ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1171
София, 12.09. 2011г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и девети юли две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 1948 по описа за 2010г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адв.П. като процесуален представител на [фирма] – клон С. и по насрещната касационна жалба на адв.М. като процесуален представител на К. А. Б. от [населено място] срещу въззивното решение на СГС от 20.Х.2009г. по в.гр.д. № 1546/2008г.
К. А. Б. в отговора си по реда на чл.287 ал.1 от ГПК е заел становище за недопускане на касационно обжалване. Дружеството е заявило в отговора си, че касационната жалба на Б. е неоснователна.
Касационните жалби са подадени в предвидения в закона преклузивен срок и са процесуално допустими.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение СГС е отменил решението на СРС от 07.ІІ.2008г. по гр.д. № 7576/2006г. в отхвърлителните му части по исковете по чл.200 от КТ за присъждане на 17500лв. обезщетение за неимуществени вреди и на 88.40лв. обезщетение за имуществени вреди и вместо него е постановил друго, с което е осъдил [фирма] – клон С. да заплати на К. Б. 17500лв. обезщетение за неимуществени вреди от увреждане на здравето на ищеца вследствие на настъпила на 29.VІІІ.2004г. трудова злополука и 88.40лв. обезщетение за пропуснати ползи, изразяващи се в разлика между обезщетение за временна нетрудоспособност и трудово възнаграждение за периода 29.VІІІ.2004г. – 03.І.2005г., ведно със законната лихва, считано от 29.VІІІ.2004г., и е оставил в сила първоинстанционното решение в останалите му отхвърлителни части за разликите до пълните предявени размери.
За да постанови решението, въззивният съд приел, че първоинстанционното решение е постановено по нередовна искова молба, тъй като при противоречивостта на адресната й част и между нея и обстоятелствената й част не може да се установи срещу кого е насочен искът и дали клонът не е посочен само като адрес за призоваване, че и двата субекта /дружеството и клонът му/ са процесуално легитимирани да участват в делото като ответници – клонът – съгласно пар.1 т.1 от ДР на КТ, а дружеството – въз основа на общата си процесуална правоспособност, въззивният съд имал правомощие да остави исковата молба без движение, като след отстраняването на нередовността с молба от 04.VІ.2008г. чрез посочването на клона като работодател и ответник исковете не са недопустими и следва да се разгледат по същество.
Прието е, че между ищеца и ответникът – клон е било налице трудово правоотношение за длъжността „международен шофьор”, че злополуката, настъпила по време на командировката му в Италия – от спукан маркуч с високо налягане получил прорезно-разкъсна рана на втория пръст на лявата ръка, причинена от струя масло с високо налягане, довело след месец до ампутирането на пръста, е призната за трудова, при което са налице предпоставките по чл.200 от КТ за отговорността на ответника. Като неоснователно е оценено възражението на последния за съпричиняване по чл.201 ал.2 от КТ. Не било доказано от ответника предоставянето на ищеца на предпазни средства, които той не бил ползвал, нито ищецът да е нарушил други правила за безопасност на труда, както и че ампутацията била изцяло резултат от виновния отказ на ищеца да се подложи на операция в Италия – частична некроза на пръста, обусловила ампутацията, е констатирана в периода 13 – 18.ІХ.2004г., вещото лице не е категорично, че към този момент все още е било възможно да се избегне ампутацията, а на по-ранен етап такава диагноза не е била поставена и не е била указана нужда от ампутация. След като при повторния преглед и лечение в Италия ищецът отказал оперативно лечение, той е допринесъл за болките и страданията до ампутацията на 29.ІХ.2004г. Това довело до 20% намаление на трудоспособността му. Съобразявайки продължителността на търпените болки и страдания, необратимия характер на увреждането, загубата на основен пръст на водеща за ищеца ръка, възможността от поява на болки в бъдеще при определени метеорологични условия, съдът е приел с оглед чл.52 от ЗЗД, че обезщетение в размер на 18500лв. съответства на критериите за справедливост, а съобразявайки приносът му за последиците от злополуката поради отказа му за лечение е приел, че претенцията е основателна до размер на 17500лв.
В изложението [фирма] – клон С. по чл.284 ал3 т.1 от ГПК, представено след дадено му указание, се сочи, че въззивния съд се произнесъл в хипотезите по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК по въпросите: може ли чрез уточнителна молба по чл.100 от ГПК /отм./, подадена пред въззивния съд, искът да бъде насочен към клона на търговец, ако в исковата молба като ответник изрично е посочен самия търговец и делото пред първата инстанция е водено срещу принципала; кой носи пасивната материалноправна легитимация по трудовоправни спорове – търговеца или клона му, когато се касае за спор по трудов договор, сключен с клона, и коя от нормите – пар.1 т.1 от ДР на КТ или чл.20 от ТЗ е специална по отношение на другата; как следва да бъде определян размерът на обезщетението за неимуществени вреди от трудова злополука /критерии/ и следва ли да бъдат взимани предвид фактори като минимална работна заплата за страната, заплатата на работника, процента загубена и запазена трудоспособност, трайни или временни са вредоносните резултати и др.; как следва да бъде определян приноса на работника за настъпване на неблагоприятните последици от злополуката – като твърда сума или като процент от определеното обезщетение и какви са критериите, въз основа на които се определя този принос. Сочат се три решения на състави на ВКС.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължително, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай по първия поставен от касатора процесуалноправен въпрос въззивният съд не се е произнесъл. Въпросът, по който се е произнесъл въззивният съд в тази насока, е, че първоинстанционното решение е постановено по нередовна искова молба, тъй като поради допусната в нея непрецизност не може да се определи с категоричност срещу кого е насочен искът, и че това е налагало отстраняване на нередовността, каквото правомощие той има. Този въпрос, обаче, не е релевиран като основание за допускане на касационно обжалване, а това касационният съд не може да стори служебно, както вече бе посочено, като го извлече от изложението или от касационната жалба.
По първата част от втория въпрос /кой носи пасивната материалноправна легитимация по трудовоправни спорове – търговеца или клона му, когато се касае за спор по трудов договор, сключен с клона/ с представените решения на ВКС /№ 1373/13.І.2009г. по гр.д № 1908/2007г., ІІ ГО, №141/29.І2009г. по гр.д № 347/2008г. ІІ ГО и № 104/11.VІ.2009г. по гр.д. № 304/2009г. ІІ ТО/ не се обосновава наличието на противоречива практика, тъй като в тях този въпрос не е предмен на разрешаване. А по втората част на въпроса /коя от нормите – пар.1 т.1 от ДР на КТ или чл.20 от ТЗ е специална по отношение на другата/ въззивният съд не се е произнесъл.
По втората част от третия материалноправен въпрос /следва ли да бъдат взимани предвид /при определяне на обезщетението за неимуществени вреди/ фактори като минимална работна заплата за страната и заплатата на работника/ въззивният съд не се е произнесъл. По останалата част от въпроса въззивният съд се е произнесъл в съответствие с трайната и непротиворечива практика, като съобразно обществения критерий за справедливост, съдържащ се в разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, е взел предвид при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди тежестта на увреждането на ищеца, необратимият му характер, продължителността на търпяните от него болки и страдания и възможността за поява на такива и в бъдеще, загубата на основен пръст на водеща за него ръка.
Първата част на четвъртия въпрос /как следва да бъде определян приноса на работника за настъпване на неблагоприятните последици от злополуката – като твърда сума или като процент от определеното обезщетение/ не е съществен за изхода на спора, тъй като и в двата случая резултатът /в парично изражение/ би бил един и същ. По втората част на четвъртия въпрос въззивният съд не се е произнесъл, тъй като във въззивното решение не са посочени конкретните критерии, по които е определен размерът на приноса на ищеца за неблагоприятните за него последици от злополуката. С оглед на това касаторът е следвало да релевира като основание за допускане на касационно обжалване процесуалноправният въпрос за липса на мотиви в тази връзка, което, обаче, не е заявено, а касационният съд не може да стори това служебно по изложените вече съображения.
Ето защо касационно обжалване на въззивното решение по касационната жалба на дружеството не следва да бъде допускано.
С оглед този извод и на основание чл.287 ал.4 от ГПК насрещната касационна жалба на К. Ал.Б. не следва да се разглежда.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на СГС, ВО, ІІ-Д състав, от 20.Х.2009г. по гр.д. № 1546/2008г. по касационната жалба на [фирма] – КЛОН С..
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ насрещната касационна жалба на К. А. Б. от [населено място] срещу решението на СГС, ВО, ІІ-Д състав, от 20.Х.2009г. по гр.д. № 1546/2008г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: