ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1171
София, 25.08. 2009г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и осми юли две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА ТАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Ташева гр. дело № 806 по описа за 2009г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат К като процесуален представител на М. Й. С. от гр. Х. срещу въззивното решение на Пловдивския апелативен съд от 29. ХІІ.2008г. по в.гр.д. № 760/2008г.
Ответникът по касационната жалба Г. Т. Г. от гр. Х. не е заявил становище пред настоящата инстанция.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение Пловдивският апелативен съд е оставил в сила решението на Хасковския окръжен съд по гр.д. № 47/2007г., с което М. С. е осъден да заплбати на Г. Г. 37500лв. по силата на договор за заем от 21.ІХ.2006г., ведно със законната лихва, считано от 06.ІІІ.2007г. и 4090лв. разноски.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че между страните на 21.ІХ.2006г. е сключен договор за заем, по силата на който ответникът е получил от ищеца процесната сума със задължение да му я върне до 21. Х.2006г., което той не е сторил. Първоначално като форма на защита ответникът е релевирал възражение, че договорът не е подписан от него. Със заключение на съдебно-графологична експертиза е установено, че подписът под договора е положен от него, но не и ръкописния текст, материализиращ съдържанието. Прието е в тази връзка, че авторството на едно волеизявление не се установява от това кой е изписал текста, а от факта чий е подписа под него. След приемането на графологичната експертиза процесуалният представител на ответника направил и възражение, че той е подписал бял лист без съдържание и че договорът е нищожен поради липса на съгласие за сключването му. Възражението е оценено като неоснователно, като не са кредитирани показанията на свидетелите, тъй като те пресъздават преразказани им от ответника обстоятелства. Но дори да се приеме, че през есента на 2006г. ответникът е подписал празна бланка, предоставена му от ищеца, този факт не установява еднозначно, че тя е използвана за материализиране на договора от 21.ІХ.2006г. най-малкото поради това, че между страните безспорно е имало множество правоотношения от този тип, което не налага несъмнен извод, че липсата на съгласие касае точно процесния договор.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса, че предаването на суми от едно лице на друго става въз основа на сключен договор за заем, в противоречие с ТР № 37/1969г. по гр.д. № 32/1969г. на ОСГК на ВС, както и в разрез с практиката на ВКС, обективирана в решение по гр.д. № 162/2003г. на І ГО, според която съдът следва да тълкува действителната воля на страните, като по правило се тълкуват неясните уговорки, не само тези, които са двусмислени, но и тези, които от външна страна изглеждат ясни, но по тях има спор, както е в случая.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение.
По силата на чл.280 ал.1 от ГПК на касационно обжалване подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван е противоречиво от съдилищата или който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.
В разглеждания случай с представените решения не се установява твърдението за произнасяне от въззивния съд в противоречие със съдебната практика. В решението по гр.д. № 32/1969г. на ОСГК, според което “не може да се приеме, че всяко плащане на суми от едно лице на друго става въз основа на сключен договор за заем между тях, освен като заем, плащането може да бъде също в резултат на уреждане на сметки, дарение, погасяване на дълг и пр., затова плащането в случая не може да се презумира като заем”, не е разрешен сходен с този по настоящото дело въпрос, тъй като защитната позиция на касатора не е, че е получил процесната сума, но не като заем, а че не е подписал договора или че договора е нищожен поради липса на съгласие. Според решението по гр.д. № 162/2003г. на състав на І ГО на ВКС “тълкуването на договора е установяване на точния смисъл на уговорките, съдържащи се в него, и че по правило се тълкуват онези от тях, които са неясни – не само тези, които са двусмислени, но и тези, които от външна страна изглеждат ясни, но по тях има спор”. Разрешението на този въпрос от въззивния съд не е в противоречие с тази практика, тъй като са изложени съображения по валидността на договора и съдържанието на волеизявленията на страните по него. Освен това следва да се отбележи, че касаторът не е посочил в изложението си по кои от уговорките по договора тълкуване не е извършено или то е опорочено.
При тези обстоятелства се налага извод, че касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да се допуска.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд, ГО, от 29. ХІІ.2008г. по гр.д. № 760/2008г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: