О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1184
гр.София, 26.10.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
четиринадесети октомври две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 4040/ 2015 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по искане на И. Б. И. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Варненски окръжен съд № 568 от 25.03.2015 г. по гр.д.№ 508/ 2015 г., с което е потвърдено решение на Варненски районен съд по гр.д.№ 7553/ 2014 г. и по този начин са отхвърлени предявените от жалбоподателя против [фирма], [населено място], искове, квалифицирани по чл.344 ал.1 т.1 и 3 КТ, за признаване за незаконно и за отмяна на уволнението, извършено със заповед № 130/ 07.04.2014 г., за заплащане на обезщетение за оставане без работа поради незаконно уволнение в размер 916,05 лв, както и евентуално предявения иск, квалифициран по чл.344 ал.1 т.4 КТ за поправяне на основанието за прекратяване на трудовото правоотношение, съществувало между И. И. и [фирма], посочено в трудовата книжка.
Жалбоподателят моли обжалването да бъде допуснато по материалноправни въпроси, свързани с начините на връчване на писмени волеизявления от работодателя на работника и от работника на работодателя и при какви условия връчването се счита за редовно; за момента, в който се счита за наложено дисциплинарно наказание „уволнение” и може ли изявлението на работодателя за налагането му да бъде връчено в хода на исковото производство, образувано по иск на работника за отмяна на уволнението; за допустимостта с искова молба да бъде направено изявление от работника за прекратяване на трудовия договор при условията на чл.327 ал.1 т.2 и т.3 КТ; за значението на обстоятелството, че работникът не е узнал за поканата на работодателя по чл.193 КТ и че работодателят е посочил място за даване на обяснения, където няма негов служител, упълномощен да ги приеме. Повдигнат е и процесуалноправният въпрос за допустимостта на свидетелски показания в случаите, когато работникът твърди връчване на писмено изявление за прекратяване на трудовия договор на представител на работодателя, без да представя писмени доказателства за това. Касаторът счита, че в обжалваното решение тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд или че имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответната страна [фирма] оспорва касационната жалба. Счита, че формулираните от касатора въпроси са или неотносими към спора, или са разрешени от въззивния съд в съответствие с установената по реда на чл.291 ГПК съдебна практика.
Съдът намира жалбата за допустима, обаче искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
За да отхвърли предявените искове, въззивният съд е приел, че касаторът (работник) е заемал въз основа на трудов договор длъжността „демонстратор” в ответното дружество (работодател). При сключването на договора работникът е посочил адрес в [населено място], [улица], и е поел задължение при промяна на този адрес своевременно да уведоми работодателя. Ползвал е платен годишен отпуск от 20.02.2014 г. до 05.03.2014 г., като е трябвало да се яви на работа на 06.03.2014 г., но не е сторил това. Работодателят съставил писмено искане към работника да даде обяснения защо не се явява на работа и му го изпратил на 13.03.2014 г. на посочения от него адрес с писмо с обратна разписка. Адресът бил посетен от пощенски служител на 14.03.2014 г. и на 24.03.2014 г., като и в двата случая била оставена покана до адресата да се яви в пощата и да получи пратката и след като това не се случило, на 03.04.2014 г. писмото било върнато с отбелязване, че пратката не е потърсена. На 07.04.2014 г. работодателят издал заповед за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение” на работника, а на 09.04.2014 г. съпругата на работника (свидетелката М. И.) изпратила до представител на работодателя пратка, съдържаща „молба за изплащане на дължимо трудово възнаграждение и документи за прекратяване на”, като получаването на тази пратка било отказано от представителя на [фирма]. Съдът приел за недоказани твърденията на ищеца, че на 06.02.2014 г. е връчил на работодателя предизвестие за едностранно прекратяване на трудовия договор. Посочил, че липсват писмени доказателства за такова, а връчването му на работодателя не може да се установява със свидетели, тъй като формата е за действителност. За недоказани били счетени и твърденията, че пратката от 09.04.2014 г. (чието получаване е отказано от представителя на [фирма]) е съдържала писмено уведомление за едностранно прекратяване на трудовия договор от работника поради забавено изплащане на трудовото възнаграждение за месец февруари 2014 г. и поради нарушения на трудовото законодателство, състоящи се в незаконна промяна на мястото и характера на работа и изискване за полагане на извънреден труд. Съдът посочил, че в обратната разписка към пратката от 09.04.2014 г. съдържанието на същата е описано като „молба за изплащане на дължимо трудово възнаграждение и документи за прекратяване на”, а не като уведомление за едностранно прекратяване на трудов договор. От правна страна съдът приел, че изискването преди уволнението работодателят да поиска обясненията на работника е спазено при условията на чл.193 ал.3 ГПК, щом последният не е потърсил пратката с искането, изпратена на посочения от него адрес. Приел също така, че уволнителната заповед не е връчена на работника нито лично, нито по пощата, но му е връчена в хода на исковото производство (12.08.2014 г.) и от тази дата трудовото правоотношение е прекратено. Съдът приел, че уволнението е законно, тъй като работникът не се е явявал на работа три дни след изтичане на срока на разрешения му отпуск без уважителни причини и поради това отхвърлил предявените искове.
При тези мотиви на въззивния съд поставените от жалбоподателя материалноправни въпроси, свързани с начините на връчване на писмени волеизявления от работодателя на работника и от работника на работодателя и при какви условия връчването се сита за редовно, обуславят обжалваното решение, но не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, нито имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. По въпроса дали писменото изявление на работодателя за налагане на дисциплинарно наказание може да се счита връчено с узнаване на съдържанието му от адресата, обжалваното решение съответства на тълкуването, дадено с решение № 39/ 27.02.2012 г. по гр.д.№ 410/ 2011 г., ІІІ г.о. на ВКС. Това решение е постановено за уеднаквяване на съдебната практика точно по повдигнатия от касатора въпрос и по него е прието, че освен от деня на връчване на писменото изявление, дисциплинарното наказание се счита за наложено и от деня на узнаване на същественото съдържание на това изявление от страна на работника. Неоснователно касаторът поддържа, че същият въпрос е разрешен по противоположен начин в решения на Върховния касационен съд по гр.д.№ 1259/ 2012 г., ІІІ г.о. и по гр.д.№ 1877/ 2010 г., ІV г.о. Първото от тези решения разрешава въпроса дали наказанието се счита за наложено към момента на издаване на заповедта или към момента на връчването й, но не й въпроса за възможните начини на връчване и дали се счита за такова узнаването на съдържанието на заповедта. Второто решение постановява, че заповедта се счита за връчена дори и в случаите, когато работникът не се е явил да получи пощенската пратка, с която същата му е изпратена. И в него обаче не е разглеждан въпроса за другите възможни начини на връчване на заповедта, така че противоречие в практиката на ВКС по повдигнатия от касатора въпрос няма.
На така посочената обвързваща практика на ВКС въззивното решение съответства и по материалноправния въпрос за момента, в който се счита за наложено дисциплинарно наказание „уволнение” и може ли изявлението на работодателя за налагането му да бъде връчено в хода на исковото производство, образувано по иск на работника за отмяна на уволнението. Според цитираните решения, дисциплинарното наказание се смята за наложено от момента на връчване на заповедта, като за връчване се счита узнаването на нейното съществено съдържание от адресата. Когато работникът предявява иск за отмяна на уволнение, извършено чрез налагане на дисциплинарно наказание, той твърди наличието на писмено волеизявление на работодателя и знание за него, щом претендира същото да е незаконосъобразно. В случаите, когато работникът оспорва уволнението с изричното уточнение, че не е запознат със съдържанието на заповедта, тя се счита връчена от момента на запознаването му с нейното съдържание, макар това да е станало в след предявяване на иска. Ако се приеме обратното, то исковете за защита срещу незаконно уволнение трябва да бъдат отхвърлени само поради факта, че заповедта не е връчена на работника (в този случай тя не е произвела действие по смисъла на чл.195 ал.3 КТ, уволнение няма, съответно няма какво да се отменя). Именно поради това, според установената практика, съдът е длъжен да вземе предвид фактите от значение за спорното право, настъпили след предявяване на иска, включително при искове за оспорване на законността на уволнение (срв. решение на Върховния касационен съд по гр.д.№ 996/ 2012 г., ІІІ г.о. и цитираната в него практика).
Обуславящ въззивното решение е и материалноправният въпрос за значението на обстоятелството, че работникът не е узнал за поканата на работодателя по чл.193 КТ, защото не е получил пощенската пратка с която тази покана му е изпратена. Но и по него обжалваното решение не противоречи на уеднаквената от Върховния касационен съд съдебна практика (срв. решения по гр.д.№ 20/ 2009 г., ІV г.о., по гр.д.№ 917/ 2011 г., ІV г.о., по гр.д.№ 985/ 2011 г., ІV г.о. и цитираните в тях други актове). Според тази практика, когато по какъвто и да било начин, без извинителна причина, работникът не приеме или се постави в невъзможност да получи писменото искане на работодателя за даване на обяснения (включително когато не предприеме действия за получаване на пощенската пратка, съдържаща писменото искане на работодателя, макар пощата да е удостоверила доставянето й на адреса, посочен от работника или служителя), обясненията му не са взети по негова вина. Съгласно чл.193 ал.3 КТ, в този случай не се прилага разпоредбата на ал.2 за отмяна на дисциплинарното наказание на формално основание.
Процесуалноправният въпрос за допустимостта на свидетелски показания в случаите, когато работникът твърди връчване на писмено изявление за прекратяване на трудовия договор на представител на работодателя, без да представя писмени доказателства за това, няма претендираното от касатора значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. По този въпрос е формирана трайна съдебна практика, според която за връчването на едностранни писмени изявления, при които законът предвижда форма за действителност, свидетелските показания не са допустими съгласно чл.164 ал.1 т.1 ГПК (срв. напр. решение на ВКС по гр.д.№ 1185/ 2009 г., І г.о.). Наличието на установена практика по повдигнатия въпрос изключва възможността същият да има значението по чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
Не обуславя обжалваното решение повдигнатият от касатора въпрос дали е допустимо с искова молба да бъде направено изявление от работника за прекратяване на трудовия договор при условията на чл.327 ал.1 т.2 и т.3 КТ. С този въпрос въззивният съд не е бил сезиран, тъй като в исковата молба волеизявление по чл.327 ал.1 КТ не се съдържа, нито се съдържат твърдения за наличие на предпоставките за едностранно прекратяване на трудовия договор от работника без предизвестие, поради виновно поведение на работодателя. Такива твърдения се съдържат едва в уточняваща молба от 12.08.2014 г., но към този момент, (според установените от въззивния съд факти), трудовото правоотношение между страните вече е прекратено, така че изявлението на работника е без правно значение. В производството по чл.288 ГПК касационната инстанция не може да установява различни факти от тези, които са приети от въззивната. В това производство се контролират само правните разрешения на въззивния съд, при направените от него фактически констатации. След като въззивният съд не е установил, че с исковата молба и преди връчване на уволнителната заповед работникът е отправил до работодателя писмено изявление по чл.327 ал.1 т.2 и 3 КТ, то правният въпрос допустимо ли е такова изявление да се съдържа в исковата молба няма отношение към обжалваното решение. Въпросът е необуславящ и поради това, че не е поставен с въззивната жалба. Въззивният съд е ограничен в произнасянето си по правилността на оспореното пред него първоинстанционно решение от доводите на въззивника (чл.269 ГПК), а във въззивната си жалба работникът не е твърдял, че уведомлението му по чл.327 ал.1 КТ е част от исковата молба. Той е твърдял, че това уведомление е обективирано в документ, връчен при отказ с пощенската пратка от 09.04.2014 г.
По аналогични съображения необуславящ е свързаният с приложението на чл.193 ал.3 ГПК въпрос на касатора може ли да се приеме недобросъвестно поведение на работника, който не е потърсил пощенска пратка с искане за обяснения, ако не е установено дали пощенски куриер е посетил адреса, колко пъти и оставял ли е съобщение. От фактическа страна въззивният съд е приел за установено, че пощенски служител е посетил в рамките на десет дни два пъти адреса, който работника е съобщил на работодателя, както и че са му оставяни съобщения за наличието на пратка до него. Понеже касационният съд контролира правните разрешения на инстанцията по същество въз основа на фактичските й констатации, въпросът дали при неустановеност на посочените факти разпоредбата на чл.193 ал.3 ГПК е приложима, няма значение за крайния резултат по обжалваното решение.
Материалноправният въпрос за значението на обстоятелството, че работодателят е посочил място за даване на обяснения по чл.193 КТ от страна на работника, където няма негов служител, упълномощен да ги приеме, също не е обуславящ. Този въпрос би бил релевантен ако работникът се е явил на мястото за даване на обяснение, а такъв факт инстанцията по същество не е приела за установен.
По изложените съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Варненски окръжен съд № 568 от 25.03.2015 г. по гр.д.№ 508/ 2015 г.
ОСЪЖДА И. Б. И., Е. [ЕГН], [населено място], [улица], да заплати на [фирма], [населено място], [улица], партер, Е.[ЕИК], сумата 500 лв (петстотин лева) разноски по касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: