О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1171
София, 28.12.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 09.11.2012 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ч.т.дело № 623 /2012 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба на ЗД ”О.-ЗАСТРАХОВАНЕ”, със седалище [населено място] против въззивното определение на Пловдивския апелативен съд № 158/31.01.2012 год., постановено по ч.гр.д.№ 89/2012 год., с което е потвърдено определение на Хасковския окръжен съд от 04.11.2011 год., по гр.д.№ 677/2011 год. за оставяне без уважение възражението на настоящия частен касатор, в качеството му на ответник, за местна неподсъдност на делото на Хасковския окръжен съд и за изпращането му за разглеждане от Софийски градски съд, като първа инстанция.
С частната касационна жалба е въведено оплакване за необоснованост, процесуална и материална незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт, като се иска отмяната му.
Основно частният жалбоподател възразява срещу приетата от Пловдивския апелативен съд негова необжалваемост пред касационната инстанция, позовавайки се на трайно установената в тази насока съдебна практика, изразена в цитирани 4 определения на отделни състави на ВКС, постановени по реда чл.274, ал.3 ГПК.
Развити са и съображения, свързани с неприложимостта на разпоредбите на чл.108, ал.1, изр.2 и чл.113 ГПК, предвид договорната отговорност на застрахователя и съответстващото и общо процесуално правило, израз на което е нормата на чл.105 ГПК, че спорът следва да бъде разгледан в най – удобния за ответника съд, доколкото предварително не е известно дали предявеният иск е основателен или не, както и отсъствието на процесуална възможност за разширително тълкуване нормите на процесуалния закон.
В депозирано към частната касационна жалба изложение по чл.284, ал.3 ГПК, касационното обжалване по приложно поле е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.
Твърдението на частния касатор е , че възприетото от въззивния съд разрешение на значимия за изхода на делото въпрос на процесуалното право, свързан с приложението на чл.113 ГПК е в противоречие с трайно установената съдебна практика на ВКС, изразена в определения : № 649/16.07.2010 год., по ч.т.д.№ 377/2010 год. на І-во т.о. и определение № 697/7.12.2009 год., по ч.т.д.№ 514/2009 год. на І-во т.о..
Ответната по частната касационна жалба страна е възразила по допускане на касационното обжалване и алтернативно по основателността на въведените касационни основания в срока по чл.276, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.278, ал.1 ГПК, намира:
Частната касационна жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ, според трайно установената практика на ВКС, изразена както в посочените от частния касатор определения на ВКС, така и в служебно известните на настоящия съдебен състав определения на ВКС № 544/2011 год., по ч.т.д.№ 503/2011 год.; № 183/2010 год., по ч.т.д.№ 101/2010 год. и др., на инстанционен контрол въззивен съдебен акт от категорията определения по чл.273, ал.3, т.1 ГПК, поради което е процесуално допустима.
Обстоятелството, че въззивният съд е потвърдил постановеното от Х. определение, с което е оставено без уважение своевременно въведеното от ответника по спора възражение за местна неподсъдност на делото, по съображения за приложимост на разпоредбата на чл.113 ГПК, във вр. с § 1, т.1 от ДР на КЗ, с която е въведена особена местна подсъдност дерогираща установената с чл.108, ал.1 ГПК обща такава, обосновава правен извод, че поставеният от касатора въпрос на процесуалното право, като релевантен за решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт, обусловили постановения с него краен правен резултат, попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК и общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалване е налице.
По отношение на същия е неоснователно позоваването на критерия за селекция по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Въпросът за приложението на чл.113 ГПК и съотношението му с нормата на чл.108 ГПК в хипотезата на предявен от пострадалия пряк иск по чл.226, ал.1 КЗ срещу застрахователя на гражданската отговорност на делинквента е разрешен както с постановените по реда на чл. 274, ал.3 ГПК от състав на ІІ т.о. на ВКС определения: № 544/11.07.2011 год., по ч.т.д.№ 503/2011 год. и № 649/16.07.2010 год., по ч.т.д.№ 377/2010 год., цитирани от касатора, така и със служебно известните на настоящия съдебен състав определения на ВКС, постановени по реда на действащия ГПК : № 95/05.02.2010 год., по ч.т.д.№ 70/2010 год. на ІІ т.о.; № 474/ 05.08.2009 год., по ч.т.д.№ 361 / 2009 год. на ІІ т.о.; №112 от 16.02.2012 год., по ч.т.д.№ 971/2011 год. на ІІ т.о. ; № 813/24.09.2012 год., по ч.т.д.№ 579/2012 год. на ІІ т.о. и мн. други, имащи характер на задължителна за съдилищата практика по см. на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
С тези определения е прието, че изборната местна подсъдност по чл. 113 ГПК е приложима и към исковете за заплащане на застрахователно обезщетение, предявени от застраховани лица – ФЛ или ЮЛ и при предявени преки искови претенции по чл.226, ал.1 КЗ, поради което при упражнено от ищеца право на избор на местна подсъдност по чл.113 ГПК, общата местна подсъдност, въведена с разпоредбата на чл.108, ал.1 ГПК се счита за дерогирана.
Определянето на местна подсъдност по реда на чл.113 ГПК при предявени от застрахования искови претенции спрямо застрахователя за заплащане на застрахователно обезщетение, вкл. в хипотезата на чл. 226, ал.1 КЗ, е обосновано с придаденото от законодателя с § 1, т.1 от ДР на КЗ качеството на застрахования във всяка една от разгледаните хипотези на ”потребител на застрахователна услуга”.
Следователно постановеното от Пловдивския апелативен съд определение не е в отклонение от цитираната съдебна практика, поради което визираното противоречие по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК- отсъства.
При наличие на задължителна съдебна практика основанието по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, на което частният касатор се позовава, е въобще неприложимо.
Що се касае до цитираното с касационната жалба определение № 649/16.07.2010 год., по ч.т.д.№ 377/2010 год. на І-во т.о., то се явява изолирано становище на състав на касационната инстанция и доколкото е в несъответствие с останалите, посочени по- горе съдебни актове на ВКС, израз на трайно установената съдебна практика по поставения от частния жалбоподател процесуалноправен въпрос, вкл. създадена и след постановяването му, следва да се приеме, че евентуално произтичащото от него противоречие е преодоляно, поради което не е налице основание за допускане на исканото касационно обжалване.
При този изход на делото, на ответната по частната касационна жалба страна, на осн. чл.78, ал.3 ГПК, се следват направените за настоящето производство деловодни разноски, но ако същата е ги претендирала не само своевременно, както е в случая, но е и доказала осъществяването им. Следователно обстоятелството, че по делото липсват доказателства за извършени от ответника деловодни разноски за производството по чл. 274, ал.3, т.1 ГПК, изключва наличието на процесуална възможност такава да бъдат присъдени на последния.
Водим от гореизложеното настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното определение на Пловдивския апелативен съд № 158/31.01.2012 год., постановено по ч. гр.д.№ 89/2012 год..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: