О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 118
Гр.София, 12.02.2016 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, Второ отделение, в закрито съдебно заседание на десети февруари през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
Като изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова т.д.№ 723 по описа за 2015 год., за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по постъпила касационна жалба от П. АД [населено място], чрез процесуалните му представители – адв. И. и адв. Б., против решение № 16991 от 26.09.2014 г. на СГС, ГК, ІV-В отделение, постановено по в.гр.д.№ 16134/2013 г., с което е обезсилено решение № І-48-131 от 02.08.2013 г. по гр.д.№ 44064/2011 г. на СРС, І ГО, 48 състав и производството по делото е прекратено по следните искове с правно основание чл.124 ал. ГПК вр. чл.439 ГПК, а именно: за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответниците Х.-94 О. [населено място] и БАНКА Д. ЕАД [населено място], като погасени чрез новация, настъпила с утвърдения оздравителен план в производството по несъстоятелност по т.д. № 19280/1992 год. на СГС и Споразумение от 26.06.2000 год. сумите: 1/ 11 000 лв., ведно със законната лихва върху нея от 20.08.1993 г., дължима по договор за банков кредит № 3/17.07.1991 г., както и изтекла мораторна лихва върху тази главница в размер на 9 334.11 лв., за които е издаден изпълнителен лист по гр.д.№ 702/1993 г. на РС – Свищов; 2/ 15 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 20.08.1993 г. до изплащането й, както и изтекла мораторна лихва върху тази сума в размер на 12 940.33 лв., дължима по договор за кредит № 5/17.10.1991 г., за които е издаден изпълнителен лист по гр.д.№ 774/1993 г. на РС – Свищов; 3/ 14 000 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 20.08.1993 г. и изтекла мораторна лихва върху тази сума в размер на 11 681.44 лв., дължима по договор № 2/18.06.1991 г., за които е издаден изпълнителен лист по гр.д.№ 705/1993 г. на РС – Свищов.
В касационната жалба се сочат доводи за неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост при постановяване на въззивното решение – основания за касация по чл.281 т.3 ГПК, подробно изложени. Моли се същото да бъде отменено и вместо него да се постанови решение по съществото на спора, с което исковете да бъдат уважени, ведно с присъждане на сторените за три съдебни инстанции съдебно-деловодни разноски. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се съдържа позоваване на хипотезите на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК за допускане на решението до касационен контрол по следните правни въпроси: „1. Ако между едни и същи страни съществуват множество правоотношения, задължен ли е ищецът по отрицателен установителен иск по чл.124 вр. чл.439 ГПК да изчерпи защитата си в един процес, въвеждайки основания спрямо всички правоотношения между тези страни?; 2. Качеството на ищец по отрицателен установителен иск изключва ли приложението на диспозитивното начало в процеса – свободната му преценка да определи предмета на делото?; 3. Когато едно задължение е преобразувано /новирано/ в производство по дело за несъстоятелност, приключило с приет и влязъл в сила оздравителен план, въздигнат в ново изпълнително основание, искът на длъжника по чл.124 ГПК да се признае за установено по отношение на кредитора, че първоначалното задължение е погасено, може ли да бъде предявен самостоятелно или задължително следва да се свързва с иск по чл.439 ГПК?”. Твърди се, че по тези въпроси съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по действащия ГПК, по съответно цитирани и представени решения, като от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото е ВКС да се произнесе и по въпроса за правната сила на издадените изпълнителни листи въз основа на извънсъдебни изпълнителни основания, послужили като основание за производство по несъстоятелност.
Ответникът по касационната жалба Х.-94 О., чрез пълномощника си адв. Ч., моли да не бъде допускано касационно обжалване на решението на СГС, евентуално същото да бъде оставено в сила, по подробно изложени съображения.
Ответникът по касационната жалба БАНКА Д. ЕАД, чрез процесуалния си пълномощник – гл.ю.к. И., с писмен отговор заявява мотивирано становище, че не са налице специалните условия на чл.280 ал.1 ГПК за допускане на жалбата до касация. Независимо от това счита, че жалбата е и неоснователна по същество.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като констатира, че касационната жалба е депозирана от легитимирана страна, в преклузивния срок по чл.283 ГПК, против обжалваеми части на въззивно решение, намира, че настоящото производство е допустимо.
По съществото му, с оглед доводите на страните по чл.280 ал.1 ГПК и материалите по делото, приема следното:
През 2011 г. касаторът П. АД предявява искова молба против ответниците БАНКА Д. ЕАД и Х.-94 О., като сочи следните обстоятелства: П. АД [населено място] е правоприемник на П.-И. ЕАД. БАНКА Д. ЕАД е имала вземания срещу праводателя му, част от които са тези, посочени в касационната жалба. Длъжникът П. ЕАД е бил в открито производство по несъстоятелност по т.д.н.№ 19280/1992 г. на СГС, ТО. Вземанията на банката са били приети от синдика и включени в съответния одобрен списък, като обезпечени с ипотеки. Производството е продължило по реда на гл.45-та от ТЗ – Оздравяване на предприятието. Вземанията на банката, възлизащи общо на 240 386.13 лв., са включени в Плана за оздравяване и за тях се предвижда 100 %-но удовлетворяване, чрез сключване на договор с кредитора с посочени параметри и срокове за плащане. Оздравителният план е бил утвърден от съда и производството по несъстоятелност е било прекратено с влязло в сила решение. Въз основа на плана, между длъжника и БАНКА Д. ЕАД на 26.06.2000 г. е сключено споразумение, уреждащо едно новирано задължение в размер на 240 386.13 лв., платимо на 4 вноски, с краен срок – 30.07.2002 г., съответно обезпечено с нови договорни ипотеки, като са уговорени и последиците при забава. С оглед горното се твърди, че е настъпила новация по см. на чл.107 ЗЗД вр. чл.700 ал.2 и чл.706 ал.3 ТЗ. Погасени са задълженията, произтичащи от описаните по-горе договори за кредит, в замяна на което възниква ново, преобразувано според оздравителния план задължение, а старите се погасяват. Излага се, че ответникът БАНКА Д. ЕАД не е предприел никакви действия по събиране на новираното с утвърдения оздравителен план вземане. Вместо това е подновил едностранно вписаните ипотеки по договорите за кредит и е извършил акт на разпореждане с вече погасените чрез новация вземания, като ги е цедирал на 07.06.2007 г. на ответника Х.-94 О. и му е предал старите изпълнителни листи. Въз основа на тях цесионерът е образувал изп. дело № 14/2008 г. при ЧСИ М. М. с рег.№ 729 на КЧСИ и второ изп. дело № 17/2008 г., присъединено към първото, по които се извършват принудителни действия.
С оглед така изложените в исковата молба обстоятелства се моли да се приеме за установено по отношение на ответниците, на основание чл.124 ал.1 вр. чл.439 ГПК, вр. чл.107 ЗЗД, вр. чл.700 ал.2 и чл.706 ал.3 ТЗ, че вземанията по изпълнителните листи от 1993 год. са погасени, като последица от описаната по-горе новация.
Исковете са били отхвърлени от първоинстанционния съд, който е приел, че задълженията към БАНКА Д. ЕАД по договорите за кредит не са автоматично новирани по смисъла на чл.107 ЗЗД с утвърждаването на оздравителния план, т.к. той предвижда пълно удовлетворяване на кредитора при условията на разсрочване на дълга. Сезиран с въззивна жалба против това решение, въззивният съд е мотивирал извод за недопустимост на исковото производство, поради преклудираща правата на ищеца сила на пресъдено нещо, по следните съображения:
Между страните е постановено влязло в сила на 18.11.2010 г. решение по гр.д.№ 328/2009 г. на Великотърновския апелативен съд, с което е бил отхвърлен установителният иск на П. АД за признаване за установено между същите страни, че вземане в общ размер от 79 765 722.01 недоминирани лв. по същите договори за кредит е погасено по давност. Според съда, оспорващият правото длъжник е следвало да изчерпи всичките си възражения срещу изпълняемото право, предявявайки иск за недължимост на вземането, независимо от процесуалното си качество на ищец, а кредиторът, макар и ответник, е следвало да изчерпи всички основания за възникване и съществуване на претендираното право /чл.127 ал.1 ГПК – отм., чл.154 ал.1 ГПК/. В противен случай, възраженията срещу правото се преклудират, вкл. и всеки факт, на който се основава искане да се установи, че към момента на приключване на устните състезания пред инстанцията по същество /имайки предвид в.т.д.№ 328/2009 г./, съдебно признатото право не съществува с белезите, които съдът е установил /чл.224 ал.1 ГПК, чл.299 ал.1 ГПК/, съответно, при неизчерпване на основанията, съществуването на правото ще бъде отречено с отрицателния установителен иск на всички възможни основания. Иначе би се допуснало пререшаване на спора, което нормата на чл.299 ал.1 ГПК забранява. Макар преклудиращото действие на СПН да се отнася поначало за ответника по уважен установителен, осъдителен или конститутивен иск, по отрицателния установителен иск, с оглед неговата същност, касае на общо основание ищеца по този иск.
В подкрепа на съжденията си съдът е цитирал решения на ВКС, ТК, ІІ ТО по реда на чл.290 ГПК, постановени по искове с правно основание чл.254 ГПК – отм., който не е аналогичен на чл.439 ГПК.
Настоящият състав на Върховния касационен съд, ТК, ІІ ТО, като съобрази указанията, дадени с ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, намира, че искането за допускане на обжалваното решение до касационен контрол е неоснователно.
Макар процесуалноправните въпроси за това, длъжен ли е ищецът по отрицателен установителен иск по чл.124 ал.1 ГПК вр. чл.439 ГПК да изчерпи защитата си в един процес, въвеждайки всички основания, на които счита, че не дължи изпълняемото вземане, с оглед принципа на диспозитивното начало в процеса, да са от значение за изхода на спора по конкретното дело, не са доказани допълнителните предпоставки на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, на които касаторът се позовава, посочвайки практика на ВКС по чл.290 ГПК.
С решение № 240/15.12.2012 г. по гр.д.№ 1438/2011 г. на ВКС, ГК, ІІІ ГО се дава отговор на въпроса за разпределението на доказателствената тежест при предявен отрицателен установителен иск. Решение № 287/08.06.2010 г. по т.д.№ 4896/08 г. на ВКС, ГК, ІІІ ГО е постановено също по отрицателен установителен иск – за недължимост на вземане за начислена топлинна енергия, за създаване на задължителна практика по въпроса относно вида на допустимите доказателствени средства и начина на доказване на доставената топлоенергия. Двете решения са относими към тежестта и средствата за доказване при разглеждане на исковете по същество, т.е. нямат връзка с настоящия спорен предмет, при който производството по делото е прекратено, като недопустимо.
Решение № 93/12.11.2012 г. по т.д.№ 1069/2011 г. на ВКС, ТК, І ТО е във връзка с установителен иск за нищожност на джиро на временни удостоверения по въпроса за наличието на правен интерес от предявяване на установителен иск по чл.97 ал.1 ГПК – отм., във вр. чл.26 ЗЗД, с оглед неговата допустимост. В мотивите му, с цел изясняване на съдържанието на понятието „правен интерес” във връзка с конкретните обстоятелства се сочи, че предвид диспозитивното начало в процеса, ищецът при наличието на множество правоотношения не е задължен да изчерпи основанията си за защита на накърненото субективно материално право по всички правоотношения в рамките на едно съдебно производство, ако има достатъчен, евентуален или косвен интерес от непосредствените цели, които се стреми да постигне с вече предявения иск. Съдът намира, че липсва противоречие по см. на чл.280 ал.1 т.1 ГПК между обжалваното решение и цитираното по-горе, т.к. не е налице идентичност на правните въпроси и породилите ги хипотези, във връзка с които съдилищата са се произнесли.
Третият от формулираните от касатора въпроси е без значение за изхода от спора, т.к. не е коментиран в мотивите на обжалваното решение и не е обусловил решаващата воля на въззивния съд, следователно спрямо него не се установява общото основание за достъп до касация по чл.280 ал.1 ГПК. Съдът е възприел посочената от ищеца правна квалификация на исковете по чл.124 ал.1 във връзка с чл.439 ГПК, освен това отговорът на въпроса по никакъв начин не би рефлектирал върху така приетата от съда недопустимост на производството по делото.
Общо формулираният въпрос „за правната сила на издадените изпълнителни листи въз основа на извънсъдебни изпълнителни основания, послужили като основание за производство по несъстоятелност”, ако бе по-конкретен, би бил относим към предмета на спора и респ. – значим за изхода по конкретното дело, само ако предявените установителни искове бяха разгледани по същество.
Поради липсата на предвидената в закона кумулативна изискуемост на общия и поне един от факултативните критерии на чл.280 ал. ГПК за селекция на касационните жалби, решението на СГС по в.гр.д.№ 16134/2013 г. не следва да бъде допуснато до касационен контрол.
Водим от това, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 16991 от 26.09.2014 г. на СГС, ГК, ІV-В отделение, постановено по в.гр.д.№ 16134/2013 г., в обжалваните части.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: