ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1170
София, 12.09. 2011г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и девети юли две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 1145 по описа за 2010г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационните жалби на адвокат И. като процесуален представител на [фирма] [населено място] и на адвокат М. като процесуален представител на П. П. Т., К. Т. В., А. Т. Б., С. К. В., Н. К. В., Г. Н. Т., П. П. В., В. П. В., Г. П. Г., П. П. Г., Т. П. В. и П. Н. В., всички със съдебен адрес Б., срещу въззивното решение на Бургаския окръжен съд /БОС/ от 15.ІІ.2010г. по в.гр.д. № 588/2009г.
В отговора си по реда на чл.287 ал.1 от ГПК [фирма] е заел становище за неоснователност на касационната жалба на ищците – физически лица.
Ицщите не са дали отговор по реда на чл.287 ал.1 от ГПК по касационната жалба на дружеството.
Касационните жалби са подадени в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и са процесуално допустими.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение БОС е отменил решението на БРС от 24.VІІІ.2009г. по гр.д. № 4344/2008г. в осъдителната му част за разликата общо над 34954лв. до общо 55954лв. и вместо него е постановил друго, с което е отхвърлил предявените от П. П. Т., К. Т. В., А. Т. Б., С. К. В., Н. К. В., Г. Н. Т., П. П. В., В. П. В., Г. П. Г., П. П. Г., Т. П. В. и П. Н. В. срешу [фирма] искове за разликите над присъдените /поотделно/ до претендираните /поотделно/ суми поради съдебно прихващане от страна на дружеството с вземането му спрямо ищците в общ размер 21000лв., произхождащо от неизпълнено задължение на последните да му предадат получените след приключване на работата по събарянето на сграда полезни материали, собственост на дружеството, на значителна парична стойност – 35 тона отпадъчно желязо /скраб/, и е потвърдил първоинстанционното решение в останалата му осъдителна част.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че предявеният иск е с правна квалификация по чл.61 ал.1 във вр. с чл.60 от ЗЗД, а не по чл.60 във двр. С чл.61 ал.3 от ЗЗД, че ищците са съсобственици на възстановена им по реда на ЗСПЗЗ реална част от п-л ІІІ кв.82 по плана на [населено място], че върху част от нея е попадала сграда, собственост на ответното дружество, че с влязла в сила заповед на кмета на [община] на дружеството е наредено в срок до 31.Х.2007г. да премахне сградата на основание чл.195 ал.5 от ЗУТ като необитаема, неохранявана, неподдържана и създаваща опасност окт инциденти, че на 16.ХІ.2007г. ищците сключили договор с трето лице – търговско дружество за премахване на сградата със свои сили, техника и транспорт срещу 25лв. кв.м съборена и извозена маса, че с двустранен протокол са установени окончателните обеми на извършените работи на обща стойност 55954.80лв., за които на ищеца е издадена фактура от изпълнителя, представени са товарителници за извозените строителни отпадъци, със заключение на вещо лице са определени видът, разгънатата застроена площ и обемът на сградата, както и че пазарната стойност на услугата по премахване на сграда е между 12лв. и 32лв. на кв.м застроена площ. Прието е, че след изтичането на определения със заповедта на кмета срок задължението на ответника за премахване на сградата не е погасено, че работата не е предприета от ищците в техен интерес – заповедта е издадена в обществен интерес, а заинтересовано от извършването й е дружеството, не са представени доказателства по делото то да е възразило срещу предприетите от ищците действия, че работата е била предприета уместно, разноските са в рамките на средната пазарна стойност и са били необходими и полезни, в т.ч. разходите по транспортиране на техниката от Б. до Ц. с оглед на обстоятелството, че на дружеството е възложена цялостната работа, а не на отделни собственици на техника и работници в Ц.. При тези обстоятелства разноските подлежат на възстановяване на ищците съобразно квотите им на собственост върху терена. Като основателно е оценено възражението на ответника за прихващане със стойността на полученото при събарянето на сградата 35 тона отпадъчно желязо /скраб/ – поемайки управлението на чужда работа ищците е следвало да съхранят и предадат на ответника този отпадък, тъй като правото му на собственост върху сградата се е трансформирало в право на собственост върху съставните й части, равностойността на желязото е определена въз основа на минималната му изкупна цена по заключение на вещо лице.
В изложението на [фирма] по чл.284 ал3 т.1 от ГПК се сочи, че в противоречие с практиката на ВКС въззивният съд не обсъдил: възражението за нищожност на представения договор от 16.ХІ.2007г. за премахване на сградата; възражението за недоказаност на всяка една от претенциите по съединените искове; възражението, че до предявявяването на иска ищците нито твърдят, нито са уведомявали дружеството за някаква извършена работа, нито са претендирали плащане, което да им е отказано, които действия са обуславящи правото на иск; възражението, че в оспорения с писмения отговор протокол не са посочени обеми на свършената работа, следователно нито плащането от ищците на изпълнителя, нито определената от вещо лице средна цена по събаряне на сгради, не може да бъде съотнесена към размера на обогатяването на ответника. Сочи се, че е налице основанието по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване по основния правен въпрос, разрешен от въззивния съд, а именно: допустимо ли е извършителят на едно противоправно деяние, което освен всичко друго съдържа белезите на няколко състава от НК, да черпи облигационни права от същото, които да са правнозащитими с иск, предявен по реда на ГПК. ВКС следвало да създаде практика чрез лимитивно тълкуване на израза в ЗЗД „чужда работа” в аспект не на неговата граматическа и логическа неясност, а относно изключване на възможността в него законодателят да има предвид извършването на правонарушения, респективно същите да се квалифицират като извъндоговорно основание за правнозащитимо притезание.
В изложението на ищците се сочи, че въззивният съд се произнесъл по въпросите, които били от значение за точното прилагане на закона: след като при разглеждане на делото са събрани достатъчно доказателства, че гесторите са предприели извършването на работа уместно и в интерес на доминуса и че направените разноски са били необходими и полезни, дали в такъв случай съществува задължение за гесторите да съхраняват евентуални останали части от приключилата работа, и следва ли, след като е безспорно установено, че ако доминуса сам би предприел работата, би понесъл същите разноски, да се толерира негово недобросъвестно поведение, като му се присъжда левовата равностойност на това, което той би извлякъл като материал от събореното в случай, че го бе извършил сам, при положение, че от всички събрани доказателства ясно се установява неговата незаинтересованост сам да извърши това, за което е задължен със заповедта на кмета.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължитнелно, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на ВКС или на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
Поставеният от касатора – ответник процесуалноправен въпрос е съществен по принцип, но не е от значение за изхода на спора в случая. Възражението си за нищожност на договора от 16.ХІ.2007г. ответникът е релевирал за първи път във въззивната си жалба, поради което и с оглед забраната да се твърдят нови обстоятелства във въззивното производство, съдържаща се в чл.266 ал.1 от ГПК, непроизнасянето по него от въззивния съд не се е отразило на фактическите и на правните му изводи. Не е от значение за изхода на спора и непроизнасянето от въззивния съд по възражението за недоказаност по размер на претенциите на всеки от ищците. Това е така, тъй като решаващият извод в тази връзка в атакуваното решение – за доказаност на претенциите съобразно дяловете на всеки съсобственик на терена, върху който е била съборената сграда, касаторът не е релевирал като основание за допускане на касационно обжалване. Не отговаря на посочените по-горе изисквания и въпросът за непроизнасянето от въззивния съд по възражението за неуведомяването на ответника за извършена работа от ищците и за непретендиране от тях на плащане за това – този въпрос не е посочен в касационната жалба като основание за касационно обжалване по смисъла на чл.281 от ГПК, поради което и по силата на чл.290 ал.2 от ГПК правилността на въззивното решение не може да бъде проверена във връзка с него. По последното твърдяно необсъдено възражение съдът не се е произнесъл. Това е така с оглед приетото, че в протокола във връзка с изпълнение на договора от 16.ХІ.2007г. са установени окончателните видове и обеми на извършените работи. Въззивният съд не се е произнесъл и по релевирания от касатора материалноправен въпрос – няма в атакуваното решение извод, че действията на ищците по събарянето на сградата представляват противоправно деяние, съдържащо белезите на престъпления по няколко състава на НК, нито извод дали тези им действия могат да обусловят правнозащитими облигационни права.
Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване и по касационната жалба на ищците. Първият поставен от тях в изложението им въпрос не е релевиран като основание за касационно обжалване, поради което и по силата на чл.290 ал.2 от ГПК проверка за правилността на въззивното решение не може да бъде извършена във връзка с него. А по втория поставен въпрос въззивният съд не се е произнесъл – изводите си във връзка с възражението на ответника за прихващане той не е обвързал с незаинтересованост на ответника сам да извърши действията по събарянето на сградата.
По изложените съображения касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Бургаския окръжен съд, пети граждански въззивен състав, № V-13 от 15.ІІ.2010г. по гр.д. № 588/2009г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: