О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1183
София, 23.10.2014 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на девети октомври две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 2571 по описа за 2014 г. взе предвид следното
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от С. И. И., чрез адв. В. П. И., срещу въззивно решение № 2179/01.11.2013 г. на Варненския окръжен съд, постановено по гр.д. № 2038/2013 г.
Оплакванията са за недопустимост и за неправилност на въззивното решение, но по същество съображенията могат да се отнесат единствено към доводи за неправилност.
Насрещната страна [фирма], Варна, чрез адв. Н. Д. Т. от АК Варна, е отговорило в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че касационната жалба е недопустима, евентуално, чене са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Моли за присъждане на съдебноделоводните разноски за инстанцията.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. След указания от Върховния касационен съд до администриращия Варненски окръжен съд, е изпълнена процедурата по чл. 285 ГПК, като на касатора е указано да представи изложение с основанията за допускане на касационно обжалване. Представена е нова касационна жалба, която почти дословно приповтаря първата, но в нея се съдържа и твърдение, че въззивното решение е постановено в противоречие с възприетото в Р-398-2002-ІІІ ГО, Р-278-11-ІV ГО, Р-460-2010-ІІІ ГО, Р-642-2010-ІV ГО на ВКС по въпроса: кога е възможно мотивиране на заповедта за уволнение да се извърши чрез препращане към друг акт на работодателя. По съществото си, това е очертаване на правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК с мотивиране на допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, което сочи на формално изпълнение на условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявеното основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Предявени са искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ, които са отхвърлени с обжалваното въззивно решение.
За да постанови този резултат, съдът установил, че С. И. работила в периода 01.05.2008 г. – 31.12.2008 г. в [фирма] – [населено място] на длъжност „проектант – конструктор”. Съгласно безсрочен трудов договор № 8, сключен на 01.01.2009 г. И. започнала да изпълнява длъжността „проектант – конструктор” и в [фирма]. Двете търговски дружества са различни правни субекти, но се управлявали и представлявали от един и същи управител – Т. Д.. С молба от 06.07.2012 г., С. Илиева поискала да й бъде разрешено да ползва полагаемия й се за 2008 г., 2009 г., 2010 г. и 2011 г. платен годишен отпуск в размер на 75 дни. С писмо от 13.07.2012 г., изпълнителният директор на [фирма] я е уведомил, че отказва да й разреши ползването на платения годишен отпуск. С уведомително писмо от 16.07.2012 г., И. информирала работодателя за намерението си да ползва пълния размер на полагащия й се платен отпуск за годините 2008 г., 2009 г., 2010 г. и 2011 г. С нова молба от 27.07.2012 г. тя е поискала да ползва платен годишен отпуск, считано от 30.07.2012 г. Със Заповед № 15 от същата дата изпълнителният директор разрешил ползването на платен годишен отпуск в размер на 54 дни, считано от 30.07.2012 г. След изтичането им, И. не се явила на работа, тъй като според обясненията й, имала право на платен годишен отпуск в размер на 75 дни. От заключението на вещото лице по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза съдът установил, че остатъка от неизползвания платен годишен отпуск на Илиева бил 54 работни дни.
Със заповед № 16 от 26.10.2012 г., С. И. била уволнена, на основание чл. 188, т. 3 във вр. с чл. 190, ал. 1, т. 2 от КТ., поради неявяването си на работа в периода от 16.10.2012 г. до 26.10.2012 г. Преди налагане на наказанието, с писмо от 22.10.2012 от нея били поискани обяснения. Тя отговорила в писмен вид, че имала право да ползва 75 работни дни отпуск, поради което трябвало да се върне на работа едва на 22.11.2012 г.. Посочила още, че ако била допуснала грешка, тя нямала вина за нея, защото молбата й за отпуск от 06.07.2012 г. била приета без забележки от счетоводителката, която обслужвала дружеството – работодател.
На основание чл. 333, т. 1 от КТ, работодателят е поискал от Дирекция „Инспекция по труда” – Варна предварително разрешение за прекратяване на трудовия договор, което било дадено. Съдът приел, че заповедта за уволнение била издадена от компетентен орган и И. не можела да се позовава на нарушение на чл. 333, ал. 5 КТ, защото не е уведомила за бременността си работодателя.
Съдът намерил, че работодателят е дал разрешение за ползване на платен годишен отпуск според полагаемия се на служителя – 54 работни дни, а ако Илиева считала, че работодателят е допуснал грешка, е следвало да го уведоми за това, а не да не се явява на работа; не можела да черпи доводи от евентуална грешка на служител в „Личен състав”, защото работодателят е този, който разрешава ползването на платен отпуск и от значение е каква е била неговата воля, материализирана изрично в заповедта, с която е разрешил ползването на платения отпуск. Неявяването на работа в периода от 16.10.2012 г. до 26.10.2012 г. представлява нарушение на трудовата дисциплина и работодателят е бил в правото си да прекрати едностранно трудовото правоотношение.
По поставения от касатора правен въпрос, уточнен от касационната инстанция – допустимо ли е мотивиране на заповедта за дисциплинарно уволнение чрез препращане към друг акт на работодателя, който не е бил известен на уволнения работник или служителя, няма основание за допускане на касационно обжалване.
Въпросът е неотносим – съдилищата не са приели, че мотивирането на заповедта за уволнение на С. И. е станало чрез препращане към друг документ, а и по делото е прието за установено, че служителят е в известност за основанието поради което е наложено наказанието – неявяване на работа в периода от 16.10.2012 г. до 26.10.2012 г. От друга страна, съдилищата не са имали изобщо основание да обсъждат евентуално нарушение на чл. 195, ал. 1 КТ, защото твърдение за немотивиране на заповедта за уволнение, съответно, че документът към който заповедта препраща, бил неизвестен на служителя, няма въведено с исковата молба. Фактическите твърдения, от които ищецът черпи доводи за незаконосъобразност на уволнението, следва да са изрично посочени в исковата молба, като гражданският съд няма правна възможност да разглежда основания, невъведени по надлежен ред в предмета на съдебния спор. Доводът за нарушение на чл. 195, ал. 1 КТ е направен за първи път едва с касационната жалба, като трябва да се посочи, че той противоречи на фактическите твърдения в самата искова молба, от изложението на която е ясно, че за Илиева не е имало съмнение за деянието, поради което й е било наложено дисциплинарното наказание.
В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване.
Касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията съдебни разноски – 400 лв. заплатен адвокатски хонорар, което се установява от приложения по делото договор за правна защита и съдействие № 32/2014 г. от 04.02.2014 г..
Мотивиран от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА ДО КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ въззивно решение № 2179/01.11.2013 г. на Варненския окръжен съд, постановено по гр.д. № 2038/2013 г.
ОСЪЖДА С. И. И. да заплати на [фирма], Варна сумата в размер на 400 лв., представляващи разноски по чл. 78, ал. 3 ГПК, направени в производството пред Върховен касационен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: