О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 117
София, 05.03.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 602/2012 г. г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. А. В. в качеството й на пълномощник на Х. Д. В. против решение № 595 от 17.04.2012 г. по гр.д. № 4411/2011 г. на Софийски апелативен съд. В жалбата са наведени доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Поддържа, че въпросът за характера на владението, упражнявано въз основа на нищожно придобивно основание поради опорочена форма, е разрешен от въззивния съд в противоречие с разясненията, дадени с ППВС № 6/ 74 г., а въпросът за приложение на кратката придобивна давност, е разрешаван противоречиво от съдилищата, видно от решение № 893 от 09.05.2011 г. по гр.д. № 166/07 г. на Русенския районен съд.
Ответникът по касация С. в писмен отговор на касационната жалба, подаден от юк. О. И., изразява становище, че не са налице сочените от касатора предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 4942 от 12.09.2011 г. по гр.д. № 7381/09 г. на Софийски градски съд, с което са отхвърлени предявените от Х. Д. В. против Столична община искове с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК за признаване, че ищецът е собственик на апартаменти № 77 и № 78, находящи се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] на основание договор за покупко- продажба, сключен с ответника, евентуално на основание придобивна давност.
От фактическа страна по делото е прието за установено, че през 1990 г. Столичен народен съвет е предоставил на “Т.” О. процесните два апартамента за нуждите на многодетното семейство на ищеца и той е бил настанен в жилищата с настанителна заповед № 83 от 12.02.1991 г. Със заповед № 106 от 26.02.1991 г. директорът на фирмата дал съгласие ищецът да закупи жилищата, след което последният заплатил по сметка на общината определената цена.
За да постанови обжалвано решение, въззивният съд е приел, че правоотношенията между страните са се развили при действието на НДИ/ отм./, която регламентира продажбата на държавни жилища, предоставени на ведомства, като сложен фактически състав, който включва освен разрешение за продажбата от ръководителя на ведомството, издаване на заповед за продажбата от председателя на общинския съвет и сключване на писмен договор с купувача. Тъй като в случая заповед по чл. 120 НДИ/ отм./ не е била издадена и не е бил сключен договор по чл. 121 с ищеца, въззивният съд е приел, факткическият състав на продажбата не е завършен и ищецът не е придобил собствеността върху двата апартамента на производно основание.
Твърдението му за придобиване на правото на собственост на основание изтекла придобивна давност е намерил за неоснователно по съображения, че до 1996 г. вещите, общинска собственост, са били изключени от действието на придобивната давност по силата на разпоредбата на чл. 86 ЗС, а с § 1 от Закона за допълнение на ЗС/ ДВ бр. 46/2006/ и последващите му изменения, течението на давността за придобиване на държавни и общински имоти е спряно до 31.12.2014 г. Ясно е, че въззивният съд е приел, че в случая приложимият давностен срок е този по чл. 79, ал.1 ЗС.
Поставеният от касатора правен въпрос като добросъвестно или обикновено следва да се окачестви упражняваното от него владение върху процесните имоти, респ. приложима ли е в случая разпоредбата на чл. 79, ал.2 ЗС, е обусляващ изхода на делото, но същият не е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. За да бъде определено владението като добросъвестно по смисъла на чл. 70, ал.1 ЗС, то трябва да бъде упражнявано въз основа на правно основание, което по вид, по естеството си е годно да породи вещнопрехвърлително действие – нотариален акт за прехвърляне на собственост или учредяване на вещно право върху недвижим имот, административен акт с вещноправно действие, съдебно решение по конститутивен иск, завет. Това правно основание трябва да съществува реално и да е спазена предписаната от закона форма за неговата действителност. Само тогава може да се мисли дали тази форма е опорочена. Когато правното основание е с опорочена форма за валидност – сделката е съобразена с предписаната от закона форма, но е с недостатък, който не е бил известен на приобретателя при сключване на договора, владението е добросъвестно. Това изрично е посочено в т.ІІІ от ППВС № 6/ 74 г. Опорочаването на предписаната от закона форма не равнозначно на липса на форма.
В случая владението на касатора върху процесните жилища не се основава на правно основание, годно да го направи собственик, тъй като нито съгласието на ръководителя на ведомството за продажба на жилището, макар и дадено в писмена форма, нито заплащането на определената цена, имат вещнопрехвърлително действие. С оглед на това, като е приел, че касаторът е обикновен владелец, поради което не може да се ползва от кратката 5-годишна давност по чл. 79, ал.2 ЗС, въззивният съд се е произнесъл по поставения правен въпрос в съответствие със задължителната и трайно установената практика на ВКС.
По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 595 от 17.04.2012 г. по гр.д. № 4411/2011 г. на Софийски апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: