О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1178
гр. София, 19.12. 2017 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ЧЕТВЪРТО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ в закрито съдебно заседание на шестнадесети ноември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светла Цачева
ЧЛЕНОВЕ: Албена Бонева
Боян Цонев
изслуша докладваното от съдията Цачева гр. д. № 3016 по описа за 2017 г., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
С решение № 59 от 13.04.2017 г. по в. гр. д. № 476 по описа за 2016 г. на Великотърновски апелативен съд е уважен иск с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД, предявен от М. С. И. против Н. Й. К. и М. И. Х. за разваляне на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, сключен с нотариален акт № … том …., н.д. № … г. от 7.04.1994 г. в частта за 1/2 идеална част от имота на [улица] [населено място] и за имота в [населено място] за 10/32 идеални части от дворното място от 900 кв. м. и за 10/16 идеални части от постройките в него. Искът за разваляне на договора за разликата над посочените ид. части от имотите е отхвърлен като неоснователен. В решението е прието за установено, че с договор от 7.04.1994 г., ищцата М. С. И. и съпругът и К. Г. И. са прехвърлили на внуците си ответниците Н. Й. К., към този момент действала лично и със съгласието на майка си С. К. И.-В. и на М. И. Х., чрез неговата майка и законен представител М. К. Х., собствените си недвижими имоти, находящи се в [населено място], [улица] и в [населено място], Л. област срещу задължение за издръжка и гледане. Задължението за издръжка и гледане е следвало да бъде изпълнявано до навършване пълнолетие на приобретателите от майките им С. К. И.-В. и М. К. Х., а след това от самите тях до края на живота на прехвърлителите, които са запазили пожизнено право на ползване върху имотите. Задължението за издръжка и гледане е било изпълнявано точно по отношение и на двамата прехвърлители до смъртта на К. Г. И. на 22.02.1996 г., а по отношение на ищцата М. И. до м. септември 2013 г. През 2013 г. ищцата се е установила да живее в имота в [населено място], като влошеното и здравословно състояние (сърдечни операции, инвалидизация, ортопедична операция след счупване на крак) е налагало постоянна помощ в ежедневието и. Ответниците не са полагани необходимите постоянни грижи. Оказваните грижи са били частични, непълни и непостоянни, които с оглед възрастта и състоянието на ищцата не са били от естество да и осигурят спокойно и нормално съществуване. Така около година и половина преди предявяване на иска за разваляне на договора отношенията между страните са били влошени; ответниците са преустановили полагащите се грижи и издръжка, без да поискат трансформация за задължението в паричния му еквивалент. При така установените факти, съдът е приел, че искът за разваляне на договора поради неизпълнението му от страна на приобретателите е основателен. Приел е, че неизпълнението не е незначително с оглед интереса на кредитора – ищцата е била в напреднала възраст и с влошено здравословно състояние, налагащо непосредствени грижи, предвид което периодът на неизпълнение на договора не може да обоснове незначителност, макар и съпоставен с продължителния период на изпълнение, когато ищцата е била в добро здраве и възможност да се справя с проблемите и грижите на ежедневието. Искът за разваляне на договора за прехвърляне на имота в [населено място], [улица] уважен до размер на Ѕ ид. част от имота с оглед правата на собственост на прехвърлителката. Изхождайки от правото на собственост на ищцата по отношение на недвижимия имот в [населено място], искът за разваляне на договора е уважен до размер на 10/32 ид. части от дворното място и 10/16 ид. части от постройките в него, като за разликата, явяваща се собственост на починалия прехвърлител К. И., по отношение на който договорните задължения за гледане и издръжка са изпълнявани точно, искът е отхвърлен като неоснователен. С оглед изхода на делото, ищцата М. С. И. е осъдена да заплати на ответниците разноски по компенсация в размер на 3021,12 лева.
С определение № 220 от 22.06.2017 г., постановено по реда на чл. 248 ГПК, съдът е изменил решението в частта му за съдебните разноски дължими от ищцата М. С. И. на ответниците, които е намалил до размер на 2709,34 лева. Осъдил е на основание чл. 78, ал.6 ГПК ответниците Н. К. и М. Х. да заплатят сумата 585,76 лева държавна такса по сметка на Великотърновски апелативен съд, дължима за производството пред първата инстанция.
Касационната жалба против решението на Великотърновския апелативен съд е постъпила от Н. К. и М. Х.. Поддържа се, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.1 и т.2 ГПК по обуславящите изхода на делото материалноправни въпроси (след уточнението им в съответствие с т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. ОСГТК ВКС): приложим ли е чл. 87, ал. 3, изр. 2 ЗЗД по отношение на предложено в хода на процеса изпълнение чрез трансформация на задължението за издръжка и гледане в паричния му еквивалент; поставя ли се кредиторът по договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане в забава с напускане на уговореното местоизпълнение на задължението за издръжка и гледане; за каква част следва да бъде развален договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, когато е налице неизпълнение по отношение на единия от двамата прехвърлители; следва ли съдът, сезиран с иск за разваляне на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане да вземе предвид характера и степента на положените от длъжника грижи към прехвърлителите и как следва да бъде ценен нотариален акт с посочени три придобивни основания, имащи различни материалноправни последици, без да е посочено кое основание за какви идеални части се отнася. Поддържа се, че са налице основания за допускане на касационно обжалване и по процесуалноправните въпроси: представляват ли допустимо доказателство представени по делото снимки; следва ли въззивният съд да постанови отхвърлителен диспозитив, липсващ в първоинстанционното решение, ако първоинстанционният съд е приел, че е налице изменение на иска по чл. 214 ГПК и неговото решение е обжалвано изцяло. В касационната жалба са въведени и доводи за постановяване на въззивното решение в противоречие с решение № 853/11.10.1999 г. по гр. д. № 159/1999 г. на ІІ г.о. на ВКС; Тълкувателно решение № 96/28.06.1966 г. по гр. д. № 65/1966 г. на ОСГК на ВС; решение № 284/01.10.2014 г. по гр. д. № 1892/2014 г. на ІV г.о. на ВКС; решение № 2427/18.10.1965 г. по гр. д. № 1728/1965 г. на І г.о. на ВС; решение № 5575/25.10.2011 г. по гр. д. № 2607/2011 г. на СГС; решение № 82/05.04.2013 г. по гр. д. № 1313/2019 г. на ІV г.о. на ВКС; определение № 368/25.03.2011 г. по гр. д. № 1447/2010 г. на ІІІ г.о. на ВКС; определение № 262/13.03.2015 г. по гр. д. № 7062/2014 г. на ІІІ г.о. на ВКС.
Определение № 220 от 22.06.2017 г., постановено по реда на чл. 248 ГПК относно съдебните разноски по делото е обжалвано от Н. К. и М. Х. с изложени оплаквания за незаконосъобразността му.
Ответницата по касационната жалба М. С. И. счита, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Изложените доводи в отговора към касационната жалба не следва да бъдат обсъждани предвид изготвянето му от адвокат, осъществяващ процесуално представителство по реда на ЗПП, без права за защита пред ВКС по чл. 24, ал.2 ЗА.
По въведените доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съставът на Четвърто гражданско отделение на Върховният касационен съд намира следното:
Въпросът приложим ли е чл. 87, ал. 3, изр. 2 ЗЗД по отношение на предложено в хода на процеса изпълнение чрез трансформация на задължението за издръжка и гледане в паричния му еквивалент е разрешен в съответствие с установената съдебна практика, в т.ч. с приложените към касационната жалба съдебни актове. Съдът е съобразил, че при отказ на кредитора да приеме предлаганите му грижи, длъжникът следва да поиска незабавно трансформация на задължението му в парично; да продължи изпълнението в пари и без да чака решение за трансформация, тъй като нуждата на кредитора от средства за съществуване не може да остане неудовлетворена, докато трае производството за трансформация на задължението за издръжка; че когато не е сторил това, то е налице неизпълнение на договорното му задължение. Съобразил е, че когато трансформация на задължението е поискана едва в хода на процеса, следва да се цени периода на неизпълнение преди завеждане на иска и доколко това неизпълнение е значително с оглед интереса на кредитора. В съответствие с установената съдебна практика, въззивният съд е формирал извод за неизпълнение на договорните задължения от страна на ответниците въз основа на доказателствата за периода от м. септември 2013 г. до датата на завеждане на иска (след което приобретателите по договора са поискали трансформация на задължението им), ценейки доколко неизпълнението за този период може да обуслови разваляне на договора.
В съответствие със съдебната практика е разрешен и въпросът поставя ли се кредиторът по договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане в забава с напускане на уговореното местоизпълнение на задължението за издръжка и гледане. Съобразявайки установената съдебната практика (в т.ч. приложеното решение № 853/11.10.1999 г. по гр. д. № 159/1999 г. на ІІ г.о. на ВКС), съгласно която, когато кредиторът по алеаторния договор напусне мястото на изпълнението не по вина на длъжника, то той се поставя в забава, но това не освобождава длъжника от задълженията му, въззивният съд е приел, че след м. септември 2013 г. прехвърлителката е променила мястото на изпълнението, без това да е освободило ответниците от договорните им задължения и тъй като не са поискали трансформация на задължението им за гледане в натура в паричния му еквивалент, нито са предоставяли парична издръжка, то след този период е налице неизпълнение на договора.
Неоснователен е и доводът за постановяване на въззивното решение в противоречие с установената практика по въпроса за каква част следва да бъде развален договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, когато е налице неизпълнение по отношение на единия от двамата прехвърлители. Въззивният съд е съобразил, че задължението за издръжка и грижи се прекратява със смъртта на прехвърлителя, като прекратяването засяга и неделимостта на задълженията; че когато е поето неделимо задължение за гледане и издръжка към повече от един кредитор по алеаторен договор, преживелият прехвърлител може да иска разваляне на договора поради неизпълнение след смъртта на другия прехвърлител за частта, отговаряща на правата му в съсобствеността, както и за частта, отговаряща на правата му на наследник на последния. В съответствие с установената практика е и изводът, че при доказателства, че прехвърлените имоти са придобити от ищцата и починалият и съпруг в имуществена общност, след смъртта на съпруга и, по отношение на който задължението за гледане и издръжка е било изпълнявано точно и в пълен обем, договорът може да бъде развален само до размер на притежаваните от ищцата идеалните части от съсобствеността. В този смисъл решение № 346 от 04.10.2011 г. по гр.д. № 341/2010 г. ІV г.о. ВКС; решение № 467 от 18.06.2010 г. по гр.д. № 1706/2009 г., ІІІ г.о. ВКС; решение № 615 от 09.03.2010 г. по гр.д. №3824/ 2008 г., ІІ г.о. ВКС и решение № 11 от 25.02.2011 г. по гр.д. 1510/2009 г., ІV г.о. ВКС.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по въпроса следва ли съдът, сезиран с иск за разваляне на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане да вземе предвид характера и степента на положените от длъжника грижи към прехвърлителите. Безспорно е, че при преценката за изпълнението на задължението за грижи и издръжка съдът съобразява всички доказателства, в т.ч. характера и степента на положените от длъжника грижи, като съгласно чл. 87, ал. 4 ЗЗД преценява и съотношението между изпълнената и неизпълнената част от задължението с оглед целта на договора и характера на задължението. При поето задължение за издръжка и гледане преценката дали неизпълнението на това задължение е незначително се извършва с оглед интереса на кредитора при конкретните обстоятелства по делото; степента на неизпълнение се определя с оглед нуждите на кредитора към този момент – здравословно състояние, необходимост от специални грижи, материални нужди и пр. При тази преценка, продължителността на изпълнението на задълженията от длъжника не е единствен и най-значим критерий дали неизпълнението е незначително. В този смисъл въззивният съд е отчел, че сключеният на 07.04.1994 г. договор е бил изпълняван точно по отношение и на двамата прехвърлители до смъртта на К. Г. И. на 22.02.1996 г., а по отношение на ищцата М. И. до м. септември 2013 г.; че това обстоятелство обаче е без правно значение при доказано неизпълнение по отношение на ищцата прехвърлителка за последващ период, през който тя се е нуждаела от постоянни грижи, вкл. ежедневна помощ за обслужване в бита. Въззивният съд е отчел обстоятелството, че приобретателите са преустановили изпълнението на договорните си задължения в периода след месец септември 2013 г., когато приобретателката е била вече в напреднала възраст (над осемдесет годишна), инвалидизирана, претърпяла сърдечни операции, както и ортопедична операция след счупване на крака, поради което с оглед състоянието и, неизпълнението за период от повече от година и половина не е незначително.
Не дава основание за допускане на касационно обжалване и повдигнатият процесуален въпрос представляват ли допустимо доказателство представени по делото снимки. Въпросът не е обуславящ изхода на делото. Представеният снимков материал (изображения на прехвърлителката, ведно с приобретателите и семействата им) е за установяване на обстоятелства, които са доказани чрез свидетелски показания и приети за достоверни от съда – прието е, че за продължителен период от време между прехвърлителката и внуците и, приобретатели на имотите, са съществували хармонични отношения.
Неоснователен е и доводът за допускане на касационно обжалване по въпроса как следва да бъде ценен нотариален акт с посочени три придобивни основания, имащи различни материалноправни последици, без да е посочено кое основание за какви идеални части се отнася. Съобразявайки установената съдебна практика, съдът е съобразил придобивното основание на ищцата за всеки от имотите, отчитайки че имотът в [населено място] е придобит по давностно владение, наследство и делба по време на брака между прехвърлителите (н.а. № 6 от 1981 г. и н.а. № 176/1991 г.), определяйки частта и на тази база в размер на 10/32 ид. част от имота.
Не е обуславящ изхода на делото и въпросът следва ли въззивният съд да постанови отхвърлителен диспозитив за частта, в която искането за разваляне на договора е прието за неоснователно. Действително, във въззивното решение е прието, че заявеното след приключване на съдебното дирене в първоинстанционното производство изменение на иска е недопустимо – намаляване на искането за разваляне на алеаторния договор до размер на Ѕ ид. част за имота на [улица]в [населено място]. Прието е, че искът по отношение на този имот е предявен за разваляне на договора изцяло; че е основателен за Ѕ ид. част от имота, в която част е допуснал разваляне на договора; че искът за разваляне на договора за останалата Ѕ ид. част от имота, собственост на починалия прехвърлител К. Г. И. искът е неоснователен, без обаче да постанови отхвърлителен диспозитив в тази част. Допуснатата неточност съставляваща очевидна фактическа грешка, не дава основание за допускане на касационно обжалване, а следва да бъде отстранена по реда на чл. 247 ГПК от постановилия решението съд.
По частна жалба вх. № 3276 от 04.07.2017 г. срещу определение № 220 от 22.06.2017 г., постановено по реда на чл. 248 ГПК:
С определение № 220 от 22.06.2017 г., постановено по реда на чл. 248 ГПК съдът е осъдил ищцата М. С. И. да заплати на ответниците разноски по делото, определени по компенсация в размер на 2709,34 лева. Осъдил е на основание чл. 78, ал.6 ГПК ответниците Н. К. и М. Х. да заплатят сумата 585,76 лева държавна такса по делото по сметка на Великотърновски апелативен съд, дължима за производството пред първата инстанция.
В частната жалба са изложени оплаквания, че разноските не са изчислени точно съобразно отхвърлената част от иска; че държавната такса за първоинстанционното производство е присъдена неправилно в полза на въззивния съд, който е постановил преждевременно принудителното им събиране, без ищцата да е осъдена да заплати държавна такса съобразно отхвърлената част от иска.
В хода на първоинстанционното производство ответниците (жалбоподатели в настоящето производство) са направили съдебни разноски в размер на 5604 лева, съставляващи възнаграждение за един адвокат, а във въззивната инстанция разноските са в размер на заплатената държавна такса от 583,23 лева или общо 6187,23 лева. Цената на предявения иск е в размер на 116446,70 лева, а уважената част от иска възлиза на 58246 лева (56064,35 лева – Ѕ ид .част от имота на [улица] [населено място] с обща данъчна оценка от 112128,70 лева + 516,75 лева – 10/32 ид. части от дворното място в [населено място] с данъчна оценка от 1653,60 лева + 1665,25 лева – 10/16 ид. части от сградите в [населено място] с обща данъчна оценка от 2664,40 лева). Отхвърлената част от иска стойностно възлиза на 58200,70 лева. Съобразно отхвърлената част от иска и направените от ответниците съдебни разноски, ищцата им дължи сумата 3092,41 лева. Въззивният съд е присъдил на ответниците разноски в размер на 2709,34 лева, поради което въззивното определение следва да бъде отменено в частта му, с която претенцията за разноски е отхвърлена за разликата от 383,07 лева.
Неправилна е и извършената компенсация на съдебните разноски, каквато не е поискана от страните. В първоинстанционното производство ищцата е направила разноски общо в размер на 145 лева, от които съобразно уважената част от иска ответниците следва да бъдат осъдени да и заплатят 72,50 лева, които без направено от страната искане не могат да бъдат компенсирани с насрещното и задължение за разноски.
Оплакванията срещу определението в частта му, с която ответниците са осъдени да заплатят дължимата държавна такса по делото са частично основателни. Държавната такса, съобразно уважената част от иска възлиза на 582,46 лева, поради което определението следва да бъде отменено в частта до присъдения размер от 585,76 лева. Държавната такса се дължи в полза на бюджета на съдебната система, поради което с присъждането и по сметка на въззивния съд и за проведеното първоинстанционно производство не е допуснато нарушение. Към принудителното и събиране въз основа на определение на съда (чл. 77 ГПК) се пристъпва едва ако страната остане задължена за разноските, а актът за това може да бъде постановен по време на висящността на процеса или след приключване на делото. Ищцата е освободена от внасяне на държавна такса по делото при условията на чл. 83, ал. 2 ГПК с определение от 25.02.2015 г. на Великотърновски окръжен съд, поради което държавна такса се дължи само от ответниците съобразно уважената част от иска.
Предвид изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 59 от 13.04.2017 г. по гр. д. № 476/2016 г. на Великотърновски апелативен съд.
ОТМЕНЯ определение № 220 от 22.06.2017 г., постановено по реда на чл. 248 ГПК, в частта му, с която искането за присъждане на съдебни разноски в полза на Н. Й. К. и М. И. Х. е отхвърлено за разликата над 2709,34 лева до 3092,41 лева.
ОСЪЖДА М. С. И. с ЕГН [ЕГН] да заплати на Н. Й. К. с ЕГН [ЕГН] и М. И. Х. с ЕГН [ЕГН] сумата 383,07 лева съдебни разноски.
ОСЪЖДА Н. Й. К. с ЕГН [ЕГН] и М. И. Х. с ЕГН [ЕГН] да заплатят на М. С. И. с ЕГН [ЕГН] сумата 72,50 лева.
ОТМЕНЯ определение № 220 от 22.06.2017 г., постановено по реда на чл. 248 ГПК, в частта му, с която Н. Й. К. и М. И. Х. са осъдени да заплатят държавна такса по делото над сумата 582,46 лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: