О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1176
гр.София, 23 октомври 2015 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седми октомври, две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА ЕРИК ВАСИЛЕВ
като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев гражданско дело № 3742 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. на Р. Б. срещу въззивно решение № 524 от 17.03.2015 г. по гр.д. № 3952/2014 г. на Апелативен съд-София, с което се потвърждава решение от 16.07.2014 г. на Софийски окръжен съд по гр.д. № 116/2014 г. в частта, в която прокуратурата е осъдена за заплати на И. Б. З. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 10 000 лева, ведно със законната лихва от 04.12.2012 г. до окончателното изплащане на сумата и се отхвърля предявения иск до пълния размер от 50 000 лева, на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ.
Въззивният съд е уважил частично претенцията за присъждане на обезщетение, на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, като е приел, че на ищеца е повдигнато обвинение по чл.219, ал.4, във вр.с ал.3, във вр.с ал.1, във вр. с чл.20, ал.2, във вр.чл.26, ал.1 НК и той е привлечен като обвиняем от 07.04.2006 г. за това, че като длъжностно лице при условията на продължавано престъпление, умишлено не е положил достатъчно грижи за възложената му работа и не е събрал дължими такси в особено големи размери. По отношение на него е взета мярка за неотклонение „подписка”, която не е променена до приключване на съдебното производство, но с влязла в сила присъда от 16.11.2012 г. по н.о.х.д. № 430/2006 г. на Софийски окръжен съд, И. Б. З. е признат за невиновен и оправдан по така повдигнатото обвинение. Въззивният съд е приел, че през продължилото повече от шест години и половина наказателно преследване за действията му по служба, ищецът е изпитвал притеснения от злепоставянето му пред обществото, което се е отразило негативно на отношенията с неговите близки и приятели, поради което справедливото обезщетение за причинените му неимуществени вреди е в размер на 10 000 лева. Предявеният иск е отхвърлен като неоснователен за разликата до пълния предявен размер от 50 000 лева, тъй като прекратяването на трудовото му правоотношение не е по инициатива на прокуратурата, с оглед на което невъзможността ищецът да упражнява професията си в друго населено място не е основание за присъждане на неимуществени вреди. В обжалваното решение е прието, че по делото не се доказва пострадалият с поведението си виновно да е допринесъл за вредоносния резултат, поради което няма основание за намаляване или отпадане на отговорността на ответната страна.
Касационна жалба против решението на Софийски апелативен съд в осъдителната му част е постъпила от прокуратурата с твърдения, че въззивното решение на апелативния съд е неправилно и необосновано – касационни основания по чл.281, т.3 от ГПК.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се поддържа, че са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК, тъй като в обжалваното решение въпросът за определяне на неимуществените вреди, с оглед преценката на съда за точното прилагане на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, е решен в противоречие с т.ІІ от ППВС № 4 от 23.12.1968 г. и Тълкувателно решение № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, както и че съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, намерила израз в решение № 335/10.01.2012 г. на ВКС по гр.д. № 296/2011 г. , ІІІ г.о., решение № 9/07.02.2012 г. на ВКС по гр.д. № 733/2011 г. , ІІІ г.о. и решение № 2301/16.12.2013 г. на САС по в.гр.д. № 3090/2013 г. и се решава противоречиво от съдилищата.
Ответникът по жалбата И. Б. З., чрез адвокат И. М. от САК е подал писмен отговор, в който твърди, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по жалбата на прокуратурата. От него е подадена насрещна касационна жалба против отхвърлителната част на въззивното решение с доводите, че същото е незаконосъобразно, поради съществени процесуални нарушения, нарушения на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 от ГПК.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към насрещната касационна жалба се поддържа, че материалноправният въпрос за приложението на чл.52 ЗЗД се решава противоречиво от съдилищата, поради което е налице основание за допустимост по чл.280, ал.1, т.2 ГПК и се представят решение № 941 от 19.06.2009 г. на САС по гр.д. № 1233/2009 г. и определение № 129/08.02.2010 г. на ВКС по гр.д. № 1566/2009 г. , ІІІ г.о., постановено в производство по чл.288 ГПК.
Касационните жалби са подадени от легитимирани страни и в срока по чл.283 от ГПК, поради което са редовни.
При проверка на основанията за допустимост по чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира следното: Поставеният материалноправен въпрос за определяне на неимуществените вреди, с оглед преценката на съда за конкретните обстоятелства и точното прилагане на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, е решен в обжалваното решение в съответствие с трайно установената практика на ВКС, според която обезщетението за неимуществени вреди от неоснователно повдигнато и поддържано обвинение се определят по справедливост, но във всеки конкретен случай преценката се основава на установените по делото доказателства за вида и тежестта на обвинението, мярката за неотклонение, продължителността на наказателното преследване, както и доколко причинените телесни и психични увреждания са се отразили на пострадалия и неговото име в обществото. Точното приложение на принципа за справедливост в чл.52 ЗЗД е изискването към съда да определи паричният еквивалент на причинените негативните изживявания на пострадалия, като същевременно се направи фактическа преценка дали с поведението си обвиненият не е допринесъл за причиняване на вредите от обвинението, по което е бил оправдан. В съответствие с посочените критерии за справедливост, въззивният съд е определил обезщетение от 10 000 лева, което отговаря на конкретните обстоятелства за продължителността на наказателното преследване, вида и тежестта на обвинението, както и интензитета на душевните болки и страдания на пострадалия.
Предвид гореизложеното, материалноправният въпрос за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост не е решен в противоречие с представените решение № 335/10.01.2012 г. на ВКС по гр.д. № 296/2011 г. , ІІІ г.о. и решение № 9/07.02.2012 г. на ВКС по гр.д. № 733/2011 г. , ІІІ г.о, постановени по реда на чл.290 ГПК, в които преценката на съда е направена при различна фактическа обстановка и допълнително установени обстоятелства от значение за определяне размера на обезщетението – в първия случай е поведението на пострадалия, който е допринесъл за продължителността на наказателното преследване, а във втория – изказване на Г.п. във връзка с воденото наказателно дело, което е било публично оповестено в пресата.
Представените решения на Върховния касационен съд са постановени по реда на чл.290 ГПК и в тях също е даден отговор на въпроса за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди с оглед принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, поради което твърденията за противоречие на даденото разрешение в обжалваното въззивно решение с тях не могат да обосноват основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, според разясненията в т.3 от ТР № 1/2009 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставения въпрос и поради това, че няма доказателства решение № 2301/16.12.2013 г. на САС по в.гр.д. № 3090/2013 г. да е влязло в сила.
Поставеният в изложението към насрещната касационна жалба материалноправен въпрос за прилагане на принципа за справедливост установен в чл.52 ЗЗД, с твърденията, че се решава противоречиво от съдилищата по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК, също не обосновава допускане на касационно обжалване, доколкото приложното поле на тази хипотеза не обхваща случаите, когато се твърди, че обжалваното въззивно решение е в противоречие с определение по чл.288 ГПК, в което е извършена проверка на основанията за допустимост по друга касационна жалба. Не е налице противоречиво решаване от съдилищата на поставения въпрос и по отношение на влязлото в сила решение № 941 от 19.06.2009 г. на САС по гр.д. № 1233/2009 г., тъй като изводите на съда по това дело се основават на конкретно установени обстоятелства и самостоятелна преценка за тежестта на повдигнатото обвинение и степента на накърняване на правната сфера на лицата, срещу които неоснователно е било повдигнато обвинение.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 524 от 17.03.2015 г. по гр.д. № 3952/2014 г. на Апелативен съд-София.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.