6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1180
С., 17.11. 2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети ноември, през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 5402 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Софийска апелативна прокуратура против въззивно решение № 1222 от 16.06.2014 г., постановено по в.гр.д. № 4660/2013 г. на Софийски апелативен съд, ГК, ІІ състав, в частта му, с която като е потвърдено решение № 7018 от 22.10.2013 г. по гр.д. № 3855/2013 г. на Софийски градски съд, ГК – І отделение, 18 с-в, Прокуратурата на РБ е осъдена да заплати на Г. В. Г. от [населено място] сумата от 2 500 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди за заплатено адвокатско възнаграждение в наказателното производство и сумата от 2 000 лв., представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди, претърпени от незаконно повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл. 219, ал. 1 НК, за което е бил оправдан, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 З..
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което неправилно са уважени исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 З. за обезщетение за причинени имуществени и неимуществени вреди в посочените размери, съдът се е произнесъл по правни въпроси, решени в противоречие с практиката на ВКС и решавани противоречиво от съдилищата – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 2 ГПК. Във връзка с наведените основания, жалбоподателят се позовава и представя съдебна практика – решение № 34 от 04.02.2009 г. по гр.д. № 966/2008 г. на Софийски апелативен съд, за което липсват данни, че е влязло в сила, решение № 1093 от 10.10.2008 г. по гр.д. № 4481/2007 г. на ВКС, ІІ г.о. и решение № 421 от 02.06.2009 г. по гр.д. № 823/2008 г. на ВКС, ІV г.о., постановени по стария процесуален ред, които без въззивното решение, съставляват съдебна практика съгласно даденото разрешение в т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Поставеният материалноправен въпрос, значим за изхода на спора, по който се е произнесъл въззивният съд, е относно начина на определяне на обезщетението за неимуществени вреди, свързано с приложението на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 З. относно обществения критерий за справедливост, с твърдение, че този въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, както и има противоречива съдебна практика, като се позовава на разрешенията, дадени в т. ІІ на ППВС № 4/1968 г. и в т. 3 и т. 11 ТР № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС – основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставеният процесуалноправен въпрос, за който твърди, че е обусловил изхода на делото е, че част от твърдяните от ищеца неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от увреждането, в каквато връзка липсват мотиви в обжалваното решение за наличието на такава причинно-следствената връзка между незаконното обвинение и причинените вреди на ищеца като се позовава на т. 19 на ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС – основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Във връзка с присъденото обезщетение за имуществени вреди е поставен въпросът допустимо ли е присъждане на адвокатски хонорар, заплатен в друго производство – в случая наказателното като имуществена вреда по чл. 2, ал. 1, т. 3 З., за който твърди, че е решаван противоречиво от съдилищата – основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Ответникът по жалбата Г. В. Г. от [населено място], чрез пълномощника си адв. Й. А. от АК-С. в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК изразява становище за нейната неоснователност, както и за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – уважен оценяем иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 З./в редакцията й ДВ, бр. 98/11.12.2012 г./ за неимуществени вреди, с цена над 5 000 лв., поради което в тази част се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
Касационната жалба в частта й, с която се обжалва въззивното решение по иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 З. за имуществени вреди в размер на 2 500 лв. като процесуално недопустима с оглед разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК/в редакцията й ДВ, бр. 100/2010 г./ следва да бъде оставена без разглеждане. Това е така, тъй като според чл. 280, ал. 2 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по дела с цена на иска до 5 000 лв. В настоящият случай цената на обективно съединения иск за обезщетение за имуществените вреди не надхвърля определената от закона граница над която касационното обжалване е допустимо, поради което в тази част касационната жалба като насочена срещу решение законодателно изключено от касационно обжалване, е процесуално недопустима.
За да постанови обжалваното решение в частта му на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд е приел, че с постановление от 10.09.2007 г. по В. № 21-18-ІV/2007 г. ищецът е бил привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл. 219, ал. 1 НК, за което с присъда № П-49 от 08.02.2008 г. по н.д. № П-149/2007 г. на С. е бил признат за невиновен и оправдан, която е била потвърдена с решение № П-48 от 13.06.2008 г. по НОХД№ 34/2008 Г. на С. военно-апелативен съд и е влязла в сила на 10.07.2008 г. При тези приети за установени факти решаващият съд е приел, че в случая са налице елементите на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 З. и като е съобразил краткия срок на воденото наказателно производство спрямо ищеца, както и претърпените от него болки и страдания в резултат на незаконното обвинение, приключило с влязла в сила оправдателна присъда, е приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди е в размер на сумата от 2 000 лв. по отношение на Прокуратурата на РБ. В останалата му част по този иск като необжалвано въззивното решение е влязло в сила.
Както се изложи по-горе, в изложението за допускане на касационно обжалване на касатора е формулиран материалноправният въпрос за приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в производството по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 З.. Този въпрос е от значение за изхода на делото по конкретния правен спор, но в случая той не е решен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика. Това е така, тъй като разрешаването на въпроса за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди като пряка и непосредствена последица от незаконно обвинение, в случая завършило с оправдателна присъда, безспорно е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в нормата на чл. 52 ЗЗД. Спрямо този критерий настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му се влияе от конкретните доказателства. Доколкото съдът е разгледал всички относими към спора доказателства, свързани с реално претърпените морални вреди от пострадалия – отрицателни изживявания за ищеца във връзка с образуваното срещу него наказателно производство за престъпление от общ характер, обжалваното решение не е постановено в противоречие с обсъдената съдебна практика, тъй като подхода при определяне размера на обезвредата е един и същ. В тази връзка въззивният съд е присъдил обезщетение в размер на 2 000 лв. по отношение на Прокуратурата на РБ само за онези морални вреди, които са в причинна връзка с незаконното обвинение за извършеното престъпление, приключило с влязла в сила оправдателна присъда. По този начин паричното обезщетение е определено в съответствие с принципа за справедливост, чрез който се постига еквивалентно възмездяване на увреденото лице за претърпените от него морални вреди в резултат на незаконното обвинение. Вложеният в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обществен критерий за справедливост не е абстрактно понятие, а справедливото обезщетяване, каквото изисква тази норма на закона на всички неимуществени вреди означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията с оглед конкретната фактическа обстановка за всеки отделен случай. В случая въззивният съд е извършил такава преценка, а обосноваността на изводите му относно присъдения размер за неимуществените вреди по отношение на Прокуратурата на РБ, не е основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като необосноваността е основание за касиране, поради неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК, която проверка не може да се извърши в рамките на производството по селекция на касационните жалби по чл. 280, ал. 1 ГПК. В конкретния случай по поставения правен въпрос от касатора въззивният съд в обжалваното решение се е ръководил от задължителната съдебна практика по приложението на чл. 2, ал. 1, т. 3 З., установена с разрешенията, дадени в т. 11 от Тълкувателно решение № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, поради което въззивното решение не следва да се допусне до касационен контрол на заявените основания чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Поставеният правен въпрос от процесуално естество относно липсата на мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и причинените вреди, не е обуславящ изхода на делото по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а се отнася до неправилност на решението, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила по чл. 281, т. 3 ГПК, която проверка не може да се извърши в рамките на производството по селекция на касационните жалби. Вън от това обаче, в обжалваното решение въззивният съд е изложил подробни мотиви относно наличието на пряка причинно-следствена връзка между действията на прокуратурата и причинените вреди на ищеца, който в резултат на незаконното обвинение претърпял негативни изживявания в личен и професионален план, стрес, притеснения, тревога и безпокойство за бъдещето, като е приел, че в случая са налице елементите на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 З., съобразил е продължителността на воденото наказателно производство срещу него, което е продължило в разумни граници, както и претърпените болки и страдания в резултат на незаконното обвинение и е приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди е в размер на сумата от 2 000 лв. по отношение на Прокуратурата на РБ.
Предвид недопустимостта на касационната жалба относно иска за имуществените вреди, касационният съд не дължи отговор за поставения правен въпрос допустимо ли е присъждане на адвокатски хонорар, заплатен в друго производство – в случая наказателното като имуществена вреда по чл. 2, ал. 1, т. 3 З., тъй като производството в тази част е процесуално недопустимо.
На ответника по жалбата не следва да се присъдят направените разноски за настоящото производство, тъй като такива не се претендират.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1222 от 16.06.2014 г., постановено по в.гр.д. № 4660/2013 г. на Софийски апелативен съд, ГК, ІІ състав, в частта му, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Г. В. Г., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 З., сумата от 2 000 лв., представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди, претърпени от незаконно повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл. 219, ал. 1 НК, за което е бил оправдан, по касационна жалба с вх. № 7944 от 27.06.2014 г. на Прокуратурата на РБ, чрез прокурор при Софийска апелативна прокуратура.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба с вх. № 7944 от 27.06.2014 г. на Прокуратурата на РБ, чрез прокурор при Софийска апелативна прокуратура срещу въззивно решение № 1222 от 16.06.2014 г., постановено по в.гр.д. № 4660/2013 г. на Софийски апелативен съд, ГК, ІІ състав, в частта му, с която Прокуратурата на РБ е осъдена да заплати на Г. В. Г. от [населено място] сумата от 2 500 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди за заплатено адвокатско възнаграждение в наказателното производство, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 З..
Определението в частта му, с която жалбата е оставена без разглеждане, може да се обжалва в едноседмичен срок от връчването му на касатора пред друг състав на Върховния касационен съд, ГК, а в останалата част е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: