ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1181
София, 25.08. 2009г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и осми юли две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА ТАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Ташева гр. дело № 894 по описа за 2009г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адв. Ч като процесуален представител на “Айташлар дериджилик итхалят ве тиджарет лимитед ширкети” република Т. срещу въззивното решение на Софийския градски съд от 25.ІІ.2008г. по в.гр.д. № 3326/2006г.
Ответниците по касационната жалба А. “М” София и И. Т. П. със служебен адрес гр. П. са заели становище за недопускане на касационно обжалване. Последният претендира разноски.
Третото лице – помагач П. на РБ не е заявила становище пред настоящата инстанция.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение Софийският градски съд е оставил в сила решението на СРС от 20.VІ.2005г. по гр.д. № 9478/2003г., с което са отхвърлени предявените от “Айташлар дериджилик итхалят ве тиджарет лимитед ширкети” при условията на солидарност частични искове с цял размер 56853 щ.д. срещу И. Т. П. с правно основание чл.45 от ЗЗД и срещу А. “М” /АМ/ на основание чл.49 от ЗЗД за присъждане на 5000 щ.д., представляващи обезщетение за имуществени вреди за периода 08.І. – 24.ІІІ.2003г.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че при съвкупната преценка на доказателствата не е установено наличието на предпоставките на чл.45 и чл.49 от ЗЗД за основателност на предявените искове – причинени на ищеца вреди, изразяващи се в лишаването му за исковия период да получи стоката си – седем броя дървообработващи машини с аксесоари към тях – и отнемането й. Действително през посочения период машините, които следвало да преминат транзит през Б. за Р. , са били задържани на съхранение при Митница Пловдив, но е установено, че те са върнати и получени от упълномощен представител на ищеца на 18. ХІІ.2006г. в добро състояние. При това положение претендираните имуществени вреди, изразяващи се в стойността на задържаните вещи, ищецът не е претърпял, а не се претендират вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от невъзможността стоката да се ползва или да се реализира печалба от продажбата й или от невъзможността да се разполага със средствата, вложени за закупуването й. Не е установено по делото да е налице обезценка на вещите поради престоя им в митницата или да са настъпили вреди по тях, водещи до намаляване на тяхната стойност. Освен това, не е установено по категоричен начин и вещите да са собственост на ищеца – международната товарителница и ТИР карнета са документи, удостоверяващи договора за превоз и получаването на същите от превозвача, но не служат за установяване на собствеността върху тях, а фактурата е едностранно съставена от ищеца и удостоверява вида, описанието и стойността на стоката, получателя, начинът на плащане и доставката. От друга страна, не е налице и противоправно бездействие от страна на отв. П. , тъй като той нямал основание да предприема действия по връщането на вещите преди приключване на административното и наказателното производства и извършването на митническите формалности.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК относно допускане на касационно обжалване касаторът сочи, че въззивния съд се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос – “при съвкупната преценка на доказателствата съдът не установява настъпване на претендираните от ищеца вреди, изразяващи се в лишаване на ищцовата фирма за посочения период да получи стоката си, която е и отнета и по този начин са причинени вреди в размер на нейната равностойност”, и “че от доказателствата по делото не се установява обезценка на вещите, водеща до намаляване на тяхната стойност”. Твърди се, че въззивният съд се отклонил от предмета на спора със съжденията си относно собствеността на вещите, без да изследва обстоятелството, че те са върнати на представител на ищеца, което потвърждава, че той е законен техен собственик. Отхвърляйки исковете с правно основание чл.45 и чл.49 от ЗЗД, въззивният съд се отклонил от точното прилагане на закона. По прилагането на тези норчи съществуват множество решения, всяко касаещо специфичен случай. Сочат се две решения на състави на ВКС и едно на СГС.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 т.2 /тъй като се представя незадължителна практика на ВКС/ и т.3 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение.
По силата на посочената разпоредба по сега действащия ГПК касационното обжалване не е задължително, а факултативно, и такова се допуска на въззивно решение, в което съдът се е произнесъл по процесуалноправен или материалноправен въпрос от съществено значение за спора по делото, който е решен в противоречие с практиката на ВКС, или е решаван противоречиво от съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.
В разглеждания случай касаторът не е формулирал съществените за изхода на спора процесуалноправни и/или материалноправни въпроси, по които въззивният съд се е произнесъл с атакуваното решение. Сочените като такива въпроси всъщност представляват цитат на констатациите на въззивния съд, че представените доказателства не установяват наличието на причинени на ищеца – касатор вреди, изразяващи се в стойността на иззетите вещи, без обосновка защо според него тези констатации са в разрез със закона и с практиката на съдилищата. Касационният съд е съд по правото, а не по фактите. Следователно предмет на неговата проверка може да е дали осъществяването от въззивния съд на процесуалните действия по събирането и проверката на доказателствата е съобразено с процесуалните правила, както и дали правилно е приложен материалният закон. Произнесени от въззивния съд въпроси от такъв характер, обаче, не са релевирани като основание за допускане на касационно обжалване. Сочените като такива биха могли да се възприемат като оплакване за необоснованост, но то е основание за касационно обжалване по смисъла на чл.281 от ГПК, което подлежи на проверка едва в същинското касационно производство, ако такова бъде допуснато, но не и в настоящото. Следва да се отбележи, че с оглед принципът за диспозитивното начало в гражданския процес, заложен в разпоредбата на чл.6 от ГПК, е недопустимо касационният съд служебно да извлича съществените въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК, което би било и в противоречие с правото на защита на противната страна. При липсата на основната предвидена в закона предпоставка за допускане на касационно обжалване /посочване на произнесените от въззивния съд въпроси/ е невъзможна преценката за наличието и на някой от допълнителните такива по чл.280 ал.1 т.1 – 3 от ГПК, и конкретно – за противоречие на даденото с атакуваното решение разрешение на съществените въпроси с тези по представените от касатора решения на ВКС и СГС.
В допълнение следва да се отбележи, че основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК е налице, когато няма практика по приложимата по разглеждания спор правна норма, или когато съществуващата практика не е в съответствие с вложения в нея смисъл и поради това тя следва да бъде изоставена, или когато нормата е неясна или непълна и се нуждае от тълкуване. В разглеждания случай нито една от тези хипотези не се твърди от касатора, а и не е налице. Нормите на чл.45 и чл.49 от ЗЗД са ясни и по приложението им има богата и непротиворечива практика на съдилищата, която според настоящия състав не се нуждае от промяна. Освен това, касаторът с кратките си релевирани съображения в тази насока не е обосновал твърдението си за необходимостта от допускането на касационно обжалване по въпроса за приложението на нормите в случая поради значението му за точното им прилагане, както и за развитие на правото.
Изложените съображения налагат извод, че касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да се допуска.
Разноски на ответника по касация И. Т. П. не се присъждат, тъй като не са представени доказателства да са направени такива за настоящата инстанция.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийския градски съд, ГК, ІV “Г” състав, от 25.ІІ.2008г. по гр.д. № 3326/2006г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: