрешени в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана съответно в ТР №1/2010 г. на ОСГТК на ВКС и решение №16 от 24.03.2011 г. по т.д.№345/2010 г. на ВКС, ТК и в ТР №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, спрямо трети от въпросите се твърди, че е решен в противоречие с разрешението, дадено в решението по в.т.д.№146/2012 г. на САС, а спрямо четвърти въпрос и неговите подвъпроси – че решаването им е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответникът по касация – [фирма] заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че с оглед фактическите твърдения в исковата молба, свързани с продължило ползване на имота след изтичане на срока, за който е сключен, при изрично противопоставяне на наемодателя, предявеният от [фирма] иск следва да се квалифицира като такъв по чл.236, ал.2 от ЗЗД, тъй като юридическите факти от хипотезиса на посочената норма са идентични с тези, които ищецът е релевирал в исковата молба – фактическата власт върху имота е получена въз основа на договор за наем, прекратен с изтичането на срока му, като тази власт е осъществявана и в исковия период /след прекратяването/, въпреки волята на наемодателя. Посочил е, че изцяло неприложими в случая са разпоредбата на чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД, както е приел СГС, както и субсидиарният фактически състав на чл.59 ЗЗД, в който липсва изискването за престация и който поначало е израз на забраната за неоснователно обогатяване за чужда сметка и урежда право на иск на лицето, което е обедняло да търси обратно от лицето, което се е обогатило целия размер или част от размера на икономическия резултат от обогатяването. В този смисъл и тъй като неправилната правна квалификация /чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД/, дадена от СГС, прави решението незаконосъобразно, а не недопустимо, преценявайки събраните по делото доказателства и липсата на спор между страните относно приетите за установени релевантни факти /наличие на наемно правоотношение между страните, прекратяването му на 31.10.2003 г. и продължило до 01.02.2007 г. ползване на имота от наемателя ответник, срещу което наемодателят се е противопоставил, отправяйки покани до наемателя за освобождаване на имота с оглед осъществена тръжна процедура и избор на нов наемател/, въззивният съд е достигнал до извод, че искът за присъждане на обезщетение за ползване без основание на наетия имот в периода 15.05.2006 г. – 01.02.2007 г., е основателен. По отношение на размера му, въззивният съд е счел, че този размер не може да съвпада с уговорения между страните наем, а следва да се изчисли на база средномесечения пазарен наем, респективно като средната стойност от предложените в проведения търг за отдаване под наем на имота цена, предвид характеристиката на процесния обект – търговско помещение публична държавна собственост находящ се на територията на единственото летище в [населено място].
Настоящият състав намира, че касационно обжалване не следва да бъде допуснато.
Решението на въззивния съд е постановено в съответствие с очертания от ищеца, чрез фактическите му твърдения и отправеното до съда искане, допустим предмет на делото. Въззивният съд се е произнесъл по така предявения иск, изхождайки от възприетата въз основа на обстоятелствената част и петитума на исковата молба правна квалификация и относимите към нея правнорелевантни факти. Доводите на касатора за разглеждане на непредявен иск по чл.236, ал.2 от ЗЗД, вместо действително предявения иск с правно основание чл.59 от ЗЗД, насочват към неправилна правна квалификация на спорното право, но евентуалните грешки в определянето на правната квалификация на иска не обуславят недопустимост на въззивното решение, а съставляват основание по чл.281, т.3 от ГПК за неговата неправилност. Именно произнасянето на съда по наведените от ищеца факти и съобразно искането отправено до съда /между които липсва твърдяното от касатора противоречие/ е релевантно при преценката за допустимостта, поради което в случая не се установява твърдяната от касатора вероятна недопустимост на обжалваното решение, а по свързаният с твърденията в тази насока първи въпрос, касационно обжалване също не може да бъде допуснато.
На следващо място при липсата на спор относно правно релевантните факти /спорът между страните е бил изцяло правен/, въззивният съд, въпреки, че е приел, че дадената от първоинстанционния съд правна квалификация е неправилна, не е бил длъжен да дава указания на страните относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства, като се е съобразил изцяло с разясненията, дадени в т.2 на ТР №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, поради което в случая не се установява наличие на поддържаното от касатора селективно основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК спрямо втория от въпросите, респективно по него касационно обжалване не следва да бъде допуснато.
Касационно обжалване не може да се допусне и по останалите, формулирани в изложението по чл.284, ал.3 от ГПК въпроси, доколкото същите не са обусловили решаващата воля на съда. С поставянето им, касаторът предпоставя възприето от въззивния съд наличие на противоречие между наведените от ищеца фактически твърдения и искането отправено до съда, налагащо извършването на процесуални действия по отстраняване на нередовност на исковата молба, каквото становище обаче въззивната инстанция не е изразявала при постановяване на обжалваното решение /а и при предходното разглеждане на делото/, а и каквото противоречие, както бе посочено, не е налично в случая.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №2604 от 30.12.2015 г. по т.д.№172/2015 г. на САС, в частта му, с която след частична отмяна на решение №1141 от 21.07.2014 г. по т.д.№9400/2012 г. на СГС, [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] на основание чл.236, ал.2 от ЗЗД сумата от 49 624.30 лв., обезщетение за ползване на търговски обект “Бюро за обмяна на валута” №РА04, намиращ се на терминал “Международни линии за пристигане”- обществена зона на Летище София, за периода 15.05.2006 г. – 01.02.2007 г., продължило след прекратяване на споразумение от 31.10.2000 г., ведно със законната лихва върху присъдената сума от 07.03.2008 г. до окончателното плащане.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.