2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1180
гр. София, 20.12.2017 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седми декември през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 2476 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК (в редакцията на закона, преди ЗИДГПК, обн. в ДВ, бр. 86/2017 г. – съгласно § 74 от последния, която редакция относно касационното производство се има предвид и по-натам в определението).
Производството е образувано по касационна жалба на П. на Р. Б. (ПРБ) срещу решение № 773/04.04.2017 г., постановено по възз. гр. дело № 2995/2016 г. на Софийския апелативен съд (САС). Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 177/01.04.2016 г. по гр. дело № 1015/2015 г. на Софийския окръжен съд, като краен резултат жалбоподателят е осъден да заплати на Н. Н. В., И. Б. В. и Й. Б. В. – наследници и процесуални правоприемници по делото на починалия в хода на въззивното производство първоначален ищец Б. И. В., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 2 от ЗОДОВ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, сумата 6 600 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от последния в резултат на повдигнатото против него обвинение за престъпление по чл. 195, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 3, пр. 2, т. 4, пр. 2 и т. 10, пр. 2 и 3, и с чл. 194, ал. 1 от НК, наказателното производство по което е прекратено с постановление на прокурора от 26.05.2011 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 07.12.2012 г. до окончателното ? плащане.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част от решението, поради необоснованост, нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответниците по касационната жалба – ищците Н. Н. В., И. Б. В. и Й. Б. В. не са подали отговори на жалбата.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните два правни въпроса: 1) процесуалноправен – относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, след задължителна преценка от съда на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД; и 2) материалноправен – относно прилагането на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 4 от ЗОДОВ, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице. Жалбоподателят навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 на от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържа, че с обжалваното въззивно решение тези въпроси са разрешен в противоречие с т. 4 и т. 11 (раздел ІІ от мотивите към последната) от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 532/24.06.2010 г. по гр. дело № 1650/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 377/22.06.2010 г. по гр. дело № 1381/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 832/10.12.2010 г. по гр. дело № 593/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване.
Въз основа писмените доказателства по делото, въззивният съд е приел за установено следното: На 18.06.2008 г. първоначалният ищец Б. В. е бил задържан до 24 часа от полицейските органи, като на следващия ден – 19.06.2008 г. той е бил привлечен в качеството му на обвиняем за престъпление по чл. 195, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 3, пр. 2, т. 4, пр. 2 и т. 10, пр. 2 и 3, с чл. 194, ал. 1 и с чл. 20, ал. 2 от НК – взломна кражба в големи размери на оръжия и боеприпаси, извършена в съучастие с друго лице. С последващо постановление на прокурора първоначалният ищец е бил задържан за срок до 72 часа, считано от 18.20 ч. на 19.06.2008 г., а с определение на съда от 20.06.2008 г. му е наложена мярка за неотклонение „задържане под стража“, която с определение от 23.10.2008 г. е била изменена в „парична гаранция“ в размер 3 000 лв., като след внасянето ? на същата дата, той е бил освободен от затвора, където е постъпил на 13.08.2008 г. Воденото срещу първоначалния ищец досъдебно производство е било двукратно прекратявано – в началото и в края на 2009 г., но тези постановления на прокурора са били отменени, съответно – от горестоящ прокурор и от съда. С постановление на прокурора от 26.05.2011 г. наказателното производство е било отново прекратено, като това постановление е влязло в сила на 10.06.2011 г. Апелативният съд е установил и че с по-рано влязло в сила – на 31.05.2010 г. – съдебно решение, постановено по друго наказателно производство, първоначалният ищец е бил признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 144, ал. 3, пр. 1, във вр. с ал. 1 от НК – закана с убийство, предвид което съдът е приел за недоказани твърденията в исковата молба, че повдигнатото процесно обвинение за кражба е опетнило и очернило доброто име на първоначалния ищец в обществото, както и че засегнало честта и достойноството му на почтен човек и гражданин; приел е също, че това осъждане за извършено друго престъпление е източник на данни за личността на първоначалния ищец, релевантни при определяне на размера на дължимото му се обезщетение за неимуществени вреди. При подробно обсъждане на свидетелските показания по делото, САС е приел за установени и следните обстоятелства: Преди задържането на първоначалния ищец на 18.06.2008 г., в дома му е било извършено претърсване („обиск“). Той е търпял мярката за неотклонение “задържане под стража“ най-напред в следствения арест, а след това – в затвора, като и на двете места условията за живот са били изключително лоши. Било му е много трудно, психически бил много зле, чувствал се неспокоен, изнервен, не можел да спи, имал страхове за семейството си. След изменението на мярката за неотклонение, първоначалният ищец не се успокоил, даже станал по-нервен и уплашен за бъдещето, не намирал сигурност в нищо, бил много стресиран и напрегнат, затворен в себе си, не говорел много, съмнявал се за ново възобновяване на делото; не могъл да започне работа, тъй като в града се знаело за повдигнатото срещу него обвинение за кражба и никой не искал да рискува с такъв служител, коментирало се, че е крадец; това допълнително го притеснявало, тъй като не можел да осигури двете си деца. Приятелите му се отдръпнали от него и от семейството му, също коментирали, че е крадец. Въз основа съвкупната преценка на писмените и гласните доказателства по делото, апелативният съд е приел за установено и че по време на престоя си в затвора – на 08.09.2008 г. първоначалният ищец е получил контузия на глезена на десния крак, като три дни по-късно кракът му бил имобилизиран с гипсова превръзка, а на 19.09.2008 г. му е било разрешено да ползва помощни средства – патерици. САС е приел, че по делото не са събрани доказателства, на първоначалния ищец да е била отказана медицинска помощ и той да е бил оставен в безпомощно състояние, неспособен да се грижи за себе си в продължителен период от време. При така установените обстоятелства по делото, въззивният съд е намерил, че са налице всички елементи от обективната и безвиновна отговорност на държавата, представлявана от ответната ПРБ, по чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 2 от ЗОДОВ – за причинени неимуществени вреди на първоначалния ищец от неоснователното обвинение в извършване на престъпление, за което се е предвиждало наказание от 3 до 15 години лишаване от свобода и което е тежко престъпление. Съдът е намерил за неоснователно възражението на ответната ПРБ, че тя не следва да носи отговорност за извършените действия по претърсване и изземване в дома на първоначалния ищец, както и за задържането му за 24 часа по реда на ЗМВР. Приел е също, че продължилото 2 години 11 месеца и 22 дни наказателно производство, в хода на което по отношение на първоначалния ищец в период от 4 месеца и 3 дни е била взета най-тежката мярка за неотклонение „задържане под стража“, впоследствие изменена в парична гаранция в размер 3 000 лв., са му причинили безпокойство, потиснатост, безсъние, страх, битови неудобства от пребиваване в маломерни и недобре поддържани, в сравнение с нормалните жилища, помещения, социална изолация по време и след освобождаването му от ареста и затвора. С оглед на това, съобразявайки обществения критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, във вр. с § 1 от ЗР на ЗОДОВ и позовавайки се на т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г., освен гореизложените обстоятелства, съдът е обсъдил и е взел предвид и следните релевантни за размера на обезщетението за неимуществени вреди, факти: възрастта на първоначалния ищец – 36-годишен към момента на прекратяването на наказателното производство, както и обществено-икономическите условия на живот в страната към същия момент. Предвид всичко това, въззивният съд е определил за обезщетение на неимуществените вреди на първоначалния ищец, доколкото те подлежат на точна парична оценка, сумата 6 600 лв., която е и присъдил, като е отменил първоинстанцинното решение за разликата над тази сума до присъдения от окръжния съд размер от 12 000 лв.
Видно от така изложените от него мотиви, въззивният съд е определил размера на процесното обезщетение за претъпените неимуществени вреди, като е взел предвид всички правнорелевантни за това обстоятелства, установени по делото, и като е приложил обществения критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД в съответствие с константната съдебна практика, включително задължителната такава, намерила израз в т. 11 (раздел ІІ от мотивите към нея) от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и във формираната по реда на чл. 290 от ГПК, обилна практика на ВКС по приложението на чл. 52 от ЗЗД, израз на която са и посочените от касатора решение № 832/10.12.2010 г. по гр. дело № 593/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 377/22.06.2010 г. по гр. дело № 1381/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. Съгласно тази трайно установена задължителна практика, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането, съпоставени със състоянието на ищеца преди него. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан, респ. – дали наказателното производство е прекратено по всички обвинения срещу него или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му, дали е взета, както и вида на взетата мярка за неотклонение; по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия, обществен отзвук и пр. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай, като се вземат предвид и обществено-икономическите условия на живот в страната; същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които могат, и поначало са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но рядко те могат да са идентични изцяло.
Предвид съобразяването на въззивното решение с така установената константна задължителна практика на ВКС по приложението на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, при определянето на справедлив размер на процесното в случая обезщетение за неимуществени вреди, съобразен с конкретните факти по делото, следва изводът, че няма основание за допускане на касационното обжалване по изведените в изложението на касатора – процесуалноправен и материалноправен въпроси, свързани с критерия и понятието за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди и относно преценката в тази връзка на конкретните, обективно съществуващи обстоятелства, установени по делото. При наличието на цитираната задължителна практика на ВКС, в съответствие с която въззивният съд е определил размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, не е налице соченото от жалбоподателя допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по изведените от него правни въпроси.
В тази връзка следва да се отбележи и че посочените от касатора, т. 4 от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и решение № 532/24.06.2010 г. по гр. дело № 1650/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС са неотносими, както към формулираните от него правни въпроси, така и към приетото в мотивите към обжалваното въззивно решение.
В заключение – касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не е налице наведеното от жалбоподателя допълнително основание за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 773/04.04.2017 г., постановено по възз. гр. дело № 2995/2016 г. на Софийския апелативен съд, – в частта, с която П. на Р. Б. е осъдена да заплати на Н. Н. В., И. Б. В. и Й. Б. В. – наследници и процесуални правоприемници по делото на починалия в хода на въззивното производство първоначален ищец Б. И. В., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 2 от ЗОДОВ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, сумата 6 600 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от последния в резултат на повдигнатото против него обвинение за престъпление по чл. 195, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 3, пр. 2, т. 4, пр. 2 и т. 10, пр. 2 и 3, и с чл. 194, ал. 1 от НК, наказателното производство по което е прекратено с постановление на прокурора от 26.05.2011 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 07.12.2012 г. до окончателното ? плащане.
В останалата част въззивното решение не е обжалвано.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: