5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1172
гр.София, 22 октомври 2015 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четиринадесети октомври през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 3753 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по жалба на [община], представлявана от Кмета А. К., срещу въззивно решение №1830/29.04.2015г., постановено по възз.гр.д.№204/2015г. на Окръжен съд – Благоевград, с което е потвърдено решение №412/ 19.01.2015г. по гр.д.№1389/2014г. на РС-Благоевград. С първоинстанционното решение са уважени предявените от Х. Е. М. искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1 – т.3 КТ за отмяна на дисциплинарното му уволнение, за възстановяване на заеманата преди това длъжност „Директор” в Дом за стари хора „Св.П.” – [населено място] и за заплащане на обезщетение за времето на оставане без работа.
В жалбата се сочи, че атакуваният съдебен акт е незаконосъобразен и необоснован, поради което се иска неговата отмяна.
В изложението на основанията за касационно обжалване са релевирани доводи за допускане на касационния контрол в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК по следните въпроси: 1/ Налице ли е дисциплинарно нарушение по чл.190 ал.1 т.7 КТ, при неупражнен от служителя контрол, когато е имал такова задължение по длъжностна характеристика; 2/ При извършване преценката по чл.189 ал.1 КТ следва ли да се съобразят характера на заеманата длъжност и важността на неизпълненото трудово задължение, възможните вредни последици от неизпълнението, обществената значимост на професията и как нарушението се отразява върху цялостната дейност на работодателя. По тези въпроси се твърди противоречие на въззивното решение със задължителната съдебна практика – Решение №167/14.05.2013г. по гр.д.№1102/2012г. ІV г.о., Решение №163/13.06.2012г. по гр.д.№564/2011г. ІV г.о., Решение №576/30.09.2010г. по гр.д.№700/2010г. ІV г.о. на ВКС и др.
Ответната страна по жалбата в писмения си отговор поддържа становище, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл.283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което е допустима.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което исковете на служителя по чл.344 ал.1 т.1 – т.3 КТ са уважени, въззивният съд на основание чл.272 ГПК е препратил към мотивите на РС и от своя страна, след анализ и оценка на доказателствата по делото е приел, че дисциплинарното уволнение на ищеца от заеманата длъжност „Директор” в Дом за стари хора „Св.П.” – [населено място], е незаконно, тъй като: работодателят не е установил и доказал извършването на описаните в заповедта нарушения на трудовите задължения от страна на М.; че дори и да се приемат за установени някакви пропуски в работата на ищеца, те не могат да се квалифицират като „тежки” нарушения на трудовата дисциплина по смисъла на чл.190 ал.1 т.7 КТ, тъй като са формални и нямат връзка с настъпилата смърт на един от обитателите на дома; а доколкото хипотетично би могло да се приеме, че ищецът не е изпълнил задължението си по длъжностна характеристика да контролира и ръководи дейността в дома за стари хора, то наложеното му най-тежко дисциплинарно наказание не съответства на тежестта на нарушението. Посочено е, че описаните в уволнителната заповед нарушения са констатирани от работодателя единствено при случая с починалия потребител на социална услуга в дома, след извършена проверка от Агенцията по социално подпомагане. Докладът от тази проверка, обаче, макар и цитиран в заповедта за уволнение, не е връчен на ищеца и той не е бил запознат с резултатите от нея. Отделно от това, съдът е приел, че две от посочените в заповедта нарушения – неосъществен контрол за ежедневно почистване стаите в дома и начина на водене на присъствена тетрадка /респ. неправилното зачисляване за храна на починалото лице по време, когато служителите на дома са били в неизвестност за настъпилата смърт/ – че за тези нарушения ищецът не може да носи отговорност, тъй като контролът за конкретното им изпълнение е пряко възложен като задължение на други длъжностни лица. За останалите две нарушения, цитирани в заповедта – неосъществен контрол за воденето на рапортна тетрадка и заповедна книга, съдът е приел, че работодателят не е установил в какво точно се изразява нарушението на ищеца, респ. какви правила за водене на документацията е следвало да бъдат съблюдавани, а са били нарушени. В заключение е направен извод, че наложеното наказание „дисциплинарно уволнение” е незаконосъобразно и са уважени исковете по чл.344 ал.1 т.1 – т.3 КТ.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като соченото основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК не се установява.
Съгласно приетото разрешение по т.1 от ТР№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд, или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Преценен от тази гледна точка, първият въпрос в изложението – налице ли е дисциплинарно нарушение по чл.190 ал.1 т.7 КТ, при неупражнен от служителя контрол, когато той е имал такова задължение по длъжностна характеристика – не е обусловил правната воля на съда. Решаващият извод на въззивната инстанция, че уволнението на ищеца е незаконно, е базиран на приетото, че работодателят не е установил и доказал извършването от страна на М. на описаните в заповедта нарушения на трудовите му задължения. По делото не е било спорно, че ищецът като директор на дома за стари хора е имал задължение по длъжностна характеристика да контролира и ръководи дейността на социалната институция, в т.ч. и да осъществява контрол за спазване на изискванията за документооборота. И без да е записано в длъжностната характеристика, задължението за общ контрол и ръководство на дейността на дома, произтича от естеството на възложената на ищеца ръководна трудова функция – директор. Друг е въпросът, дали всяка констатирана липса на контрол, може да се окачестви като дисциплинарно нарушение и то от категорията на тежките нарушения, но такъв проблем не е формулиран от касатора, а съдът не може да допуска касационно обжалване по въпрос, който не е изведен и посочен от страната / т.1 от ТР№1/2009г. на ОСГТК/. Отделно от това, в случая въззивният съд е приел, че ищецът въобще не е допуснал нарушенията, визирани в заповедта, защото за едни от тях работодателят не е установил в какво се изразяват и какви норми и правила са нарушени; а за другите, свързани с упражняване на контрол за ежедневното почистване стаите на потребителите; воденето на книгата за присъствията и отсъствията на хората от дома, зачисляването и отчисляването им за храна – че са пряко задължение на конкретни длъжностни лица. С оглед на този решаващ извод, не се установява противоречие на въззивното решение с цитираната от касатора задължителна съдебна практика, тъй като разрешените в тях въпроси относно условията за ангажиране дисциплинарната отговорност на работника, са предпоставени от установени и доказани нарушения на трудовата дисциплина, какъвто не е настоящият случай.
Вторият въпрос в изложението има отношение към критериите за определяне на дисциплинарното наказание /чл. 189 ал. 1 КТ/. Уредбата на дисциплинарната отговорност е изградена върху принципа за съответствие на тежестта на наказанието с тежестта на нарушението. Поради това законът, в разпоредбата на чл. 189 ал. 1 КТ, установява критериите, от които трябва да се ръководи субекта на дисциплинарната власт при избора на дисциплинарното наказание. Основният критерий е „тежестта на нарушението“, установено с неговата обективна и субективна характеристика; „обстоятелствата, при които е извършено нарушението“, относими към параметрите на времето и мястото на извършване на нарушението; и „поведение на работника или служителя“, като комплекс от елементи, които съставят неговата трудова характеристика. При констатиране на нарушение на трудовата дисциплина работодателят има право да прецени дали да наложи дисциплинарно наказание на работника или служители или не, както и да определи вида на дисциплинарното наказание. При избора на наказание обаче, той е длъжен винаги да се ръководи от законовите критерии по чл. 189 ал. 1 КТ. Дисциплинарното минало и субективното отношение на работника или служителя спрямо допуснатото нарушение на трудовата дисциплина са част от тази преценка и това е видно от текста на закона. Същото се отнася и до липсата или наличието на вреди от дисциплинарното нарушение, които се вземат предвид при определяне тежестта на наказанието, когато сами по себе си не обуславят квалификацията на нарушението.
С поредица решения, постановени по реда на чл.290 ГПК /напр. – решение № 461/17.06.2010 г. по гр. д. № 626/2009 г. на ВКС, решение № 372/01.07.2010 г. по гр. д. № 1040/2009 г. на ВКС и решение № 476/ 09.07.2010 г. по гр. д. № 269/2009 г. и др./, е създадена задължителна съдебна практика по приложението на чл. 189 ал. 1 КТ, според която, при спор за законността на наложеното дисциплинарно наказание, съдът е длъжен да извърши съдебен контрол за съответствието между наложеното дисциплинарно наказание и извършеното нарушение, респ. относно това дали работодателят преди налагане на дисциплинарното наказание е извършил преценка по чл. 189 ал. 1 КТ, като е взел предвид критериите – тежест на нарушението, обстоятелствата при които е извършено, както и поведението на работника или служителя.
Доколкото в случая съдът като допълнителен довод е посочил, че дори и „хипотетично” да се приеме, че ищецът е допуснал пропуски при осъществяване на задължението си да контролира дейността на служителите в дома за стари хора, наложеното най-тежко дисциплинарно наказание е несъответно на нарушението, то и с оглед този решаващ извод обжалваното решение е съобразено с цитираната съдебна практика, което изключва приложното поле на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба в отговора си е направил искане за заплащане на разноски, но доказателства за направени разходи за касационното производство не са представени и съответно не се присъждат.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №1830 от 29.04.2015г., постановено по възз.гр.д.№204/2015г. на Окръжен съд – Благоевград.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.