О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 118
София, 25.02.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на тринадесети февруари две хиляди и деветнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№2128/2018г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Бокар България“ ООД (н) срещу решение №1029 от 27.04.2018г., постановено по в.т.д.№5702/2016г. на Софийски апелативен съд, ТО, 5 с-в, с което е потвърдено решение №1368 от 01.08.2016г. по т.д.№5072/2013г. на СГС, ТО, VІ-9 с-в.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Оспорва се извода на въззивния състав, че ищецът „Бокар България“ ООД (н) не е успял да ангажира преки доказателства, изключващи по несъмнен начин достоверността на удостоверението, с което Община Триадица е констатирала достигането на сградата до етап „груб строеж”. Твърди се, че въззивната инстанция на практика не се е произнесла по същество относно действителността на удостоверението като индивидуален административен акт. Според касатора съдът е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила като въобще не е съпоставил и обсъдил в мотивите на решението си противоречащите си варианти от заключенията на тройната съдебнотехническа експертиза (СТЕ), както и поради превратно тълкуване на останалите доказателства по делото. В касационната жалба се сочи, че необосновано апелативният състав е приел действителност на договора за ипотека, както и че се е произнесъл по валидността на договора въпреки становището си, че твърдението на въззивника за нищожност на договора е преклудирано. Същевременно се излагат доводи, че при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи и съобрази действието на императивната материалноправна норма на чл.26 ЗЗД. Претендира се отмяна на обжалваното решение и постановяване на решение по същество, с което да бъде уважен предявения отрицателен установителен иск.
В касационната жалба са инкорпорирани поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Освен посоченото в жалбата основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК за очевидна неправилност на атакуваното решение, касаторът е формулирал като значими за изхода на делото следните правни въпроси:
1. „Задължен ли е съдът да обсъди конкретно допуснатите, събрани и приети доказателства по делото и конкретните доводи на страните поотделно и в тяхната съвкупност и взаимовръзка, а не да се ограничи с общи и бланкетни мотиви?“. Касаторът счита, че този въпрос е решен от въззивния съд в противоречие с Постановление №1/13.07.1953г. на Пленума на ВС, с Тълк. решение № 1/09.12.2013г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и с Постановление № 1/10.11.1985г. на Пленума на ВС – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК;
2. „Задължен ли е съдът да обсъди конкретно двете противоречащи си заключения на вещите лица от съдебно–техническите експертизи, за да мотивира избора си да приеме едно от тях?“. Според касатора въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в като в решение №57/08.05.2014г. по гр.д.№7493/2013г. на ВКС, II г. о. и решение № 58/13.02.2012г. по гр.д.№ 408/2010г., I г. о. – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК;
3. „Представлява ли съществено процесуално нарушение, водещо до порочно неправилно решение, непроизнасянето на решаващия съд по действителността на индивидуален административен акт, за който в мотивите към същото решение изрично е отбелязал, че има право и следва да се произнесе, доколкото този акт е оспорен, част е от цялостния предмет на делото и е от съществено значение за крайното решение по делото?“. Поддържа се, че отговорът на въпроса би допринесъл за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК;
4. „Достатъчно ли е да са изградени отделните стоманени профили от външна стъклена окачена фасада на една сграда, утвърдена с архитектурния план да играе ролята на „външна стена“ за сградата, за да се приеме, че има напълно изградена ограждаща външна стена, съответно достигната степен на завършеност на сградата до етап „груб строеж?“. Сочи се наличието на основанието за допускане на касация по чл.280, ал.1, т.3 ГПК;
5. „Ако един договор е нищожен и той е такъв изначално, поради което не може да създаде правото, което се претендира за възникнало с него, липсата на позоваване на нищожността на такъв договор пред първата инстанция може ли да доведе до възникване със задна дата на твърдяното за създаваното с него вещно право, щом като самата нищожност на договора поради противоречието му със закона поради правно невъзможен предмет не може да е довело до възникване на такова право?“. Според касатора че отговорът на въпроса би допринесъл за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК;
6. „При проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може ли да приложи и съобрази действието на императивната материалноправна норма на чл.26 ЗЗД?“. Твърди се, че въпросът е разрешен от въззивния съд в противоречие с Тълк. решение №1/09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК;
7. „При проверка на правилността на първоинстанционното решение по чл.694 ТЗ като специално производство, провеждано във връзка с производството по несъстоятелност като колективен изпълнителен процес със засилено служебно начало, въззивният съд може ли и длъжен ли е в интерес защитата на правния ред и публичния интерес да приложи и съобрази служебно действието на императивните материалноправни норми, административни и гржданскоправни, включително на чл.26 ЗЗД, спрямо индивидуални административни актове и в частност спрямо вещноправен договор, ако нарушението на императивната норма не е въведено като основание за обжалване пред първата инстанция, но ако такова нарушение има и реално невъзникналите поради изначалната нощожност на акта или договоравещни права се сочат по делото като преюдициално основание за други права на страната – кредитор и имат пряко отношение към справедливото удовлетворяване на всички кредитори в производството по несъстоятелност?“. Въведено е твърдението, че отговорът на въпроса би допринесъл за развитието на правото.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК са депозирани отговори на касационната жалба от Р. Г. М. – синдик на „Бокар България“ ООД (н), конституиран в производството на основание чл.694, ал.4 ТЗ, и от „Обединена българска банка” АД – правоприемник на ответника „Сибанк” ЕАД, в които отговори се излагат доводи, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и съображения за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора.
На 04.02.2019г. в деловодството на ВКС е депозирана писмена молба от „Бокар България“ ООД (н), с която се иска от касационния състав да се съобрази с приложено към молбата подлежащо на обжалване решение на Софийски административен съд, постановено на 17.12.2018г. В касационното производство е недопустимо да се приемат и обсъждат доказателства, включително и такива по смисъла на чл.266, ал.2 ГПК.
Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното решение въззивният състав от САС е потвърдил решение №1368/01.08.2016г., постановено по т.д.№5072/2013г. по описа на СГС, с което е отхвърлен предявения от „Бокар България“ ООД (н) против „Сибанк“ ЕАД иск с правно основание чл.694, ал.1 ТЗ за признаване на установено, че предявените от „Сибанк“ ЕАД вземания, включени в редове 3, 4 и 5 от Списъка на предявените вземания в срока по чл.685, ал.1 ТЗ и приети от синдика по ред №3 в размер на 5 482 362.80лв. – главница, 226 593.76лв. – неустойка и 2 239 364.30лв. – наказателна лихва, по ред №4 в размер на 7 500лв. – разноски и по ред №5 в размер на 31 663.79лв. – комисионни, общо в размер на 7 987 484.50лв., по отношение на които възражението на „Бокар България“ ООД (н) е оставено без уважение и са одобрени списъците на приетите вземания в тази им част с определение от 28.10.2009г. по т.д.№ 269/2009г. на СГС, че не са реално обезпечени и не се ползват от привилегията на чл.722, ал.1, т.1 ТЗ.
Въззивният състав е изложил съображения за допустимостта на отрицателния установителен иск по чл.694, ал.1 ТЗ, предявен при наличието на всички изискуеми от закона положителни процесуални предпоставки – ищецът „Бокар България“ ООД (н) е дружество, по отношение на което е открито производство по несъстоятелност, оспорените вземания на „Сибанк“ ЕАД са включени в списъка на приетите вземания с привилегия по чл. 722, ал.1, т.1 ТЗ, възражението на длъжника е оставено без уважение от съда по несъстоятелността, исковата молба е предявена в рамките на предвидения от закона седмодневен срок от обявяване на определението по чл.692 ТЗ в търговския регистър. В обжалваното решение са отразени приетите за установени релевантни за спора факти, които не са били оспорени с въззивната жалба, а именно: 1.) че в полза на длъжника-ищец „Бокар България“ ООД по силата на нотариален акт №165, т.IV, рег.№17050, д.№709 от 21.08.2007г., е учредено право на строеж върху УПИ №II–428, кв.116а по плана на [населено място], местност „М. ливади – изток”, целият с площ 990 кв.м., за изграждане на офисна сграда с офиси, магазини, заведение и паркоместа, състояща се от две подземни нива, полуподземно ниво с места за паркиране, партер с магазини, заведение и офис, шест етажа, подпокривно и покривно ниво, с разгъната застроена площ от 8 877.80кв.м.; 2.) че с нотариален акт №45, т.VIII, рег.№7684, д.№1361 от 10.12.2007г. е учредена договорна ипотека от „Бокар България“ ООД в полза на „Сибанк“ ЕАД върху отстъпеното с нот. акт №165/2007г. право на строеж, което ще бъде реализирано съгласно разрешение за строеж №738/15.10.2007г.по отношение на конкретни обекти за обезпечаване на договора за кредит в размер на 3 325 000 евро; 3.) че на 15.10.2007г. е издадено разрешение за строеж за изграждане на офисната сграда в УПИ – 428, кв.116а; 4.) че на 12.03.2009г. от СО, р-н „Т.“ е издадено удостоверение №7000 – 181 на осн.чл. 181, ал. 2 ЗУТ, с което е удостоверено, че офис -сградата с магазини, снекбар и подземни гаражи в УПИ II – 428, кв.116а, е изградена в груб строеж по смисъла на §5, т. 46 от ДР на ЗУТ.
Въззивният състав е посочил, че във връзка с направеното от ищеца оспорване на обстоятелството, че към датата 12.03.2009г. учреденото в негова полза с нотариален акт №165/2007г. право на строеж не е било реализирано, тъй като офисната сграда, за изграждането на която е било учредено това право, не е била изградена до степен на завършеност „груб строеж“, са били приети заключения по една единична и една тричленна технически експертизи. Съдът е отразил, че според заключението по единичната експертиза външната оградна стена на сградата, която представлява стъклена фасада, е със степен на завършеност 68%, което обуславя извод на експерта, че сградата не е със степен на завършеност „груб строеж“. Въззивният състав е акцентирал върху обстоятелството, че назначаването на тройна СТЕ от първата инстанция е станало в резултат на оспорването на заключението по единичната експертиза с доводи, че вещото лице не се е запознало с конструкцията на покрива, съобразно проекта, както и, че отговорът на въпросите не е подкрепен с достатъчно задълбочен анализ. В обжалваното решение е отразено заключението на експертите по тройната СТЕ, според което в случай, че остъкляването по северната окачена фасада бъде прието за ограждаща стена, процесната сграда не е завършена до степен „груб строеж“ по смисъла на ЗУТ, но ако остъкляването на окачената фасада, чиято конструкция е изпълнена на място, бъде приета като вид дограма, то в този случай процесната сграда е завършена до степен груб строеж по смисъла на ЗУТ. Вещите лица са посочили, че с оглед издадения акт образец 15 и удостоверение № 7000 – 181/12.03.2009г. на кмета на СО, р-н „Т.“, може да се направи извод за наличие на сграда със степен на завършеност „груб строеж“ по смисъла на ЗУТ като съдът е акцентирал върху факта, че в съдебно заседание на 04.11.2015г. заключението е прието при липса на оспорване от страните по делото.
Въззивният състав е приел, че за правния спор е относима разпоредбата на чл.181, ал.2 ЗУТ, която определя завършването на грубия строеж като момент на придобиване на собственост за обектите в цялата сграда. Посочил е, че степента на завършеност се удостоверява с актове на общинската администрация, осъществяваща надзорни строителни функции и че достигането на етап „груб строеж“ може да се установява единствено с официален документ, издаден от общинската администрация съгласно чл. 181, ал.2 ЗУТ (в какъвто смисъл е цитираната в решението трайна практика на ВКС). Според съда при оспорване на издаден от общинската администрация в кръга на удостоверителните й функции официален документ, то в тежест на оспорващия е да обори съдържанието на документа като ангажира преки доказателства, изключващи по несъмнен начин достоверността на удостоверителното изявление на длъжностното лице (чл. 193 ГПК). Позовавайки се на разпоредбата на §5, т.46 от ДР на ЗУТ, съгласно която понятието „груб строеж“ /карабина/ се отнася до сграда или постройка, на която са изпълнени ограждащите стени и покривът, без или в различна степен на изпълнение на довършителните работи, съдът е приел, че в хода на производството ищецът не е успял да обори истинността на оспорения официален документ – удостоверение № 7000 – 181/12.03.2009г., издаден от СО, район „Т.“. Съдът е изложил съображения защо кредитира като професионално изготвено и обективно заключението по тройната СТЕ, неоспорено от страните, което е изготвено след извършване на оглед и подробно запознаване с актове образец 14 от 20.02.2009 г. и образец 15 от 18.09.2009г., както и разрешение за строеж №738/15.10.2007г., издадено от Главния архитект на София. В заключение съдът е възприел изводите на експертите, че след като ограждащата северна стена е решена не по традиционния начин на строителство с поставяне на тухлена зидария, а като окачена стъклена фасада, то е достатъчно да са изградени отделните стоманени профили, за да се приеме, че има ограждаща външна стена, съответно достигната степен на завършеност на сградата до етап „груб строеж“. В обжалваното решение въззивният състав е изложил изчерпателно доводи защо счита, че представеното пред въззивната инстанция удостоверение № Р.-ГР-94-99/2 от 23.01.2017г., с което се оттегля удостоверение № 7000 – 181 от 12.03.2009, е нищожен административен акт, от който не произтичат правни последици.
Апелативният съд не е обсъждал поради преклузията на чл.370 ГПК изложените за пръв път във въззивната жалба възражения, че процесният договор за ипотека не е валидно сключен по отношение на описаните в него паркоместа. Що се отнася до доводите на въззивника, че кредиторът „Сибанк“ ЕАД не е придобил ипотечни права върху изградените отделни обекти в процесната офисна сграда, въззивният съд се е позовал на формираната трайна съдебна практика по приложение на чл.166, ал.2 ЗЗД (цитирани са решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК), с която се приема, че когато предмет на ипотеката е право на собственост върху земя, ипотеката разпростира действието си и върху бъдещите приращения във вид на новопостроени по време на действието на ипотеката сгради, ако при сключване на договора е постигнато съгласие ипотеката да има действие и спрямо бъдещите приращения. Според съда, когато към момента на сключване на договора за ипотека е налице надлежно одобрен инвестиционен проект за застрояването на терена, по който е възможно да бъде извършена индивидуализацията на обектите, които ще бъдат построени, изискването на чл.166, ал.2 ЗЗД за индивидуализация на ипотекирания имот е спазено, ако в договора е посочено, че ипотеката ще има действие и върху построеното въз основа на одобрения инвестиционен проект като в този случай не е необходимо всички самостоятелни обекти в бъдещата сграда да бъдат посочени в договора с пълната им индивидуализация. Апелативният състав е отразил, че тъй като в нотариален акт №45/2007г. за учредяване на ипотека е посочено, че тя се учредява върху правото на строеж, което „Бокар България“ ООД притежава и което ще бъде реализирано съгласно Разрешение за строеж 738/15.10.2007г. и одобрен архитектурен проект от 05.12.2007г., то следва да се приеме, че с построяване на сградата и отделните обекти в нея ипотечното право е преминало и върху отделните обекти в сградата по отношение на които правото на строеж на ищеца се е трансформирало в право на собственост.
К. състав намира, че не са налице поддържаните от касатора основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в т.1 от Тълк. решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждането на събраните по делото доказателства.
Не може да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.1 ГПК въпрос №1:„Задължен ли е съдът да обсъди конкретно допуснатите, събрани и приети доказателства по делото и конкретните доводи на страните поотделно и в тяхната съвкупност и взаимовръзка, а не да се ограничи с общи и бланкетни мотиви?“. Внимателният анализ на мотивите сочи, че въззивният състав е обсъдил релевантните за спора доказателства, както и доводите на страните. Мотивите към решението не са общи и бланкетни, както неправилно се твърди във въпроса. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с решаващите съображения на съда за отхвърляне на исковата претенция не обосновава извода, че поставеният въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, посочена в касационната жалба.
По аналогични съображения не покрива общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касация въпрос №2: „Задължен ли е съдът да обсъди конкретно двете противоречащи си заключения на вещите лица от съдебно–техническите експертизи за да мотивира избора си да приеме едно от тях?“. В мотивите към обжалваното решение въззивният състав обстойно е обсъдил както заключенията на вещите лица по извършените пред първата инстанция единична и тройна съдебно-техническа експертизи, така и вариантите в заключението на тройната СТЕ. Апелативният съд е изложил съображения защо приема за меродавно за спора заключението на тримата експерти във варианта, при който остъкляването на окачената фасада, чиято конструкция е изпълнена на място, е приета като вид дограма, поради което сградата следва да се счита завършена до степен груб строеж по смисъла на ЗУТ. В тази връзка поставеният от касатора процесуалноправен въпрос не е решен в противоречие с практиката на ВКС досежно обсъждането от решаващия съд на заключенията по извършените експертизи.
Въпрос №3: „Представлява ли съществено процесуално нарушение, водещо до порочно неправилно решение, непроизнасянето на решаващия съд по действителността на индивидуален административен акт, за който в мотивите към същото решение изрично е отбелязал, че има право и следва да се произнесе, доколкото този акт е оспорен, част е от цялостния предмет на делото и е от съществено значение за крайното решение по делото?“ не отговаря на характеристиката на въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Дали едно процесуално действие на съда е порочно и дали представлява съществено процесуално нарушение е въпрос по правилността на въззивното решение, която не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК. Съвсем отделно следва да се отбележи, че изводът на съда, че ищецът не е оборил съдържанието на удостоверението по чл.181 ЗУТ и че същото е от значение за спора, инкорпорира становището на съда за валидност на оспорения от „Бокар България“ ООД административен акт.
Не следва да се допуска касация на въззивното решение въз основа на въпрос №4: Достатъчно ли е да са изградени отделните стоманени профили от външна стъклена окачена фасада на една сграда, утвърдена с архитектурния план да играе ролята на „външна стена“ за сградата, за да се приеме, че има напълно изградена ограждаща външна стена, съответно достигната степен на завършеност на сградата до етап „груб строеж?“. Въпросът не е правен, а фактически, за чиито отговор съдът е ползвал специалните знания на вещите лица по допуснатите и извършени съдебно-технически експертизи.
Въпрос №5: „Ако един договор е нищожен и той е такъв изначално, поради което не може да създаде правото, което се претендира за възникнало с него, липсата на позоваване на нищожността на такъв договор пред първата инстанция може ли да доведе до възникване със задна дата на твърдяното за създаваното с него вещно право, щом като самата нищожност на договора поради противоречието му със закона поради правно невъзможен предмет не може да е довело до възникване на такова право?“, не може да обоснове наличието на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като въпросът не е обусловил решаващите изводи на съда. Въззивният състав не е приел, че процесният договор за ипотека е нищожен, нито е обсъждал последиците от неговата евентуална нищожност. Напротив, във въззивното решение са изложени съображения, че въз основа на валидния договор за ипотека, ответникът „Сибанк“ ЕАД е придобил ипотечни права върху изградените отделни обекти в процесната офисна сграда.
Не е решен в противоречие с практиката на ВКС и в частност с т.1 от Тълк.решение №1/09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ВКС, ОСГТК, поставеният от касатора въпрос №6: „При проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може ли да приложи и съобрази действието на императивната материалноправна норма на чл.26 ЗЗД?“. Съобразно разясненията, дадени в тълкувателното решение, в дискреция на въззивнияя състав е да приложи императивноправна норма ако счете, че такава норма е относима за спора. В чл.26, ал.4 ЗЗД са предвидени хипотези, при които нищожността на отделни части на договора не влече нищожност на целия договор. В случая необсъждането от въззивния състав поради преклузията по чл.370 ГПК на възражението за евентуална нищожност на договора за ипотека в частта му относно паркоместата в сградата, не може да обоснове извод за наличие на императивна правна норма за нищожност на целия договор, която норма да е била нарушена от първата инстанция и която въззивния съд да е могъл да приложи.
Изложените по-горе съображения са валидни и относно невъзможността да се допусне касационно обжалване по въпрос №7: „При проверка на правилността на първоинстанционното решение по чл.694 ТЗ като специално производство, провеждано във връзка с производството по несъстоятелност като колективен изпълнителен процес със засилено служебно начало, въззивният съд може ли и длъжен ли е в интерес защитата на правния ред и публичния интерес да приложи и съобрази служебно действието на императивните материалноправни норми, административни и гржданскоправни, включително на чл.26 ЗЗД, спрямо индивидуални административни актове и в частност спрямо вещноправен договор, ако нарушението на императивната норма не е въведено като основание за обжалване пред първата инстанция, но ако такова нарушение има и реално невъзникналите поради изначалната нощожност на акта или договоравещни права се сочат по делото като преюдициално основание за други права на страната – кредитор и имат пряко отношение към справедливото удовлетворяване на всички кредитори в производството по несъстоятелност?“. Освен че въпросът съдържа неотносими за конкретния правен спор твърдения относно характера на производството по несъстоятелност, следва да се има предвид, че по начинът, по който е формулиран, въпросът не е от значение за точното притагане на закона, както и за развитието на правото доколкото няма противоречива практика, че установителният иск по чл.694, ал.1 ТЗ се разглежда по общите правила на исковото производство (с изключение на участието на синдика).
Не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение и на основание чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и необоснованост, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК. Обжалвано въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1029 от 27.04.2018г., постановено по в.т.д.№5702/2016г. на Софийски апелативен съд, ТО, 5 с-в.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: