ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1176
София, 12.09. 2011г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и девети юли две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 36 по описа за 2011г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат Б.-П. като процесуален представител на П. Г. К. и Т. С. К. от [населено място] срещу въззивното решение на Пловдивския окръжен съд /ПОС/ от 04.Х.2010г. по в.гр.д. № 1932/2009г.
Ответникът по касационната жалба И. П. Б. от [населено място] в отговора си по реда на чл.287 ал.1 от ГПК е заел становище за недопускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение ПОС е отменил решението на ПРС по гр.д. № 2831/2006г. и вместо него е постановил друго, с което по предявените от И. П.Б. искове е прогласил нищожността поради невъзможен предмет на договора за замяна на недв.имот срещу движими вещи, сключен на 31.Х.2000г. с нот.акт № 26/2000г., с който Д. Ст.С., наследодателка на ответниците Т. Ст.К., Д. Ат.А., С. Ат.А. и Ж. Ат.А., прехвърлила на П. К. собствеността върху пристройка на равнището на ІІ жилищен етаж с площ 32 кв.м и подобрения към нея, избено помещение западно от жилищната сграда с общ вход от източната половина на избата и с правото на ползване на подстълбищното помещение и съответните части от общите части на сградата, находящи се в имот пл. № 534 п-л VІІ кв.81 по плана на [населено място].
За да постанови решението, въззивният съд приел, че прехвърлената с атакувания договор пристройка е реална част от общата площ на жилището на ІІ етаж от 100 кв.м, в който е имало само една баня и тоалетна, без да е бил одобрен към момента на замяната архитектурен проект за обособяването на две жилища на този етаж. Към настоящия момент на етажа има две толетни, но само една баня, липсват данни да има самостоятелни входове за всяко жилище. През 1996г. е инициирана, но не е приключила, процедура по узаконяване на пристройката на ІІ етаж и за обособяването й като самостоятелно жилище с изграждането на ново стълбище, като с протокол № 3/21.І.2010г. на РЕСУТ при [община] е прието, че този проект третирал обеми и конфигурации, за които нямало създадена градоустройствена основа. При тези обстоятелства договорът е сключен в нарушение на чл.62 от З. /отм./, изискващ при прехвърляне на реално обособена част от жилище да има преди това одобрен архитектурен проект, и при невъзможен предмет.
В изложението на П. и Т. Кривенчеви по чл.284 ал3 т.1 от ГПК се сочи, че въззивният съд се произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР № 4/2010г. по т.д. № 4/2009г., според което невъзможен предмет е налице, когато предмет на сделката е обект, изключен от гражданския оборот. Нямало забрана за сделки с реална част от жилищен етаж, имало изисквания в З., но не и в специалния ЗС, като съдът приел, че първия дерогира специалния. Предметът на сделка бил невъзможен не когато не съществува, а когато не можел да възникне – сочат се едно определение и три решения на ВКС. Изложени са съображения, че съдът мотивирал решението си само с липсата на одобрен проект, без да изясни, че разрешението за строеж за пристройка е разрешение за самостоятелен обект – функционално свързан със съществуващото жилище, не разсъждавал над всички възражения, доводи и доказателства. По самото дело са постановени две противоречиви решения по един и същ казус. Разглеждането на жалбата било от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, за да бъде изяснено в какво съотношение са специалните разпоредби на устройствения закон /З./ и на специалния закон, дали процедурата по пар.183 от ПЗР на ЗУТ дава основание да се приеме, че няма приключила процедура по узаконяване на изпълненото в отклонение от строителните книжа, но има самостоятелен обект, това е ли основание да се приеме, че липсва предмет на сделка, в практиката не се съдържал отговор на въпроса заместването на постигнати договорки с императивни норми на закона дали касае предмет на договора или само допълнителните несъществени уговорки по изпълнение и неизпълнение.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължитнелно, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на ВКС или на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай по поставения от касатора въпрос не е налице противоречие, а съответствие на решаващия извод на въззивния съд с приетото в т.1 от ТР № 4/2010г. по т.д. № 4/2009г. на ОСГК, че когато вещта, предмет на една от насрещните престации, е изключена от гражданския оборот, договорът е нищожен поради невъзможен предмет. Това е така с оглед приетото от съда, че предметът на процесния договор е невъзможен по смисъла на чл.26 ал.2 пр.1 от ЗЗД, тъй като по делото няма данни да е и да е било възможно към момента на сключването му обособяването на прехвърленото в самостоятелен обект. В този смисъл са и разрешенията, дадени в решение № 623/17.ІХ.2009г. по гр.д № 6549/2007г. на ВКС ІІІ ГО /в този случай е установено наличието на одобрен архитектурен проект за преустройство на обекта, предмет на договора, чрез обособяването му в самостоятелен обект с отделен вход и сервизи, макар и неизпълнен точно/, и в решение № № 508/25.ХІ-1998г. по гр.д. № 350/1998г. на ВКС 5 чл. състав /решение № 194 по гр.д. № 6225/2007г. на ВКС ІІІ ГО не е относимо към разглеждания случай, тъй като в него не се съдържа разрешение на поставения въпрос, а определение № 744 по гр.д. № 572/2009г. на ВКС ІІІ ГО, постановено по реда на чл.288 от ГПК, не е част от съдебната практика по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК, поради което не следва да бъде взето предвид. Не обуславят противоречива практика по смисъла на закона и дадените различни разрешения на казуса по настоящото дело от първоинстанционния и въззивния съдилища /така т.3 от ТР № 1/2009г. на ОСГТК/.
По останалите поставени от касатора въпроси в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 от ГПК /да се допусне касационно обжалване, за да бъде изяснено в какво съотношение са специалните разпоредби на устройствения закон /З./ и на специалния закон, дали процедурата по пар.183 от ПЗР на ЗУТ дава основание да се приеме, че няма приключила процедура по узаконяване на изпълненото в отклонение от строителните книжа, но има самостоятелен обект, това е ли основание да се приеме, че липсва предмет на сделка, в практиката не се съдържал отговор на въпроса заместването на постигнати договорки с императивни норми на закона дали касае предмет на договора или само допълнителните несъществени уговорки по изпълнение и неизпълнение/ въззивният съд не се е произнесъл, т.е. по тях не е налице основната предвидена в закона предпоставка за допускане на касационно обжалване.
По изложените съображения касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Пловдивския окръжен съд, Х гр. състав, № 1333 от 04.Х.2010г. по гр.д. № 1932/2009г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: